shareit

Историята на Лив Улман и Ингмар Бергман: 150 нюанса любов, ярост, копнеж и самота

| от Вучето |

Хората казват, че е нечувано издевателство върху психиката да се влюбиш в човек, с когото работиш. И издевателството се превръща в изпитание за душата, когато това продължава години наред и никой от двамата не намира сили в себе си да каже “Стига! Това беше!” “Жертвите” на този вид любовни взаимоотношения описват такъв вид връзка като ад, в който хем изгаряш, хем умираш от студ.

В случая със “студените” скандинавци Лив Улман и Ингмар Бергман адът се оказва по-скоро експеримент, резултатите от който единствената оцеляла в битката с живота, Лив, все още намира за необясними .

“Минали са почти 50 години, откакто бяхме за последно заедно, “ казва тя. “И въпреки че не съм престанала да анализирам връзката ни през цялото това време, все още не мога да си обясня как стана така, че всичко случило се между нас, беше абсолютно противоположно на тогавашната ми представа за това кое е правилно. Разведох се. Родих извънбрачно дете. Силно религиозното ми семейство не искаше и да чува за мен. И все пак… Все пак за първи път в живота си чувствах, че съм на сигурно място. Нужно ми беше само да се огледам в очите му, за да знам това. Да знам, че съм себе си и че някой ме разбира. Дори когато си тръгнах и повече не се върнах при него, съзнавах, че приятелството ни, родено от страстта, ще трае вечно. Него вече го няма. Понякога разглеждам старите ни снимки. Някои от тях не помня кога са направени. На тях съм заспала на стола, а той е хванат в кадър как, минавайки покрай мен, нежно ме докосва. Ние се правехме взаимно щастливи и изобщо нямаше значение, че междувременно се и наранявахме. “

Отстрани погледнато, връзката им звучи като клише. Улегнал и всепризнат режисьор на 47 и 26-годишната красива като порцеланова статуя старлетка. Рядко се среща обаче любов, започнала на снимачната площадка, която да се развие по толкова стендаловски драматичен начин. Любов, в която, макар и просъществувала статистически едва пет години, има от всичко по много: и любов, и ярост, и самота, и копнеж. Изобщо любов като на филм.

bibi_andersson_and_liv_ullmann_persona_large1
С Биби Андершон в „Персона“

Норвежката актриса Лив Улман (1938- ) и гениалният шведски режисьор Ингмар Бергман (1917 – 2007) се запознават през 1965 г. покрай Биби Андершон – актриса, която Бергман вече неколкократно е снимал и… обграждал с интимно внимание. Лив пък вече е направила впечатление в родината си с дебютната си роля в комедията “Глупаци в планината” (1957), както и с някои забележителни театрални роли. В един момент обаче Осло става твърде малък и провинциален, за да побере амбициите на младата актриса, прекарала заради професията на баща си детството си в метрополиси като Токио, Торонто и Ню Йорк. Тя мисли, че съседна Швеция ще й предостави много повече възможности както да разгърне таланта си, така и да заживее по-вълнуващо.

В Стокхолм тя се запознава с Биби Андершон и двете стават приятелки. Един ден, както си вървят по улицата, случайно срещат Бергман. Ето как Лив си спомня този момент: “Ингмар поздрави Биби и после задържа погледа си върху мен. Каза, че в момента пише сценарий за филм, в който Биби ще играе една от главните роли. Попита ме дали искам и аз да участвам. Отговорих, че да, разбира се, че искам. После обаче споделих на Биби съмнението си, че Бергман ми е предложил ролята от учтивост и вероятно няма намерение наистина да ме ангажира.”

Улман обаче е в голяма грешка. В момента, в който режисьорът вижда двете приятелки заедно, приликата помежду им направо го поразява и той веднага решава, че са перфектни за ролите на Алма и Елизабет в новия му проект “Персона”.

Бергман написва сценария в рамките само на 14 дни по време на болничен престой заради двойна бронхопневмония. Филмът се снима в по-голямата си част на малкия остров Форьо. Сюжетът е повече от зловещ. Алма (Андершон) е медицинска сестра, която се грижи за известна театрална актриса (Улман), която неочаквано е престанала да говори. Във филма двете жени заживяват в уединена хижа на острова и с течение на времето си стават толкова близки, че за Алма става невъзможно да разграничи личността си от тази на пациентката си. Филмът се превръща в една от най-значителните ленти на европейското кино през 20-ти век, а самият Бергман го оценява като най-добрият в дългата си кариера.

Bergman And Ullmann
Getty Images

Когато започват да снимат “Персона”, Биби Андершон подшушва на Лив, че режисьорът може би се интересува не само от актьорски й умения.

Не си ли забелязала как те гледа? – пита Биби своята приятелка.

Кой? Бергман? Да не си полудяла? – отвръща Лив.

Няма как, мисли си тя, нещо да се случи между двамата. По това време и той, и тя са женени за други хора. Той – за четвъртата си жена Кеби Ларетей, а тя – за Ханс Якоб “Йепе” Станг. Само че Биби се оказва много проницателна и е видяла знаците преди всички други. Една нощ, докато седят на плажа, Бергман се обръща към Лив и казва с равен глас: “Миналата нощ сънувах как завинаги ще бъдем заедно.” Така и става.

Страстта им един към друг се разгаря с такава сила, че едва не изпепелява всички и всичко около тях.

Първото си лято заедно двамата прекарват в къщата, която режисьорът е построил на остров Форьо. Той предвидливо издига висок зид откъм едната страна на имота, за да предпази новата си любов от любопитните погледи на местните и нахалните фото-обективи на папараците. По думите на самата Лив къщата заприличва на затвор.Това обаче не може да помрачи опиянението и радостта от тези първи месеци на съвместния живот, за които тя си спомня с носталгия: “Все едно съществувах, обгърната от мека завеса от слънчева светлина, копнеж и щастие. Никое друго лято не може да се сравни с онова лято.”

Първата година обаче отминава неусетно и усещането, че живее в затвор започва да става все по-осезателно.

“Скоро започнаха проявите му на ревност, която на моменти беше агресивна и не познаваща граници.” Сряда е единственият ден от седмицата, през който й е позволено да напуска къщата и да се среща с други хора. Всеки път, когато наближи “вечерният час”, Бергман стои пред прага и я чака да се върне – вперил поглед в пътя, скръстил ръце на гърди, навъсен. Все по-често Бергман позволява на гнева да повлиява на работата му като за всички от екипа е ясно, че с някои свои режисьорски решения цели да накаже Лив. Веднъж, например, я кара да застане опасно близко до силно горящ огън, а друг път, докато снимат сцена от “Срам” в малка лодка насред зима, Бергман безсърдечно оставя любимата си почти да се вкочени от студ.

Въпреки почти сляпата си привързаност към Бергман, Лив все пак не си е изгубила напълно ума по него и осъзнава, че гневът му е подхранван от емоционална несигурност. В резултат на това прозрение обожанието й постепенно се трансформира в уважение. След раздялата двамата навлизат в такава фаза на взаимоотношенията си, която в някои аспекти е много по-силна и дълбока в сравнение с тази, през която са интимни.
“Ингмар обичаше да си говорим по телефона. Понякога, на връщане от представление, например, зарязвах колата още на пътя и тичах паникьосана към къщи, защото знаех, че той ще звънне точно в десет и половина. Трябваше да вдигна на всяка цена, иначе лошо ми се пишеше. И до ден днешен бързам да се прибера навреме – навик, който, предполагам, ми е останал от онова време.”

liv-ullmann-ingmar-bergman-1108x0-c-default
Getty Images

Двамата са заедно пет години (между 1965 и 1970 г.). Никога не сключват брак. Улман участва в 12 филма на Бергман. Двамата имат дъщеря, която се ражда година, след като се срещат за първи път на снимачната площадка на “Персона. Кръщават детето Лин. Днес Лин Улман е на 52, живее в Осло заедно със съпруга си и четирите им деца и е известен журналист и писател.

Гениалният швед присъства под различни форми в живота на Лив Улман цели четири десетилетия: като вдъхновение, любовник, любим, насилник, баща на дъщеря й, приятел, враг, бог… Всъщност стоп! 12 години след смъртта си през 2007 г. вирусът “Бергман” продължава да “тече” във вените на Лив.

В интервю от миналата година вече 80-годишната актриса споделя: “Понякога ме обхваща странно чувство. Успях да направя много неща в живота и без Ингмар: играх на театрална сцена, писах книги и години наред работих за каузата на бежанците. Обаче през цялото това време го носех на гърба си като багаж, с който така и не можах да се разделя. Въпреки че отдавна вече го няма, продължавам да го ценя и да го обичам. Веднъж ми каза: “Лив, ти си моята Страдивариус”. Това е най-големият комплимент, който някога съм получавала в живота си.”

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Испанска катастрофа при Ануал (1912 г.)

| от Александър Стоянов |


Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на Първата Световна война (1914-1918г.), поставя Света на прага на най-тежката дипломатическа ситуация в дотогавашната човешка история. Антантата търси начин да се разправи веднъж за винаги с Централните сили о позицията на своята победа. Руската империя рухва, пометена от чудовищна гражданска война, която ще отнеме живота на милиони. Огромните европейски колонии биват преразпределени, а надеждите на местното население, че кръвта на техните синове ще донесе чаканата свобода не се оправдават. Остават шепа държави, които повече или по-малко са незасегнати от Голямата война. Сред тях е и Испания.

Испания е една от най-старите и горди колониални сили и люлка на европейския империализъм. Някога, иберийската държава е властвала над владения, над които Слънцето не залязвало. По-голямата част от Америките се подчинявала на кралете в Мадрид. Испански колонии имало в Африка, Индийския океан и в Пасифика. С издигането на Англия и Холандия през XVII век, славата на Испания започнала да гасне. Революциите в Латинска Америка в началото на XIX век окончателно ликвидирали имперската слава. Останали шепа колонии в Карибите, няколко малки владения в Африка и Филипините. През 1898 г., Съединените щати, улисани в своята имперска експанзия, обявили война на Испания и й отнели последните владения в Карибите (Пуерто Рико, Куба), Гуам (Тихия океан) и Филипините.

За испанците останали само обвитите в пясъчни бури и изгаряни от слънцето земи в Испанска Сахара (дн. Западна Сахара). През 1912 г., след поредица от т.нар. Марокански кризи, Франция се договаря с Испания и й предава северно Мароко (земите около Гибралтарския пролив). Така се появява т.нар. Испански протекторат в Мароко. В хода на Първата Световна война, испанците нямат възможност да затвърдят придобивките си и остават господари само на крайбрежните зони. Възползвайки се от хаоса в Европа, местните бербери, водени от Мухаммад ибн Абд ал Крим ал Хатаби (наричан просто Абд ал Крим), създават своя местна структура, която през 1921 г. обявява независимост по името „република Риф” (по името на областта Риф, която е в основата на берберските територии).

Guerra_del_Rif_1922_-_2

Снимка: By Unknown – 18 Meses de Cautiverio. De Annual a Monte Arruit. Crónica de un testigo. ISBN 978-84-936950-9-5, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532955

Откритото отхвърляне на испанския суверенитет вбесява крал Алфонсо XIII (1886-1931 г.). Владетелят е суетен, авторитарен и крайно консервативен човек, който вярва искрено както в цивилизаторската мисия на испанците в Африка, така и в расовото превъзходство на своят народ над арабите. Идеята властта му да бъде оспорена от група „туземни диваци” му се струва меко казано оскърбителна. Кралят упълномощава военните да организират наказателна експедиция, която да се разправи с т.нар. република и окончателно да подчини мароканските територии на испанската корона.

На първо време, испанците решават да използват наличните си сили в Мароко. Около 23 000 войници са концентрирани в района на Мелила под командването на генерал Мануел Фернандес и Силвестре. Основната част от войниците са полуграмотни наборници от най-бедните иберийски провинции. Офицерският корпус е разяждан от корупция, злоупотреби с ресурсите и оръжията и пълно неглижиране на условията, в които живеят войниците. Заплатите, които испанските войници получават са равностойни на 34 тогавашни цента (ок. 15$ днешни пари). Често се случва войници да разменят въоръжението си на местните пазари, за да си купят харна.

Снабдяването с провизии било плачевно – испанците оцелявали на големи дози кафе, малко бобени храни, месо (от време на време) и малък грамаж зеленчуци и хляб. Най-трагично било положението на граничните застави, изградени в населените от бербери планини. В тези позиции нямало дори тоалетни, а хигиенните условия били по-стряскащи дори в сравнение с редовите казарми в крайбрежните градове, за които пътешествениците разказвали плашещи неща. Въпреки това, Силвестре заявил, че има предостатъчно провизии и оръжие за да се справи без проблеми с мароканците. На бюрото му останал недочетения доклад на интендантите, в който се казвало че над 40% от пушките са непригодни за стрелба, липсват униформи, превозни средства  и припаси.

Абд ал Крим добре познавал своите възможности и решил да изчака испанците да предприемат първия ход. Общо под знамената на Риф се сражавали около 6-7 000 души. Добре мотивирани, опитни в партизанските боеве, много от тях точни стрелци и ловци. За да не рискува всичките си сили на едно място, ал Крим ги разделя и застава начело на отряд от ок. 3 000 души, които започват да следят движението на испанците.

Carga_del_rio_Igan

Снимка: By Augusto Ferrer-Dalmau – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25238510

Силите на Силвестре навлизат навътре в планините, разтягайки и бе това неадекватните си линии за комуникация. Снабдяването се затруднява и испанското командване се вижда принудено да разпръсне силите си с идеята че отделните отряди ще се изхранват по-лесно, окупирайки по-голяма вражеска територия. Около 70% от силите на Силвестре заемат позиции в множество предни постове (блокаос) – било то вече съществуващи или новоизградени. В авангард е изпратен отряд от 5 000 души, които да настъпят към основните бази на берберите,

На 17 юли, 1921 г., испанските предни части влизат в поредица от престрелки със силите на ал Крим. Кратките сражения траят пет дни и допълнително изтощават силите на Силвестре. На 22 юли, призори, берберите, около 3 000 на брой, атакуват испанските позиции. Силвестре, който е пристигнал в лагера при Ануал само ден по-рано се паникьосва и заповядва оттегляне. Вместо да отбранява Ануал, използвайки предимството си в жива сила и артилерия, Силвестре проиграва всичките си преимущества и подкарва войниците в отстъпление. То започва в 10 сутринта, но скоро прераства в позорно бягство, причинено от пълната липса на комуникация и пълното недоверие на войниците към компрометираните им командири.

Абд ал Крим заповядва пълно настъпление и берберите засипват враговете си с куршуми, Жегата и постоянни вражески огън сриват напълно морала и дисциплината на испанците и в рамките на няколко кървави часа те са догонени и избити, като мнозина са заклани или разстреляни от упор. Един единствен кавалерийски ескадрон – „Ловците от Алкантара”, успяват да запазят формацията и си пробиват път с бой. Генерал Силвестре, виждайки пълния разгром на армията си се самоубива, а еполетите му са предадени на ал Крим, който ги носи като трофей.

Screenshot_1

Разгромът би бил достатъчен и до тук, но нещата не свършват при Ануал. В рамките на следващите две седмици, берберите атакуват всички останали разпръснати позиции на испанците и ги разгромяват напълно. До 9-ти август, 1921 г., когато спира мароканското настъпление, ок. 14-15 000 испанци са избити или заловени от берберите.  Армията, събрана от Силвестре е напълно ликвидирана, а властите в Мадрид се виждат принудени да организират цялостна кампания, която ще се проточи чак до 1927 г.

По своите мащаби, битката при Ануал и последвалия я погром са най-голямото поражение на европейска колониална армия в Африка. Отзвукът от победата на ал Крим е значителен и отеква силно и ясно и в британските и френските колонии. Мароканците се сражават успешно през следващите три години, изграждайки не само военна, но и цивилна администрация в контролираните от тях земи. През 1923 г., отчаяните испанци започват да използват химическо оръжие срещу мароканците.

Бомби със иприт са хвърляни върху берберските села посредством бомбардировачи, закупени от Великобритания и Франция. От Ваймарска Германия пристигат два екипа военни химици, които поставят основите на военно-химическата индустрия ва Испания, чийто първи образци са тествани в Мароко. Дори и тези нехуманни методи не са достатъчни и през 1925г., Франция се включва във войната на испанска страна с танкове и авиация, както и сухопътни части от Алжир и Френско Мароко. Общо над 300 000 войници застават срещу на повече от 20 000 местни войни. Едва тогава, силите на Абд ал Крим най-сетне са победени, а Рифската република е ликвидирана.

 
 
Коментарите са изключени