shareit

Експериментът Розенхан: Колко лесно се влиза в лудница и колко трудно се излиза

| от |

Определянето на психичното здраве е една особена и сложна задача. От професионална гледна точка, поставянето на диагноза е отговорно занимание и мнозина започват да се съмняват в адекватните мерки. Психологът д-р Дейвид Розенхан от Станфордския университет разглежда с интерес един от най-важните въпроси по това време – колко лесно е да се поставя диагноза. И през 1969 г. решава да провери една интересна теория. Самият той, придружен с още седем души, влизащи напълно в рамките на нормалността, започват да обикалят психиатричните болници за период от три години, представяйки се за луди, за да проверят как лекарите ще реагират и дали изобщо ще успеят да познаят кой се преструва и кой не.

За период от три години, нито един лекар не може да разпознае истинската лудост от преструването, а това определено трябва да притеснява мнозина. Екипът на ученият е избрал около 12 различни болници, от които само една държавна. Останалите са частни болници, в които се очаква малко по-сериозна грижа. Пациентите били също интересно рекрутирани – 3 жени и 5 мъже трябвало да влязат в роля по подготвен сценарий.

Ролята на Дейвид Розенхан изисквала от него да се представя в най-различни професии – от художник до психолог. Всички участници използвали фалшиви имена и бил инструктирани да записват часове за преглед в избраните болнични заведения. Там ще споделят, че чуват различни гласове. И много често чували шепненето на думи като „празно“ и „кухо“ – думите смятани за първи маркер за откриването на екзистенциална криза. Ако даден човек каже, че животът му е празен, той автоматично подсказва на професионалиста, че нещо не е наред.

gettyimages-515048134-594x594

И след пускането на най-големите клишета от книгата, всеки един фалшив пациент е настанен за лечение в лудницата. През 1973 г. с приключването на експеримента, Дейвид записва в доклада си „Да бъдеш нормален на ненормални места“, че нито един от неговите приятели не е вярвал, че толкова лесно ще влезе в лудницата. Получаването на място в болницата, както и на усмирителна риза, не е единственият комплимент от психиатрите.

Всички агенти на д-р Розенхан са диагностицирани с шизофрения, само един не получава тази титла – на него е присъдено маниакална депресивна психоза. Очевидно последният е инвестирал много повече в актьорската си игра. По уговорка, всички „пациенти“ трябвало да заявяват, че имат халюцинации и виждат най-различни хора. Не е трябвало да демонстрират никакви други симптоми, всеки един знаел сценария, който трябва да изиграе.

Актьорите заявяват, че семейството им е здраво и нямат роднини, които да страдат от подобни проблеми, но това не попречило на нито една болница да се усъмни. Веднъж щом всички влизат в лудницата, трябва да се спасяват самостоятелно. Никой дори не подозирал колко време ще е необходимо, за да се появи лекар, който да отчете времето за възстановяване. Едва тогава трябва да разкрият истината и да покажат, че са напълно нормални хора, но всяка болница има различна процедура.

Дейвид се притеснявал, че ще бъдат разкрити много лесно и ще станат обект на подигравки. Оказало се, че тревогите били напълно безпочвени. Особената трудност за психиатрите е да разпознаят нормалните пациенти, за тях всеки пристигнал в кабинета вече има отклонения, следователно няма смисъл да се губи времето. Нещо повече, дълго след визитациите, всички актьори започнали да заявяват, че се чувстват отлично, гласовете изчезнали и вече искали да си ходят, но персоналът на болницата отказвал да ги освободи, те още вярвали, че нещо не е наред. Оказало се трудно да се излезе от лудницата, особено след като диагнозата е поставена от експерт. Професионалистите виждали един много добър опит на новите болни пациенти – макар и същите да били здрави.

gettyimages-535000066-594x594

Розенхан дори дал тефтери на съучастниците си и заявил да записват всичко, което се случва, както и да отбелязват колко точно време е необходимо на една болница да ги изпише. Какъв е резултатът? Медицинските сестри също отбелязвали в дневната рутина, че пациентът започнал да пише по-сериозно в дневника си. Много често самите лекари започнали да разглеждат записките и продължавали да не вярват, че разговарят със здрав човек, те били сигурни, че това е тактика за освобождаване, която болните от шизофрения често практикуват.

Пациентът, според експертите, използвал този метод, за да се успокоява и да отпусне подсъзнанието си. Разказването на две различни версии – веднъж болен, а след това здрав – пациентът допълвал своята шизофренна диагноза. 8-те души продължават своята вълнуваща история, като споделят, че у дома имат семейство и деца. Отношенията във фамилията се разглеждат като положителен фактор, който би позволил по-бързото освобождаване, но само ако лечението в домашни условия се спазва.

В това изследване всеки актьор бил диагностициран с един невероятен опит да прикрие емоционалното раздразнение, с което доказва многократно, че е бил семейството си и насилието не било познато, поне така смятали всички лекари. Накрая Дейвид споделя, че нито една болница не е обърнала внимание на истинското му състояние, не се запознала с живота му. Вместо това диагнозата подсказвала всички проблеми и нуждата от по-нататъчно изследване не била необходима. И понеже никой не вярва на 8-те измамника, персоналът също се пази от тях и се отнася студено, очаквайки във всеки един момент да се случи най-лошото. В много от болниците се стигнало дори до малтретиране.

Опитите за нормален разговор не можели да се проведат. И къде е най-забавната страна на нещата? Докато нито един лекар, нито една медицинска сестра, както и изобщо човек с някакви познания по психология, категорично не може да познае актьорите, единствените хора, които улавят много добре шегата са – лудите. Една от изследователките заявява, че в болничното отделение, където се намирала, присъствали 118 пациента – 35 от тях веднага я разпознали. Някои били сигурни, че е професор или журналист. Мнозина се опитват да подскажат, да подчертаят, че с лекарите се прави една много жестока шега, но отново удряли на камък.

gettyimages-876990092-594x594

Когато експериментът приключва, всеки един от 8-те души ще е престоял между 7 и 52 дена, но средно всички прекарват по 19 дена в болница, диагностицирани с болест, която никога не са имали. Пуснати са, защото най-вероятно са влезли в ремисия, следователно няма смисъл да бъдат задържани повече и са годни за домашно лечение. Розенхан накрая пише в своя доклад, че в нито един момент не са задавани допълнителни въпроси и оценки на поведението. Никой дори не е попълвал картоните, за да отбелязва някакъв прогрес.

Веднъж щом човек получава етикета „Шизофрения“, той никога не може да го изтрие. Дейвид е категоричен, че в XX век не може да се има доверие на нито една институция. Описаният модел, който ученият показва, е обвързан изцяло с така наречената „фалшиво-позитивна диагноза“, която често принуждава лекарите да опропастят здрави хора и обратното също се допуска. Именно това подсказва, че трябва да се вземат нови мерки, както и да се разработи нова методология за диагностициране.

Докато щетите за здравия човек може да са много сериозни, пускането на луд сред нормалните трябва да се разглежда за нещо още по-опасно. След 3 години излиза и голямото разкритие, като Дейвид изпраща копия до този труд на всеки един директор на болница, в която той и неговите хора са присъствали. Обществото е шокирано от резултата и разкритията и започва да настоява за радикални промени.

gettyimages-131269033-594x594

Противниците и най-вече обидените психолози, се противопоставят много сериозно и заявяват, че в медицината само показанията на хората могат да позволят на един лекар наистина да лекува и след като са представени шизофренни наклонности, специалистите няма какво да направят. Интересното е, че един век по-рано и още една жена установява същото. Нели Блай умишлено се преструва на луда, за да влезе в болницата, но излизането се оказва много по-трудно. На този етап не можем да бъдем сигурни дали същият експеримент се е повторил, за да видим как се е променило лечението. Длъжни сме да напомним и една сентенция, която се оказва много адекватна в този момент – за да опознаем света на нормалните, трябва да го погледнем през призмата на лудите.

 
 
Коментарите са изключени