shareit

Джейкъб Милър – ветеранът, който оцеля след изстрел в главата

| от |

Едва ли има човек, който подозира на какво точно са способни волята и силата за живот. През годините сме ставали свидетели на различни изпитания, документирани по един или друг начин, но историята на Джейкъб Милър може да се превърне в изключително интригуваща, при това за редица лекари. В края на септември 1863 г. при битката за Чикамауга – Гражданската война на САЩ –  сред войниците присъства и Джейкъб Милър. Редникът е зачислен в редиците на съюзническата армия.

По време на една от престрелките, мъжът получава куршум в челото. Рана от подобен вид обикновено коства живот, но не и при Милър. Той не само оцелява, но и продължава да живее години. Разказва за преживяването си в местен вестник през 1911 г. Споделя, че е бил прострелян и веднага е изгубил съзнание, но когато отворил очи, вече не се намирал на фронтовата линия, а много назад зад сражението, при това в противниковата линия. Изисква се много усилие, за да се изправи и с помощта на приклада си и много скоро мъжът тръгва сред противниците.

Споделя, че никой не му обърнал внимание, защото бил толкова облян в кръв, че най-вероятно никой не му давал повече от една-две минути живот. Когато успява да стигне до стар път, започва да върви по него. Междувременно кръвта се лее като река и го принуждава да затвори очите си, като от време на време бърше десния си клепач, за да продължи да вижда поне посоката, в която върви. След изминаването на неопределено разстояние, редникът се предава и ляга встрани от пътя.

Няколко санитаря го виждат и го слагат на носилка и веднага го водят в полевата болница. Лекарската помощ обаче не е особено надеждна, все пак и годината, в която се случва сражението не е белязана с медицинска революция. Сестрата слага мокра кърпа на главата на редника, хирургът заявява, че няма да оперира, защото ще причини само повече болка, а и бил сигурен, че за този войник няма какво повече да се направи. На следващата сутрин сестрата минава още един път на визитация с лекар и започва да маркира ранените, които трябва да заминат за болницата в Тенеси. Когато Милър иска да бъде изпратен, лекарите пишат в неговия картон, че е тежко ранен.

Понеже армията отстъпва, полевият лекар заявява, че ако Милър е заловен, той по-късно ще бъде размемен за друг военнопленник. Това предложение изобщо не мотивирало пострадалият да продължи да лежи. Помолил сестрата да напълни манерката му с вода и се подготвил за път. Самият той разказва, че докато е имал сили да се влачи по пътя, нямало да се предава. Кръвта е слепила клепачите му и единственият вариант да проглежда е като отваря едното око с пръсти.

Когато се отбива, за да си почине, удря главата си в едно дърво и усеща как цялото му тяло е в изключителен шок. Докато чака да събере малко сили, минава каруца и собственикът проверява дали редникът е жив. Късметът е на негова страна, защото по-рано през деня е починал един от тежко ранените. Натоварват ранения и заминават за полевата болница, по пътя Милър официално губи съзнание. Когато отваря очи за втори път, той вижда, че се е озовал в дълга сграда и около него има стотици други ранени.

Редникът се изправя и с манерката си полива главата. Осъзнава, че има двама войника от неговата дивизия, които не могат да повярват, че Милър е сред ранените в болницата – официалната версия на лекарите е, че той е оставен на фронта, за да умре. В коридора става ясно, че всеки, който може да върви, трябва да премине в друга сграда, тежкораненият войник моли своите приятели да го водят, защото не вижда, но ще се справи сам с разстоянието. По пътя войниците срещат и своя капитан, който успява да им намери храна.

Милър си спомня ясно, че това е първото нещо, което слага в устата си от деня на прострелването – преди два дена. Докато тримат лягат под каруцата и чуват единствено пукането на горящо дърво, техният капитан прекарва вечерта буден и налага раните с мокри кърпи. На сутринта, докато мъжете закусват, полеви лекар минава и търси ранени хора. След като Милър получава болнично облекло, хирург прочиства и превързва раната му – отново за първи път от три дена.

След това лекарите го изпращат в Бриджпорт, Алабама. Каруцата обаче е изключително неудобна и след продължителното друсане, решава, че е време да излезе и да се разходи. Дългата разходка е около 80 километра пеша. По време на тази разходка, най-накрая едното око може да се отвори самостоятелно. В Бриджпорт се качват на влака за Нашвил. Когато най-накрая пада в несвяст в купето, мъжът осъзнава жестоката истина – пясъкът в неговия часовник е на привършване.

На следващият ден, когато пристига в болницата, Милър помни единствено как е поставен в гореща вана. Прекарва известно време там и след това е изпратен в Луисвил, Кентъки, а после заминава и за Нова Албания, Индиана. Във всяка една болница се моли да извадят куршума от главата му, но навсякъде му отказват. След 9 месеца болки, двама хирурга се съгласяват да оперират. Куршумът от мускет е изваден на 17 септември 1864 г. Години по-късно, когато разказва историята в такива детайли, Милър разказва, че това преживяване е отпечатано в съзнанието му завинаги.

В този период болката го напуска, когато спи, а през останалото време продължава зловещото страдание. Освен това, ветеранът разказва историята, без да се оплаква. През далечната 1911 г. е получавал месечна пенсия от 40 долара. До края на живота му, дупката не се затваря.

Заглавна снимка: By Kurz & Allison – Library of Congress, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1484303

 
 
Коментарите са изключени