Бети и Джоан: най-култовата вражда в историята на Холивуд

| от chronicle.bg |

„Това беше вражда с библейски пропорции. В продължение на над половин век, те се мразеха.“

Това казва Оливия де Хавиланд (Катрин Зита Джоунс) в сериала от 2017 г. „Feud: Bette & Joan“. Сюжетът на хитовата продукция разказва за съперничеството между две от гранддамите на американското кино – Бети Дейвис и Джоан Крауфорд. Конфликтът между двете е една от най-силните холивудски легенди, която започва през 30-те години на миналия век и продължава до смъртта на Крауфорд през 1977 г. А днес все още чуваме отзвука на градските и медийните легенди, които са се носили по коридорите на филмовите студия и между страниците на вестниците.

Какво поражда съперничеството между двете легенди? Дали то е плод на непреодолими различия в характерите? Или обратното – на прекалено много сходства? Благодарение на сериала на „Feud: Bette & Joan“ можем до известна степен да наредим пъзела на една от най-интересните истории, раждани от пиар машината на Холивуд. На днешната дата се навършват 111 години от рождението на Бети Дейвис и освен многобройните й филми, няма как  ида не се сетим за съперничеството й с Крауфорд, което истинско или изфабрикувано, е част от публичния образ и на двете жени. А ето как протича хронологически тази „война“.

joan-1a
Джоан Крауфорд през 30-те

Началото – 1933 г.

Всичко започва през 1933 г., когато Бети Дейвис получава първата си голяма роля в киното. Джоан Крауфорд (три години по-възрастна от Дейвис) вече е утвърдила репутацията си в Холивуд и е сред най-търсените актриси на деня. Първото й появяване на екран е през 1925 г. Първите искри между двете са разпалени от една случка, в която Крауфорд засенчва своята нова колежка. През 1933 г. Бети Дейвис участва в комедията „Ex-Lady“, където за първи път името й ще бъде над заглавието – белег за това, че си звезда. „Уорнър брадърс“ планират мащабна пиар кампания за филма, в центъра на която е Бети. Всичко върви по план до момента, в който Джоан не обявява престоящия си развод за милионера и актьор Дъглас Феърбанкс Младши в деня на премиерата на филма. The New York Times отделя на филма стандартното ревю, а темата за развода на Крауфорд заема няколко страници.“Ex-Lady“ се задържа в театрите едва няколко седмици, след което е спрян.

annex-tone-franchot-dangerous_01
Бети Дейвис и Франкът Тоун в „Dangerous“

Мъжът – 1935 г.

Джоан се жени за мъжа, в когото Бети е влюбена. „Така и не съм й простила за това и никога няма да го направя.“ казва Бети Дейвис в интервю през 1987 г, 52 години след случката и две години преди смъртта си. През 1935 г. тя участва в драмата „Dangerous“ и по време на снимките се влюбва в актьора Франкът Тоун. „Влюбих се във Франкът, професионално и лично. Всичко в него отразяване елегантност, от името до маниерите му.“ За съжаление на Бети обаче, Крауфорд първа стига до Тоун и по време на снимките на филма двамата обявяват годежа си. „Той беше лудо влюбен в нея. Всеки ден се срещаха за обяд. После той се връщаше на снимачната площадка и лицето му беше цялото в червило. Ласкаеше го, че тази голяма звезда е влюбена в него. Аз ревнувах, разбира се.“ Междувременно, ако се вярва на източниците, думите на Крауфорд са били: „Тоун мислеше за Бети като за добра актриса, но никога не я възприемаше като жена.“ На това се казва Холивуд shade… „Тя ми го отне“ казва Дейвид в същото интервю от 1987 г. „Направи го хладно, умишлено и абсолютно безпощадно.“ Месеци по-късно Бети Дейвис печели „Оскар“ за ролята си в същия филм… но Крауфорд отново успява да я засенчи.

Преместването – 1943 г.

След години работа за MGM, Джоан Крауфорд не е доволна от ролите, които там й предлагат, затова решава да се влее в редиците на „Уорнър брадърс“. Там обаче я чака ветеранът и златна кокошка на студиото – Бети Дейвис. Според източниците, Крауфорд е поискала гримьорна точно до тази на Дейвис и изпраща подаръци на всички в студиото… но Бети връща всеки подарък обратно към подателя му.

joan-crawford-with-her-oscar-for-mildred-pierce
Джоан Крауфорд приема Оскара си за „Милдред Пиърс“. Тъй като актрисата е болна по време на церемонията, статуетката й е донесена на следващия ден в дома й.

В следващите години Джоан прави най-добрите роли в кариерата си. Повечето от тях преди това са предлагани на Бети Дейвис и отхвърлени от нея. Такъв е случаят с „Милдред Пиърс“ (1945), който Дейвис отхвърля. Майкъл Къртиз склонява да режисира Джоан във филма едва след като вижда неин скрийн тест. Филмът Possessed също е предложен първо на Дейвис, но тя го отхвърля. След това Джоан е номинирана за „Оскар“. „Госпожица Крауфорд е филмова звезда, а аз съм актриса“ обяснява Дейвис. Но очевидно продуцентите са виждали повече сходства между двете, отколкото на самите тях им се е искало.

Звездата – 1952 г.

Романтичната драма „Звездата“ от 1952 г. е написана от дългогодишната приятелка на Крауфорд Катрин Албърт. Непотвърдени източници твърдят, че повод за написването е отмъщение след скарване. Дейвис е взета за главната роля на застаряваща актриса, която отчаяно се опитва отново да придобие звезден статут. Доста неприятно описание на Крауфорд. Дейвис получава номинация за „Оскар“ за ролята.

92aebccb-ca40-47cf-865e-a2ae53f85670
Кадър от „Какво се случи с Бейби Джейн?“

Бейби Джейн… – 1962 г.

Филмът „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е най-горещата точка между двете актриси. Това е и единственият им общ филм и за него се носят редица легенди. На практика именно пиар кампанията по филма (ако се вярва на сериала Feud: Bette & Joan) изкарва напрежението между двете наяве. Нещо трябва да продаде филма, тъй като и двете актриси са над 50, а това е убийствено за приходите. Пак според сериала, Крауфорд отива при Дейвис и я убеждава да играе в този филм. „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е абсолютен хит за времето си и изглежда като лентата, която връща двете актриси отново в играта.

Бети Дейвис се съгласява на предложението при две условия – тя да играе ролята на Бейби Джейн и режисьорът Робърт Олдрич да я убеди, че не спи с Крауфорд. „Не ми дремеше за техния личен живот“ казва по-късно актрисата. „Просто не исках да й дава повече близки кадри.“

Снимачната площадка на „Бейби Джейн“ е истинско бойно поле, ако се вярва на източниците. Джоан Крауфорд по онова време е член на борда на директорите на Pepsi (покойният й съпруг Алфред Стийл е бил изпълнителен директор), а Бети Дейвис поръчва да бъде доставена машина на Coca-Cola само, за да я ядоса. За сцената, в която Бейби Джейн бие сестра си, Крауфорд поръчва да бъде направена кукла по нейно подобие, тъй като не се доверява на Дейвис. И с право, тъй като за близкия кадър е нямало друг вариант освен истинската Джоан Крауфорд, актрисата твърди, че Бети я е ударила много силно.

По време на сцената, в която Бейби Джейн трябва да влачи тялото на сестра си Бланш, Крауфорд успява да си отмъсти. Знаейки че Дейвис има проблеми с гърба, Крауфорд иска да увеличи теглото си колкото може повече. Затова под дрехите си слага колан с тежести и умишлено проваля няколко проби на сцената, карайки Бети да я вдига и тегли многократно, докато не я докара до пълно изтощение.

t-bette-davis-joan-crawford-feud-crazy-stories
Бети и Джоан на снимачната площадка на „Какво се случи с Бейби Джейн?“

Оскарите – 1963 г.

Дори след снимките на филма, напрежението продължава да расте. Кулминацията се случва, когато Бети Дейвис е номинирана за „Оскар“, а Джоан Крауфорд е пренебрегната. Още повече, че Дейвис е фаворит за спечелването на наградата. С помощта на холивудската колумнистка Хеда Хопър обаче, Джоан успява да лобира срещу Дейвис. Освен това се обажда поотделно на всички актриси, номинирани с Дейвис и предлага, ако не могат да присъстват лично, тя да приеме награда от тяхно име. Във вечерта на Оскарите, когато обявяват името на Ан Банкрофт като победител, Бети Дейвис е съкрушена, тъй като съзнава, че това е последният й шанс да спечели „Оскар“, а Джоан Крауфорд победоносно се качва на сцената. Въпреки това, като изключим триумфа на егото, никой друг не печели. Защото двете така и не повтарят успеха на „Бейби Джейн“  до края на животите си. Освен това, по думи на самата Дейвис, при евентуално спечелване на статуетка, активите от филма щели да се покачат значително. Което би било добре както за Крауфорд, така за целия екип, а от там би могло да доведе и до следващи предложения за филми.

Продължението – 1964 г.

Надявайки се да повторят успеха на „Какво се случи с Бейби Джейн?“, „Уорнър брадърс“ решават да направят още един хорър в същия дух, наречен „Hush… Hush, Sweet Charlotte“. Историята е написана от Хенри Фаръл, авторът на романа, по който е адаптиран „Бейби Джейн“. Дейвис и Крауфорд би трябвало отново да се срещнат на екрана. Крауфорд обаче се оттегля от проекта седмица и половина след началото на снимките, твърдейки че не се чувства добре. Тя все още не може да преглътне, че е била пренебрегната в предния филм и се страхува да не бъде засенчена от Бети отново. Робърт Олдрич, който отново е режисьор, дори наема частен детектив, който трябва да върне Крауфорд обратно на площадката, но и това не помага. Актрисата продължава да се оплаква от здравословни проблеми, поради които да й бъде отпуснато още време. Накрая решението е взето от „Уорнър брадърс“. Крауфорд е премахната от проекта, а на нейно място идва Оливия де Хавиланд.

94f415572e187fc945a2b704357fbdfd
Джоан Крауфорд на снимачната площадка на „Hush… Hush Sweet Charlotte“

Краят – 1977 г.

През май 1977 г. Джоан Крауфорд умира след боледуване от рак. След смъртта й се носи легенда за думите, които Бети Дейвис казва след като научава новината. „Никога не бива да говориш лошо за починалите, трябва да говориш само хубавото. Джоан Крауфорд почина. Хубаво.“ Така и обаче няма сигурен източник на този цитат.

Твърде много общи неща, твърде много преса

Скандалът продава. Това е добре известно. А Холивуд се крепи и зарежда от скандалите. „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е много рисков филм, който не би трябвало да има грандиозен успех. Враждата, за която се говори в медиите обаче, е толкова добре отразена, че читателите няма как да не се превърнат в зрители. Това е стръв както за журналистите, така и за продуцентите. Никога няма да узнаем до каква степен се е простирал конфликтът между двете актриси.

Факт е обаче, че двете повече си приличат, отколкото се различават. По отношение на мъже. По отношение на роли. По отношение на его. По отношение на деца… Защото година след смъртта на Крауфорд, осиновената й дъщеря Кристина публикува книгата Mommie Dearest, в която описва как майка й е я насилвала като дете. Две години преди смъртта на Бети, нейната дъщеря също пише книга, в която описва майка си като егоистична, зависима от алкохола жена. За щастие Бети Дейвис все още е жива и може да се защити, освен това общественото мнение е на нейна страна.

336f113a-5681-4f4d-a0ff-6859263f3523
Сюзън Сарандън и Джесика Ланг в ролите на Бети Дейвис и Джоан Крауфор в хитовия сериал „Feud: Bette & Joan“

Няма краен резултат, нито победители и победени. Както повечето неща от света на шоубизнеса, историята на две от най-великите кинолегенди на миналия век е поредният материал за развлекателната индустрия. Но това не би би било възможно без култовия им статус и неоспорим талант, който двете демонстрират в киното с филми като „Милдред Пиърс“ (Крауфорд), „Всичко за Ева“ (Дейвис) и много други.

 
 

Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.

??????????????

Български войски, 1912

Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.

Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.

За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.

Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.

Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.

Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.

Mihail_chakov

Михаил Чаков

В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.

На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.

Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.

пейо яворов

Пейо Яворов

В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.

- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени…

556px-Hristo_Chernopeev_by_Dimitar_Karastoyanov

Христо Чернопеев 

По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.

Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.

„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“

Yonko_and_Nikola_Vapcarovi1

Йонко Вапцаров със сина си

Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.

Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:

„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“

Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.

Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

 
 

Когато от небето вали кръв

| от chronicle.bg |

Между 25 юли и 23 септември 2001, хората от южноиндийския щат Керала няколко пъти стават свидетели на извънредно любопитен и страскащ феномен: дъжд с цвят на кръв.

Въпреки че болшинството определя цвета на дъжда като червен, малцина твърдят, че са видели и черен, зелен и дори жълт.

Свидетели на събитието казват, че заедно с интензивния червен цвят на дъжда имало и светкавици и гръмотевици като при стандартна буря. След това много от листата по дърветата паднали и добили сив цвят като изгорени.

WaterSample

Проба от дъжда

Науката, разбира се, проявява силен интерес към случилото се в Керала и учените изследват дъжда, за да разберат как точно е възможно такова нещо.

Първоначално се установява, че във всеки милилитър от него има около 9 милиона червени частици. В унисон с по-редките твърдения, които споменахме, някои от тези частици имат и зелен, синьо-сив и жълт цвят.

Центъра за научни изследвания в Керала, също така намира, че pH на дъжда е неутрално, а самият той съдържа и големи количества никел, манган, титан, хром и мед. Самите червени частици са въглерод и кислород с малки количества желязо и силиций.

Заради тази открития Центърът в началото обяснява оцветяването на дъжда с избухнал метеор. С течение на времето обаче се открива, че частиците съдържат и пори. Това, съвсем очаквано, предизвиква суетене около идеята, че дъждът има извънземен характер. Не е открито обаче ДНК, а мнозина продължават да поддържат теорията за метеора. Така изследванията не спират и в крайна сметка Тропичната ботаническа градина и Изследователския институт откриват, че спорите са от водорасли, принадлежащи към рода Trentepohlia, които образуват лишеи, и най-вероятно имат местен произход.

Red_rain_Kerala_optical_microscope

Частиците под микроскоп (x1000)

Появява се нова теория: нормалните дъждове преди кървавите са стимулирали растежа на тези лишеи, което поне на теория увеличава количеството спори във въздуха. Въпреки че това е най-достоверното им предположение. учените признават, че е изключително малко вероятно лишеите едновременно да изпуснат толкова много спори, че да оцветят дъжда. Трудно за обяснение е и как са се изкачили толкова високо в атмосферата при условие, че скоро не е имало метеорологични събития, които да ги откарат толкова нагоре.

25IQV

Почти 20 години след феномена, част от него получава обяснение. През 2013 учени, които все още го изследват, не само откриват така желаното ДНК, но и определят конкретния вид водорасло – Trentepohlia annulata, което се оказва, че не расте в Индия. Това обяснява как спорите са се изкачили толкова нависоко в атмосферата без нужните метеорологични условия. Според учените, облаците идват от Австрия.

***

Разбира се, странни по един или друг начин дъждове са се случвали и преди. Ако сте гледали филма „Cloudy with the Chance of Meatballs“ – през 1876 в Кентъки се случва нещо подобно: от небето буквално заваляват парчета месо.

По-скоро, през 2015, в Айдахо, Орегон и Вашингтон вали дъжд, който много прилича на мляко. При изследването му се установява, че това се дължи на пясъчна буря в Орегон, където пясъкът бил „с високо съдържание на сол“.

В древни времена, гръцкият философ Хераклид Лемб (2 век преди Христа) описва дъжд от жаби, които били толкова много, че „къщите и улиците бяха пълни с тях“. Ако смятате, че това е невъзможно, през 2005 в малък град в Сърбия валят жаби, които не са характерни за тази местност, а някои от тях дори оцеляват.

Основната хипотеза за валежите от жаби (или риби, змии, камъни, месо или червеи) е, че торнадо някъде другаде ги засмуква в атмосферата. Въпреки че тази хипотеза не е потвърдена, не е нечувано подобни малки животинки да бъдат хванати от торнадо, което да ги пренесе на разстояние 80-300 километра и да ги пусне от небето отново на земята.

За по-леки предмети като прахови частици (радиация…) разстоянието може да достигне хиляди километри. Пясък от пустинята Гоби е валял във Вашингтон през 1998 (Гоби е на около 9000 километра от щата). Същото се случва и с пясък от Сахара.

 
 

Защо гробовете са дълбоки 2 метра

| от chronicle.bg |

Всички знаем за гробовете, освен че са страшни, че са и „2 метра под земята“.

Всъщност, въпреки че „2 метра под земята“ е синонимен израз за смърт, няма никакво значение колко дълбоко се погребва клетникът. Няма определени правила, които да задължават дълбочината на гроба.

Едно от общите насоки в това отношение е, че ковчегът трябва да е поне на 45 сантиметра под земята, което както сигурно сами виждате, означава, че погребаният може и да не е на 2 метра.

Често обаче в погребалната практика хората се заравят значително по-дълбоко от половин метър. Това се прави, за да може на същото място по-късно (в най-добрия случай доста по-късно) в същия гроб да бъде поставено тялото на друг човек, често близък на първия. Така в някои религии дълбочината на гробовете стига до 4 метра. 

960px-CoffinShopWarsaw

Разбира се, като всяко правило, и това си има изключения. В някои случаи е напълно възможно и дори интуитивно някои хора да се погребват в по-плитки гробове. Например, деца и бебета. (В някои държави като Великобритания, например, таксите за погребението на деца дори могат да бъдат опростени.)

Дълбочината може да се влияе и от региона. Ако за местността се знае, че има много наводнения, погребаният се поставя по-дълбоко, за да не се изрови ковчегът от водата. Тук можем да отбележим, че първите заселници в Америка, конкретно в Ню Орлиънс е трябвало да погребват мъртвите си над земята, защото иначе ковчезите избухвали заради тежките дъждове. Това е проблем за жителите на щата и днес. 

В това отношение, на няколко места в САЩ няма почти никакви закони за погребенията. Така, например, можеш да погребеш някого в частната си собственост. Трябва единствено да се попълнят няколко формуляра и можеш да погребеш някого колкото си дълбоко (или плитко) искаш.

Във Великобритания е дори по-свободно. До степен, в която е по-лесно да погребеш човек на земята си, отколкото да построиш гараж на същото място. Това е така, защото правилата произлизат от много архаично законодателство – затова трябва да се попълнят няколко документа, в които се вписва къде е заровено тялото и се гарантира, че не е до вода. Дълбочината на дупката е почти изцяло личен избор, с единственото изключение да е достатъчно дълбока, за да не я изровят животни. Но конкретно число не е вписано никъде.

Great_plague_of_london-1665

Събиране на трупове по време на чумата в Лондон

Относно това как цифрата от 2 метра придобива преносното си значение въпреки липсата на конкретно правило, което да я задължава – не е ясно. Смята се обаче, че идва от декрет на кмета на Лондон от времето на чумата през 1665, в който се казва, че телата на мъртвите трябва да бъдат заравяни на определена минимална дълбочина под земята, за да се избегне разпространяването на болестта. Въпреки че е популярна, трябва да се отбележи, че източникът на тази теория е „A Journal of the Plague Year“ – охудожествена история за чумата в Лондон, написана от Даниел Дефо. Книгата се приема сериозно, защото е базирана на дневник на човек, който е живял по това време. Въпреки че правилата, които налага кметът, са сравнително за кратко, докато чумата отмине, те дават значение на израза „2 метра под земята“.

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.