shareit

Да мразиш гравитацията

| от chronicle.bg |

Как според вас Роджър Бабсън похарчва състоянието, което прави на Уол Стрийт в самото начало на 20 век? Той посвещава значителна част от него в борба срещу това, което той нарича „Нашият враг номер 1″ – гравитацията.

Един следобед през август 1893 година, млада жена на име Едит Бабсън се удавя, докато плува в река близо до дома й в Масачузетс. Не е ясно точно какво се случва, но брат й, Роджър, има свое обяснение за инцидента: „Казват, че се е удавила. Но истината е, че дали заради временна парализа или по друга причина (тя беше добър плувец), не успя да пребори гравитацията, която се появи и я грабна като дракон, и я прати на дъното. Там тя се задуши и умря от липса на кислород.“

Скоро след смъртта на сестра си, Бабсън е приет в Масачузетския Технологичен Институт. Първоначално иска да учи бизнес, но баща му смята, че някаква инженерна професия би била по-подходяща за него и го кара да запише в МТИ. Но тъй като Роджър не се интересува от нищо, което се преподава там, той просто записва първата от списъка със специалности  – железопътно инженерство, при професор Джордж Суайн. Така – напълно случайно – той ще получи в известен смисъл бизнес обучение, въпреки желанията на баща му.

379px-NAS_George_Fillmore_Swain

Професор Джордж Суайн

Професор Суайн е любител икономист и има свой поглед върху тази „мрачна наука“. Той вярва, че третият закон на сър Исак Нютон, „всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие“, може да се приложи за живота на всеки бизнес, както и за икономическите пикове и спадове. Всеки икономически бум, обяснява професорът, е последван от равен по големина, но противоположен спад, без значение голям или малък. В университета, когато не говори по железопътни въпроси, той обяснява за нютонската си икономика като излага и статистики, които изглежда поддържат теориите му.

Днес неговите идеи биха звучали налудничаво – законите на физиката нямат нищо общо със законите на икономиката. Но Бабсън, обсебен от гравитацията заради смъртта на сестра си, започва да вярва силно в теориите на професора. Напомняме, че Исак Нютон развива и първата теория за гравитацията. Също така, докато сме на темата, нека изясним, че падащата ябълка, която вдъхновява теорията му, всъщност не го удря по главата.

Роджър завършва Института през 1898 и веднага навлиза във финансите. Тя обаче е прекъсната 3 години по-късно, защото заболява от туберкулоза и по лекарски съвет отива „на чист въздух“ някъде на високо. Защо на високо? Заради гравитацията – докторите обясняват, че сухият въздух ще спаси дробовете му, но гравитацията пречи този въздух да стигне до морското равнище. „Те ми казаха, че гравитацията дърпа влажният въздух надолу“, пише Бабсън в своето есе „Гравитацията – нашият враг номер 1″

Когато здравето му укрепва, той се мести в Уелсли Хилс, Масачузетс, където, с помощта на професор Суайн, развива своя собствена нютонска теория за стоковите пазари. През 1904 вече я прилага като също така пише и един от първите финансови бюлетини в САЩ. По това време всяка фирма на Уол Стрийт трябва да наеме свои анализатори, което излиза изключително скъпо, докато бюлетинът на Роджър предлага неговия анализ за много по-малко пари. Затова банки, брокерски къщи и финансови фирми се абонират за него. В рамките на едно десетилетие бюлетинът вече успява да изкара над $1 милион на година. И с увеличаването капиталите на Бобсън се увеличава и популярността му. Той пише статии за Saturday Evening Post и New York Times, а също така е съветник на всеки президент от Теди Рузвелт (1901 – 1908) до Франклин Рузвелт (1933 – 1945).

Освен че става богат и известен, вятърничавите теории на Бабсън му дават огромно предимство пред всички на Уол Стрийт през печелившите 20 години на 20 век: понеже вярва, че след големия подем трябва да дойде и еквивалентен спад, през септември 1929 успява да предвиди, че „рано или късно ще има срутване и може да бъде страшно“. Това е трудно за вярване, но на 28 октомври 1929, месец и половина след предсказанието на Бабсън, цените на акциите започват да падат и само за два дни претърпяват срив с 25% (като ще продължат да падат през следващите 3 години до почти 90%). Голямата депресия започва и репутацията на Бабсън като магьосника на Уол Стрийт е бетонирана.

Той дори успява да увеличи капитала си по време на кризата. Заедно с бюлетина, през годините пише общо 47 книги на различни теми и също така се пробва на президентските избори през 1940, но завършва четвърти. През 1947 той става на 72 и може би щеше да се отдаде на спокойни старини, ако не го застига същата зла участ, както преди 54 години. Внукът му Майкъл се удавя, докато спасява своя приятелка, паднала от моторна лодка. „Той успява да върне жената обратно в лодката – тя е жива и здрава и днес. Но „драконът“ Гравитация се появява и взима Майкъл! Той е толкова уморен, че не може да се бори срещу тази сила, която го дърпа към дъното“, пише Бабсън в „Гравитацията – нашият враг номер 1″.

Отново с тъга на сърцето, той се залавя да бори този „дракон“. Но как?

Също както проучва различни акции за бюлетина си, Бабсън решава, че може да проучи и различни „антигравитационни“ възможности. Може би устройство, което спира самолетите да паднат от небето? Може би нещо, което възрастните хора могат да облекат, за да не падат? Или нещо, което да се разположи върху водата, за да спира удавянията? И отново както при анализа, той решава да задълбае, за да намери възможно повече информация. За целта първо трябва да избере в коя библиотека да отиде, но скоро открива, че в никоя библиотека няма книги за антигравитация. Няма и учени, които да правят изследвания по темата. Антигравитацията е табу в научните среди.

Роджър обаче е непоколебим. Човекът все пак е направил име и милиони, прилагайки третия закон на Нютон в областта на икономиката като тогава мнозина го смятаха за луд, но явно е бил прав. Когато беше в МТИ най-големите инженерни умове го уверяваха, че човека никога няма да лети, но само 5 години по-късно братята Орвил и Уилбър Райт доказват тъкмо обратното.

Щом няма литература за антигравитацията, Бабсън ще създаде. Ако учените ги е срам да се занимават с въпроса, той ще разсее тази стигма като обяви годишна награда за открития в тази посока. С тази ярки намерения през 1949 той основава Фондация за изследване на гравитацията.

Докато Бабсън си прави планове обаче, Съветския съюз детонира първата си атомна бомба. За да е сигурен, че фондацията му ще продължи да работи и след евентуална ядрена атака, той мести централното управление в Ню Бостън, Ню Хемпшир, на 100 километра от Бостън, Масачузетс – достатъчно далеч, за да оцелее, ако руснаците атакуват града. Други мерки за оцеляване в постапокалиптичния свят, които предприема, са да купи над 3700 литра гориво и 5600 декара от близката гора, за да има достатъчно дървен материал.

Бабсън се надява един ден фондацията да служи като събирателен пункт на едно антигравитационно общество. Той купува сграда в Ню Бостън и я превръща в конферентна зала, а след това купува и други сгради, в които персоналът да живее. Захранва библиотеката й с 34 000 книги и купува компанията Invention, която следи какви патенти се подават в Патентното ведомство на САЩ, като служителите й, разбира се, са инструктирани да следят за патенти, които могат да се използват за антигравитационни изобретения.

PIC512006

Камъкът на Университета Тъфтс

Първата си награда за есе Фондация за изследване на гравитацията връчва през декември 1949. За да популяризира дейността си фондацията присъжда грантове на всяко училище или университет, което се съгласява да сложи гранитен камък с конкретен надпис в района си. Върху камъкът на Колежа Колби пише: „Да напомня на студентите за предстоящите блага, когато бъде открит полуизолатор, който ще може да събира безплатната сила на гравитацията и да намали самолетните инциденти“

Тези думи звучат смешно дори тогава. Някои от останалите 13 колежа, които приемат гранта, искат различни надписи. Някои от тях взимат пари, други – акции. Тези, които взимат акции, са инструктирани да ги държат 30-40 години, след това да ги продадат и да използват парите за „научни цели в името на Фондация за изследване на гравитацията“.

Въпреки всички усилия и пари, Бабсън никога не успява да отърве антигравитацията от булото й на псевдонаука. Дори наградата за есе издържа само 1 година в оригиналната си форма: когато вижда, че условието за „есе, което излага предложение за антигравитационно устройство, за частичен изолатор, рефлектор или абсорбатор на гравитация или за нещо, което може да накара гравитацията да излъчва топлина“ не събира особено много внимание, Бабсън го променя на „есе на тема гравитация, теорията й, приложението й или нейния ефект“.

Stephen_Hawking.StarChild

Стивън Хокинг 

Фондацията никога не става нещо повече от играчка на Роджър. Когато той почива през 1967, собствеността й просто се разпродава. Тя все пак продължава да съществува в минималистичен вид и до днес като все още дава награда за есе, която е дори доста престижна. Британският физик Стивън Хокинг я печели 5 пъти. 

Може би единствените останали физически останки от приключението на Бабсън са гранитните камъни. Този на Университета Тъфтс се намира пред техния Институт по космология, които е основат с парите от гранта. Там екип от астрофизици изучават силите, създали и оформили вселената, включително, вярвате или не, антигравитация. „Мисля, че господин Бабсън не би могъл да намери по-добро приложение на парите си“, казва директорът на института Александър Валенкин.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Когато гасяха огъня с гранати

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени