shareit

Георги Марков: „Да дочакаме заедно времето, когато лудите ще се налудеят и умните ще поумнеят.“

| от |

Кръстен е „Ватерло“ на епичната битка между френската армия и британци, холандци и пруси, провела се в далечната 1815 г. Този мост е с особено значение за лондончани и се проектира на място, където завоят на Темза позволява не просто една красива гледка към града, но и възможност на стотици жители да минават, както с автомобил, така и пеша. Трудно е да кажем колко души са минали по него от създаването му, но знаем, че това е бил един от любимите маршрути на Георги Марков – впрочем това е и последният такъв.

По ирония на съдбата, неговият живот приключва на 11 септември 1978 г. Години по-късно същата дата ще се използва за удара на Световния търговски център, оставяйки Марков в архивите, като от време на време, когато различните политически сили решат да използват суровата критика към предишния режим, започват бързо да разгръщат пожълтелите страници от неговите трудове и критики, за които цената е един живот.

Логично е да си спомним, че подобни случаи не са малко в историята. Критиките са скъпо удоволствие, а ако се чудите къде отиват повечето врагове на бившето КГБ, отговорът винаги е един и същ – Лондон. Не е трудно човек да се озове в списъците за елиминиране – Гарет Джоунс заслужава тази чест, след като пише истината за новият строй в СССР и за извършения геноцид. Александър Литвиненко има честта в модерно време да опита чай с полоний, като неговият случай отново доказва, че няма нито един недосегаем за дългата ръка на разузнавателното управление.

След като стана ясно, че дори Георги Димитров е успял да премине защитите на МИ5 и МИ6, какво да говорим за всички останали случаи. А доказателството, че нищо никога не се забравя, е Сергей Скрипал, който сякаш се надявал да доживее старините си, но вместо това е ударен с един от най-жестоките агенти. Разглеждайки една повтаряща се практика, няма как да не стигнем и до лица като Богдан Сташинтски – острието на КГБ и един от най-добрите убийци – той също ще избяга от другата страна на Желязната завеса, като днес следите му са окончателно загубени. Всички тези имена може и да не ви говорят нищо, но общата им черта е, че са били маркирани за убиване. Какво точно се случва с Георги Марков и защо неговият глас трябва да замлъкне завинаги от ефира на радио „Свободна Европа“?

Както при повечето артисти, неговият живот е сложна въртележка от преживявания. Има своят нечуван апогей в България, а след това страната за него се превръща в мащеха. Очаквано ще чуем коментари по негово адрес, години по-късно, гласящи: „Забравихме перото, запомнихме чадъра.“. А Марков може да се смята актуален и до днес, неговото творчество сякаш предсказва бъдещето с думи като:

„За мен поне изглежда, че боготворството е силно свързано с примитивността и неграмотността на широки човешки маси, живеещи далеч от цивилизацията.“

Описва пристигането на култа към личността, като поредното престъпление, което идва със самолета на Георги Димитров, нарича го  „маскарад на човешкото унижение“, докато Сталин трябва да се разглежда като самопроизведена „ваксина срещу терора“. Впрочем в книгата му „Задочни репортажи за България“ ще открием, че има изобилие от интересни разсъждения над режима, но по-лошото е, че често остават без внимание, за някои от основните източници е от особено значение да се сподели, че дори на запад има шапка над журналистите, които искат да творят, но не и да се обърне внимание на основните негативи, за които авторът не спира да говори.

Мисли като „Никой преди не е предлагал такава съвършена школа за създаване на черни души.“ е само част от съдържанието в тази книга, влизаща спокойно в категорията на „кутия на Пандора“. Марков говори за една от най-големите трагедии на човешкия дух – освобождаването му от отговорност, лишаването от такава и преписването ѝ на партията. Този инструмент или свобода, ако искате, започва да пъпли от най-ниското до най-високото ниво, като заразява и инфектира всички, за да може някой друг винаги да бъде отговорен, като в последствие дори самият Сталин ще бъде натоварен именно с това.

„Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание.“

И въпреки, че журналистът е имал свободата и правото да живее и работи в страната на култовете и величието, той не спира да забелязва една огромна пробойна, когато става въпрос за създаването на нещо ново и изкореняващо старото и прокобно царско владичество. Ето защо и когато се озовава в прословутата фабрика „Победа“, споделя следното:

„Най-добрият литограф в страната дойде от концлагер, най-добрият ни химик, Пъстраков, бе също доведен от Белене, главният майстор на металообработващия цех беше царски фелдфебел. В най-тежко положение на враг беше главният инженер Христов, който бе завършил в Германия и сега трябваше да работи години наред по 18 часа дневно, за да доказва, че не е враг.“

Врагове и специалисти, една странна ситуация, разкрива, че въпреки огромните амбиции на тогавашните силни на деня, желанието за успехи не е достатъчно и няма как да бъде. И въпреки всичко не трябва да забравяме и един много точен слоган, който вирее във всяко едно предприятие – „Не е важно дали си свършил работа, важното е да я отчетеш!“.

И докато се намира в България, Марков има своите литературни успехи, понякога му се налага да играе умело с перото и да покрива изискванията на режима, друг път безцеремонно пренаписва всичко, за да даде необходимото на неговите литературни критици. И всичко върви, поне до известна степен като разумно, докато не се появява съдбоносната 1969 г. и изиграването на пиесата „Аз бях той“.

Според историята, някои от близките партийни кадри са препоръчали тя да отпадне, защото получава „Чешки печат“. Това е прословутият сертификат на потенциалните врагове, който напомня как, макар и за кратко,  Чехословакия се опитва да хвърли наложеният хомот, но вместо това осъмва с танкове и друга военна техника, чийто собственици са почти всички страни, като изключим Германия – идеята за немски танкове на тази територия очевидно е изглеждала не толкова разумна. Имайки предвид натрупаното внимание и най-вероятно натрупаната агресия към Марков, пиесата бързо получава същото отношение, а нейният автор веднага е принуден да се сбогува с пълното си творчество.

Най-добрият съвет е да потъне в забрава, като затова се работи по всички фронтове. Книгите му се изтеглят, пиесите се забраняват, като дори „Комунисти“ няма шанс да излезе на бял свят, като това е последната капка. След тази забрана бяга в Лондон, прекарва известно време в изучаването на езика  и след това започва работа като журналист на свободна практика. Големите надежди остават насочени към Петър Увалиев, който прекарва много време на острова като емигрант, но веднъж след като има възможността да помогне на Людмила Живкова, при това с дисертацията в Оксфордския университет, Петър забравя за всичко останало и 25 години по-късно пристига като истински герой.

Марков започва своята работа, но е трудно да се избяга от една добре позната догма – понякога журналистите трябва да играят в интереса на медията, а това означава налагането на копринената цензура, каквато е имало в издания и на двата лагера. Интересното тук е, че когато идва апогеят на „Задочни репортажи за България“, спокойно можем да говорим за ответния удар на Марков срещу активната власт. Някои от цитатите идват именно от тази книга, която между другото може да се смята за увлекателна и перфектно описваща отношенията и живота на едно не толкова далечно минало. Георги Марков е само още една причина за активната цензура, като се разказва, че помощи за публикуването били давани от различни емигранти, както и самия Симеон Втори, нелегални аудио касети започнали да се прокрадват и внасят в България, като точно това е била и причината да се активизира разузнаването.

Досието с псевдоним „Скитник“ е разработено още при заминаването на Марков за Италия, а в последствие се оказва, че след това е унищожено, като размерът и информацията в него е чутовен. Малко след неговото бягство идва и още една изненада – 25-тата годишнина на 9-и септември и поръчката на „Комунисти“, като за същата Марков ще напише следното:

„Може би единствен аз знаех, че ще има хора от „горе“, които няма да издържат срещата с документите на своето минало. Финал на пиесата бяха прощалните слова на отиващите на смърт комунисти, които очертаваха образа на света, за който умираха. Свят, който нямаше нищо общо със света на ония, които щяха да гледат представлението. Приятели ми разказваха впоследствие, че представлението тъкмо със своята документалност оказало потресаващо впечатление. В програмите бях написал, че хората се умоляват да не ръкопляскат, а мълчаливо да се разотидат.“

Какво се случва след това? На 7 септември 1978 г. Марков се разминава със случаен минувач и двамата се сблъскват. Писателят усеща убождане по крака и това е всичко. Лекарите ще открият малка сачма с рицин, която безвъзвратно ще отнеме живота му. Години по-късно ще открием, че така и няма официална информация за убиеца или разкритието на извършителя. В няколко различни предавания ще наблюдаваме как журналисти вървят по стъпките на потенциалните убийци, като дори успяват да вземат интервю от тях, за да може всичко да се отрече и повтори отново и отново като прецедент.

Original caption: London: Bulgarian defector Georgi Markov (undated filer) died here Sept. 11 under unusual circumstances. Police said Markov, 49, may have been murdered when jabbed by a poison-tipped umbrella while waiting for a bus a few days earlier. Scotland Yard called in germ warfare specialists Sept. 13 to study Markov’s death when an autopsy failed to reveal the precise cause of death. Markov defected to England in 1969 and said he feared for his life after exposing sex scandals and corruption among the Communist leaders.

Лондон няма да измени на традицията и скоро много други потенциални врагове ще бъдат застигнати от миналото си. Какво можем да кажем, освен фактът, че то идва понякога с чадър, друг път с аромат на парфюм или чаша чай? Проследявайки историята на останалите лица, с твърде много призраци в сенките си, нуждата от подобни посегателства е практически нулева. Щом създадената утопия бъде посрещната от тежките удари на реалността, които не идват от входната врата, а от капандурата на покрива, караконджулските страхове със сигурност принуждават изплашените обитатели да стигат до крайности. Едно от последните писма, които практически позволяват да видим какво точно е мнението на Марков относно съда и присъдата му, дава ясен поглед над цялата ситуация и бъдещето му, колкото и кратко да е то:

„12 януари 1973 година, Лондон

Мили майко и татко,

да сте ми живи и здрави и все такива хубави оптимисти, каквито винаги сте били. Благодаря най-сърдечно за татковото писмо от 29 декември, благодаря му за куража, за поведението и за вярата в мене, благодаря ви и на двамата, че сте ме родили и отгледали и само съжалявам, че ви създадох не малко горчивини и че на тия години е съдено да не сме заедно. Но и аз съм убеден, че дето вода е текло, пак ще потече…

Татко ми съобщава, че съдът при закрити врата (защо не открити?) ме осъдил на половин дузина години затвор, че и нещо отгоре. При черната слава, която българският съд има, осъждайки безброй невинни хора на смърт и затвор, това не е изненада. Само ми напомня колко правилен път съм избрал. По обвиненията мога да ви кажа, че и по двата параграфа те са неверни.

Първо, аз не съм избягал, а от страна на властите изкуствено и нарочно бяха създадени обстоятелства, които ме поставиха в положение на „изгонен“. Някои хора у нас трябва да си оправдават заплатите, като си измислят врагове. Спирането на пиесите ми, обвинения срещу мене, изваждането ми от „На всеки километър“, който е мое създание, заплахите и шантажите срещу мене започнаха много дълго време, преди да съм предприел каквото и да е и без никакъв повод от моя страна. Очевидно се целеше да се направи моето завръщане невъзможно.

Второ, никога не съм служил и не служа на никаква чужда държава или организация, Би Би Си, където културната програма е независима радиостанция, в която работят хора от цял свят и която неведнъж е предавала обективни и положителни отзиви за България. Колегите ми от унгарската, полската, румънската и югославската секция си ходят в родните страни по няколко пъти в годината, без никой някога да се е сетил да ги обвинява, че работят в Би Би Си. Дори хората от руската секция си ходят в Русия. Не им ли се струва на българските милиционери, че прекаляват?

Трето, никой никога тук до ден-днешен не ми е казал какво да пиша и какво да говоря. Всичко, което съм писал и говорил, е мое собствено мнение независимо от това, че на много хора не се харесва. Съгласно собствената ни конституция и хартата за правата на човека на ОН никой не може да ми отнеме правото на мнение. Мнения нямат само безсловесните. При това мое мнение никога не съм си кривил душата, а съм казвал и казвам неща, които съм казвал лично на председателя Тодор Живков. Аз продължавам да съм на позициите, на които винаги съм бил и когато писах „Мъже“, и когато писах пиесите си и от същите позиции на безкомпромисна вяра в същите човешки идеали, аз осъждам решително ония дребни човечета, които ги пренебрегват.

Четвърто, никой не може да ме вини, че работя за пари. Всеизвестен факт е, че никой тук не плаща така богато както българската власт. С напускането на страната аз загубих малко повече от 30 000 лева от неизплатени, изпълнени договори с телевизията, киното, театрите и разни редакции, плюс недадената ми Димитровска награда за „На всеки километър“, за която и децата знаят, че е моя.

Очевидно трябва голям кураж и вътрешна сила, за да се решиш да пренебрегнеш охолния живот, който имаш в България, и да предприемеш един риск с всички последвали мъки.

Пето, аз съм писател, бях един от първите писатели на страната си, което между впрочем беше признато. В качеството ми на писател аз имам право на трибуна. Щом като ми отказват такава трибуна в родната ми страна, аз съм в правото си да я намеря, където мога.

Дълбоко съм убеден, че времето ще постави всичко на мястото му. На основание на това, че през целия си живот направих много по-малко грешки, в сравнение с огромните и неизброими грехове на властите, които си позволяват да ме съдят, аз вярвам, че и този път съм прав. Щом се отнася до бъдещето, аз вярвам, че ще успея да напиша ония произведения, които ще докажат най-убедително правотата на моята постъпка и убеждението ми, че хората преди всичко трябва да са човеци.

Затова вие двамата нямате никакво основание нито да се безпокоите, нито да се срамувате. Срамът и страхът са за моите съдници. Абсолютно съм убеден, че в края на краищата, всичко ще бъде така, както трябва да бъде.

Мислех да напиша писмо до Тодор Живков или до Павел Матев, но реших, че е безпредметно, защото те са жертви на системата, в която живеят, и при най-пълно разбиране на моето положение не биха могли да направят нищо. Поради това пиша само на вас, като ви моля още веднъж да извините безкомпромисния ми тон.

Сега ви желая и на двамата здраве и най-дълбоки старини, за да дочакаме заедно времето, когато лудите ще се налудеят и умните ще поумнеят.

Целувам ви и двамата, а на татко желая най-хубавия Ивановден, с много вино и добри приятели.

Ваш: Г=о“

Източник: Lechitel.bg

                 „Задочни репоратжи за България“

 
 
Коментарите са изключени за Георги Марков: „Да дочакаме заедно времето, когато лудите ще се налудеят и умните ще поумнеят.“

Повече информация Виж всички