shareit

Борис Христов – световният оперен изпълнител, който не се отказа от България

| от |

Сигурни сме, че сте чували името Борис Христов и почитателите на музиката знаят много добре, че това е име, което не само оформя националната ни история, но оставя една ярка следа в световната музика. Днес същото се използва за пример, за мерило на класата и висотата на музикалното оперно изкуство. Тази история започва на 18 май 1914 г. Нека се запознаем малко по-подробно с човекът, който и до днес се слуша в цяла Европа и продължава да вълнува почитателите на операта. Малкият Борис се ражда в семейството на Кирил Христов Совичанов – преселник от Македония и Райна, като двамата се срещат в най-ранна възраст. Кирил Совичанов никога не спира да милее за родната си Битоля и дълго време ще посреща гости, като един ден на вратата им ще почука самият Гоце Делчев.

В тази патриотична атмосфера, малкият Борис слуша истории за Македония. Бащата работи като учител и се стреми да предаде колкото се може повече от своите знания на сина си. Има планове за него, които обаче нямат нищо общо с пеенето, Борис проявява музикален талант и демонстрира силен глас, но има достатъчно изявен интелект, който му позволява да следва право в Софийския университет. Малко след това идва време за отбиване на военна служба и там, армията не просто ще го промени, а ще позволи да развие изцяло таланта си. Странно, имайки предвид какво точно е реномето на днешната армия. Борис Христов посещава школата за запасни офицери и има възможност да срещне елитът на армията.

Винаги е радетел за справедливост и точно това качество му печели позитиви. Описват го като млад, интелигентен и разумен мъж, който с лекота печели приятели. Може би Борис Христов е имал шансовете да стане невероятен боец, за когото днес да четем с особен интерес, при това за най-различни подвизи, но талантът, той никога не спи и още тогава се опитва да създаде хор, в който по-късно ще пее. Талантливият млад певец умее да улавя публиката, но везните се накланят с помощта на един друг Борис. Историята ни води към 40-те години на миналия век и изявите на Христов в параклиса край двореца на Борис III. Именно там на Богоявление царят чува талантливият мъж и признава, че никога преди това не е имал честта да срещне такъв талант.

Двамата разменят няколко думи и се заговоря за опера, за развитие на тази дарба, царят се интересува кога точно ще има оперни изяви. Христов обаче заявява, че е юрист и не се занимава с професионално с музика, като негово величиство се усмихва и споделя, че България има достатъчно юристи, но певци като него се раждат веднъж на 100 години, а понякога и по-рядко. Ето защо получава царска стипендия и скоро е изпратен в Италия, където да продължи своето музикално развитие. Съдбата си знае работата, семейството на Христов е щастливо и се гордее с него и винаги ще намери повод да го похвали за получаването на тази специална царска чест. В Италия работи с Рикардо Страчари един от най-големите баритони на века и впечатление прави, че Борис Христов не само не пропуска факта да го посочи като баща на неговата музикална кариера, като триъгълният камък, който оформя и манипулира гласа му, а това печели уважението на чуждата страна, в която Христов се развива.

За съжаление говорим за периода на Втората Световна война и целият свят се вълнува повече от агресията, отколкото от изкуството. България също е засегната от този конфликт и през 1944 г. Христво е поканен от Александър Цанков да се включи в битката срещу комунистите, бившият царски офицер отказва и бързо е изпратен в лагер за военнопленници. Това е последното му изпитание и след една година е освободен от Чуждестранния легион, като се установява в Италия. Светът се заздравява с бавни стъпки, но по радиото все по-малко се чува за военни маневри и музиката се завръща, по същото време Борис Христов вече гради своята световна кариера и гласът му печели вниманието на всеки почитател на операта.

Той е нещо ново, различно, могъщо и хората се редят на опашки, за да го чуят. Получава дори покана да пее в американския Метрополитън. Всички врати за българинът са отворени, но има един проблем – неговият род и произход. По това време ще открием, че много талантливи българи са готови да приемат чуждо поданство, но не и Борис, той продължава да живее с паспорта си, издаден от някогашното царство България. Впрочем в името на интереса на историята, трябва да споделим, че той така или иначе успява да стигне до американската сцена. Пее в операта на Сан Франциско, като отказва многократните покани на „Метрополитън“.

След края на всяко изпълнение се налага да бъде изведен от този храм на културата с полиция, защото почитателите не спират да искат автографи и снимки. В Карнети Хол историята се повтаря и Борис Христов отново е придружаван от охрана и полиция, а губернаторът на Ню Йорк прави специален прием в негова чест, оперният певец закъснява и пристига в 1 часа след полунощ, защото не е искал да игнорира огромната маса, която не искала да го пусне. Въпреки тази нечувана слава, Христов живее много скромно и щастливо със своята съпруга Франка и често споделя, че тя е там, до него, в най-слънчевите и най-бурни дни.

Франка де Рензис – Христова често разказва истории за съвместния им живот, тя е и един от последните източници, които с лекота споделят някои от много красивите истории на съвместния им естествен живот. Спомня си как една вечер в компанията им присъствал самия Шарл Дьо Гол, който няколко пъти молил Христов да стане френски гражданин. А пловдивчанинът отвръщал „Как да стане това? Аз съм учил в Италия и преди всичко съм българин?“. Тази оферта с годините е ставала все по-изкусителна, но бащиният почерк в душата на този певец не може да бъде изтрита. Не трябва да забравяме и още нещо, семейството му в България е хванато във въртележката между двата свята и брат му Николай е изпратен в концлагер, където е изтезаван. Зверствата достигат до там, че като бивш царски офицер, най-накрая остава без двата си крака.

По това време Борис прави многократни опити да се върне в България и да помогне на брат си, но така и не го допускат, той също няма добро реноме и двамата така и не се виждат повече, през 1954 г. Николай Христов умира. Това поставя един курс на отхвърляне и макар Борис никога да не се отказва от България, не може да се върне, за да погребе близките си. Опитайте се да си представите случващото се и животът между два свята – музикалният, изпълнен с невероятни успехи и  родният, който остава заключен. На сцената, Борис е мечта за зрителя, много често, както той самият споделя, публиката не го пуска да слезе от сцената, искат да изпее отново и отново някои откъси, защото повторението на цяла опера е невъзможно.

През 1949 г. влиза в ролята на руския цар Борис Годунов и до днес точно тази роля остава запазена и неповторима, като родният певец не е пример, той е етикетът, който оперните певци след него ще следват. По това време трябва да знаем, че Борис Христов говори свободно италиански, руски, английски и немски. Пее с лекота и обръща внимание на всеки звук, за да може да създаде и предаде същият заряд на думите. Той не се притеснява да говори за страната си, като никога не я осъжда и никога не споделя нищо лошо за нея, впрочем в един момент дори е поканен от Македония, за да изиграе ролята на цар Самуил, но през призмата на македонската история.

Легендата за този случай разказва, че Македония е оставила празния подписан чек, в който Христов е трябвало да напише своята цена, но и до днес продължава да стои празен, защото тази сделка не се осъществява. Ето какво споделя по темата:

„Господин Македонски,

Получих програмата на „ВАШИЯ“ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавна моето мнение, което е мнение и на всеки българин. Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора. Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский. Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година.“

Въпреки факта, че има достатъчно мотиви да го направи, той не се включва в тази идея и не желае да бъде инструмент на една по-различна пропаганда. А и можем да бъдем сигурни, че когато дежурни сцени в творчеството му са миланската „Ла Скала“ и „Арена ди Верона“, трудно би било да извърши подобно престъпление и да се обърне срещу собствената си история. Музикалната приказка за този мъж продължава цели 30 години и в този период вече няма нужда от доказване, името Борис Христов е свещено за световната опера и трябва да приеме, че е въпрос на престиж да го слушате на живо, поне такава е била идеята в миналото.

Някъде в средата на 70-те години родната власт повече не може да игнорира българският оперен певец и му позволява да посети България, но с едно условие – няма право да пее. Този шанс ще бъде получен през 1986 г. и със завършването на музикалната приказка. Борис Христов се сбогува с публиката в Българската академия за изкуство и култура в Рим. Остава да живее в италианската столица до своя последен ден – 28 юни 1993 г. България иска тялото да бъде върнато в страната и преди погребението е поставено за поклонение в софийската катедрала „Свети Александър Невски“., а след това е погребан. Любопитен факт е, че докато е жив, нарича страната си „Златна мина за гласове и таланти“.

В едно много специално интервю в италиански ефир, Борис Христов е описан като интелигентен и изключително талантлив певец с дарба не просто да извиси оперното изкуство, а да се върне назад, за да се опита да разбере и да вникне в самата есенция на това изкуство. Точно този мотив, точно тази могъща идея, позволява да се достигне до тази висота. Впрочем ако вярваме на думите му, а няма причина да не го направим, Христво има нещо, за което мнозина мечтаят – умението да усеща, да разбира и да улавя онзи трепет, с който това изкуство е създавано и приема за своя основна мисия да представи идеите така, както някога са били създавани.

Онези хора, които са го виждали как репетира, си спомнят разходките му не само по сцената, но и на различни точки в самото помещение, за да може да улови акустиката и да тренира гласа си така, че във всяка една точка да бъде възможно най-добре усетен и въздействащ. Това е цената за толкова тежката корона на оперното изкуство.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени