shareit

Единственото куче военен пленник във Втората световна

| от |

През 1936 екипажът на бойната лодка HMS Gnat си нямат талисман и решава да поправи тази грешка. Командирът, лейтенант Валдергрейв, и офицер Чарлз Джефри купуват английски пойнтер от Шанхай, Китай, когото кръщават Джуди и смятат да служи и като талисман на лодката, и като ловно куче, когато акостират. Грижата за него е поверена на готвачът на лодката.

Втората световна идва и през юни 1939 екипажът на HMS Gnat сменя лодката с HMS Grasshopper. Три години по-късно Grasshopper е ударена от торпедо и екипажът се озовава на самотен остров близо до Суматра, където Джуди помага на всички като успява да намери питейна вода благодарение на чувствителното си кучешко обоняние.

Judy hu 42990

Джуди на борда на HMS Grasshopper

Няколко дни по-късно успяват да се спасят, стигайки до самия остров Суматра, откъдето поемат на дълъг път към Педанг, който се държи от британците. Те се надяват да хванат колегите си преди да се евакуират. Уви, когато пристигат, и последната лодка с британци вече е заминала – това ги оставя в плен на японците.

Вече като военни пленници, войниците са транспортирани в лагера Глоергоер, а Джуди идва с тях, скрита зад купчина чували с ориз. 

Един от пленниците в лагера в Медан, Индонезия, е пилотът Франк Уилямс, който забелязва кучето и „Помня, че си помислих какво прави такъв хубав английски пойнтер на подобно място. Осъзнах че дори да беше кльощава, тя беше борец.“ От тогава те си стават толкова добри приятели, че Джуди вече е наричана кучето на Франк.

Когато надзирателите в лагера бият някой от пленниците, Джуди често им се спуска да ги лае. Това съвсем естествено насочвало вниманието и агресията им върху кучето.

Judy puppies hu 43988

Кученцата на Джуди

Уилямс и останалите пленници се страхуват за живота му като правилно смятат, че е само въпрос на време надзирателите да го убият. Затова трябва да се предприемат мерки. Уилямс знае, че командирът на лагера обича да си попийва и когато го прави, става много дружелюбен. Той изчаква командира да се налее отново и го убеждава да даде на Джуди статут на военен пленник. В замяна ще получи едно от кутретата й като подарък за любовницата си. Планът сработва и Джуди става единственото куче през Втората световна война, което официално е военен пленник. От там насетне, въпреки че надзирателите продължават да я тормозят, никой от тях не иска да убие военнопленник. 

При преместването си в друг лагер през 1944, Франк Уилямс тайно взима Джуди със себе си в чувал от ориз. На 26 юни, докато плават за Сингапур обаче корабът им е ударен от няколко британски торпеда. Настава хаос сред пленници и екипаж, но според Франк: „(Тя) беше изключително спокойна и неподвижна, чакайки ме аз да направя нещо.“ Двамата успяват да се измъкнат от бързо потъващия кораб, но в процеса и сред отломките се губят един друг. Франк намира земя и отново е заловен пленник като го пращат в друг лагер.

Намирайки се в начална позиция, сам и отново на път да бъде заключен някъде в Суматра, той споделя: „Не можех да повярвам на очите си! Когато влязох в лагера, мършаво куче ми скочи на гърдите и ме прекатури… Никога не съм се радвал толкова много да видя старото момиче. И мисля, че тя се чувстваше по същия начин.“

Уилямс и Джуди успяват да оцелеят една ужасна година в Суматра преди войната да свърши през 1945. 

Когато са освободени обаче, появява се нов проблем. Корабът, който трябва да ги върне във Великобритания, не допуска животни на борда. Мъжът обаче успява да вкара кучето си, докато други пленници баламосват пазачите.

Когато пристигат на Острова обаче мъките не свършват. Джуди веднага е взета от Министерството на земеделието, където прекарва 6 месеца под карантина. Историята й обаче се разчува и в резултат на службата си Джуди получава медала „Дикин“ (еквивалента на кръста „Виктория“, но за животни, показали заслуги в който и да е сектор на армията).

Dickin Medal

Пример за медал „Дикин“

Освен отличията, тя получава и много внимание, в това число дава „интервю“ за BBC, а на 3 май 1946 се провежда церемония в чест на службата й. Официално изказания повод за връчването на отличието й е:

За изключителен кураж и издръжливост в японския лагер, което помага за поддържането на морала сред останалите пленници, и за спасяването на много животи благодарение на интелигентността и бдителността й.

Джуди прекарва остатъка от дните си, пътувайки с Уилямс из Африка. На 17 февруари 1970, на 13-годишна възраст, тя е приспана, защото здравето й се влошава заради тумор.

 
 
Коментарите са изключени

Бадгирите на Дубай: Как се охлаждат в пустинята

| от |

За повечето хора Дубай е най-високия небостъргач в света, както и други елегантни модерни сгради, които промениха силуета на града през последните десетилетия. Но отидете в друга негова част и естетиката се променя: стъклото и стоманата отстъпват място на калта и камъка, а херметически затворените сгради се заменят с такива с древни техники за естествено охлаждане.

Windtower Dubai

Бадгирът е традиционен персийски архитектурен елемент, открит в Близкия изток, чиято употреба датира от хиляди години. Прякорът на това съоръжение – „уловители на вятър“ – идва от способността му да улавя преминаващи ветрове и да ги канализира надолу в сградата. Обикновено извисяващи се над жилищните сгради, тези кули всъщност изпълняват различни функции. Бадгирите осигуряват вентилация на закрити помещения. Те могат също така да улеснят изпарителното охлаждане с помощта на резервоари за вода вътре в сградите. Понякога са насочени към вятъра, за да улавят повече въздух, друг път гледат настрани заради риска от пясъчни бури.

Malqaf

Четирипътни бадгири могат да се видят из целия Дубай. Те често имат дървени пръчки, стърчащи от страните им, използвани за закачане на плат за пренасочване на въздушния поток. Дори когато няма вятър, кулите функционират като слънчеви комини, които позволява горещия въздух от сградата да се изкачи нагоре по тях и да излезе.

Някои все още се използват, особено в старите части на града, но архитектурният характер на бадгирите също така може да се приложи и естетически. В по-новите сгради модерната форма присъства, но не пречи в нея да се интегрират ниши за улавяне на вятъра.

Същевременно в горещите пустинни региони в и извън Обединените арабски емирства, в комбинация с кулите, отдавна се използват и други архитектурни решения. Сградите често са максимално плътно една до друга не заради липса на пространство, а за да пазят максимално много сянка на пътищата и тротоарите под тях. Дебелите керамични или каменни стени едновременно са от местните строителни материали, но също и спомагат за увеличаване на изолацията и поддържат сградите хладени отвътре.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

| от |

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени