shareit

Хенри Арнолд, който се страхуваше да лети, но промени ВВС на САЩ

| от |

Младият офицер Хенри Арнолд не успява да влезе в битка през Първата световна война. Вместо това той ръководи производството и доставките на самолети за армията и контролира изграждането на летища, докато набира и обучава голям брой пилоти. Този опит ще се окаже безценен 20 години по-късно…

General of the Air Force Hap Arnold

След войната Арнолд работи като помощник на полковник Били Мичъл, леко скандален защитник на въздушните сили, който иска Армейската въздушна служба, сега отделена от Сигналния корпус, да стане независим клон на войската. „На тази асоциация не й отиват добре армейските пагони.“

„Арнолд не винаги е бил най-добре приеманият от хората“, казва Спенсър. „Той беше ученик на Били Мичъл и привърженик на стратегическите бомбардировки, което не беше прието във военната доктрина през 20-те и 30-те години. Той също даде показания от името на Мичъл по време на военния съд и това постави Арнолд под напрежение. Той беше персона нон грата от доста време.“

Арнолд обаче надмогва това си положение и успява да стане началник на Армейския въздушен корпус, наследник на Въздушната служба, през 1938 г. Когато осъзнава, че предстои нова война, той започва да развива своето малко командване, докато присъствието му не доминира. Със само 800 самолета в началото на военните действия Американските военновъздушни сили стават най-големите в света с 300 000 самолета в края на войната. Неговите организационни умения и схващането за стратегическата въздушна мощ са тласъкът, от който се нуждае, за да успее.

B-29 in flight

Решимостта на Арнолд да поддържа ефективна линия за доставка на самолети за военните усилия е несломима. Той внимателно проучва всички аспекти на производството, за да се увери, че самолетите отговарят на спецификациите за стратегическите му бомбардировъчни кампании над Германия и Япония. Когато се оказва, че има проблем с B-29 Superfortress, генералът незабавно лети за Канзас, за да инспектира лично поточната линия.

„Способностите на Арнолд бяха феноменални“, казва Спенсър. „Няма съмнение в способността му да поддържа нещата организирани. Впечатляващо е, че ако нещо не работи, той уволнява хора без въобще да се срами. Не го интересува дали си му приятел или не. Ако чуете, че Арнолд е на път да ви посети, страхът у вас е жесток.“

Расизмът е институционален проблем за американската армия през годините преди и по време на Втората световна война. Както и в много обществени части на страната, сегрегацията е важна характеристика на въоръжените сили, тъй като на афро-американците не е позволено да служат с бели мъже и жени.

Не е изненадващо, че Арнолд е продукт на своето време. Подобно на повечето офицери по това време, той е против интеграция на цветнокожи в армия и всъщност първоначално се противопоставя на създаването през 1941 г. на Тусканските пилоти, въздушно крило изцяло за чернокожи. Арнолд дори се опитва да спре програмата, защото вижда, че „офицери-негри ще бъдат обслужвани от бели войници, което създава невъзможна социална ситуация“.

Въпреки това той отстъпва и по-късно заповядва на своите командири да „предприемат положителни действия, за да гарантират, че справедливостта в обучението и разпределението е предоставена на целия персонал“. През 1948 г. новоизградените военновъздушни сили – под ръководството на Арнолд – са първият клон на службата, който се интегрира напълно след изпълнителната заповед на президента Хари С. Труман, с която се прекратява сегрегацията във военните.

First Tuskeegee Class

Помощникът на Мичъл е награден през март 1942 г., когато на армейските военновъздушни сили е позволено да функционирар като независимо командване, макар номинално все още да е под контрола на армията. За усилията си Арнолд е повишен до пълния генерал с четири звезди през 1943 г. и след това генерал на армията с пет звезди през 1944 г.

През 1947 г., когато американските ВВС стават напълно отделен клон, Арнолд е назначен за генерал на ВВС. Той е единственият човек в историята, който е служил като петзвезден генерал в два различни военни клона. Арнолд, който претърпява четири инфаркта през Втората световна война, почива от сърдечни проблеми през 1950 г.

***

Всичко това прави факта, че Арнолд се страхува да лети, още по-забележителен. През 1912 г. той оцелява поне при две катастрофи и успява да се измъкне от неконтролирано завъртане в последния момент – почти фатален инцидент. Арнолд също е ударен и от смъртта на двама близки приятели и колеги пилоти през тази година, лейтенант Луис Рокуел и Ал Уелш, инструктор по полети на братя Райт.

„Това промени траекторията на кариерата му за известно време“, казва Спенсър. „Поради знанието на Арнолд, началниците му го завлякоха обратно да лети – наистина против волята му. По онова време има много малко хора, които имат истински познания за авиацията, така че той беше необходим.“

Арнолд се изправя пред фобията си, като поема поредица от кратки полети, докато постепенно отново се почувства удобно в пилотската кабина. Ако не го беше направил, немислимо е да си представим каква би била историята. „Като се замислим – той се страхува от летене, но се е озовава там, където е. Това е доста забележително“, казва Спенсър.

 
 
Коментарите са изключени за Хенри Арнолд, който се страхуваше да лети, но промени ВВС на САЩ

Повече информация Виж всички