Бети и Джоан: най-култовата вражда в историята на Холивуд

| от chronicle.bg |

„Това беше вражда с библейски пропорции. В продължение на над половин век, те се мразеха.“

Това казва Оливия де Хавиланд (Катрин Зита Джоунс) в сериала от 2017 г. „Feud: Bette & Joan“. Сюжетът на хитовата продукция разказва за съперничеството между две от гранддамите на американското кино – Бети Дейвис и Джоан Крауфорд. Конфликтът между двете е една от най-силните холивудски легенди, която започва през 30-те години на миналия век и продължава до смъртта на Крауфорд през 1977 г. А днес все още чуваме отзвука на градските и медийните легенди, които са се носили по коридорите на филмовите студия и между страниците на вестниците.

Какво поражда съперничеството между двете легенди? Дали то е плод на непреодолими различия в характерите? Или обратното – на прекалено много сходства? Благодарение на сериала на „Feud: Bette & Joan“ можем до известна степен да наредим пъзела на една от най-интересните истории, раждани от пиар машината на Холивуд. На днешната дата се навършват 111 години от рождението на Бети Дейвис и освен многобройните й филми, няма как  ида не се сетим за съперничеството й с Крауфорд, което истинско или изфабрикувано, е част от публичния образ и на двете жени. А ето как протича хронологически тази „война“.

joan-1a
Джоан Крауфорд през 30-те

Началото – 1933 г.

Всичко започва през 1933 г., когато Бети Дейвис получава първата си голяма роля в киното. Джоан Крауфорд (три години по-възрастна от Дейвис) вече е утвърдила репутацията си в Холивуд и е сред най-търсените актриси на деня. Първото й появяване на екран е през 1925 г. Първите искри между двете са разпалени от една случка, в която Крауфорд засенчва своята нова колежка. През 1933 г. Бети Дейвис участва в комедията „Ex-Lady“, където за първи път името й ще бъде над заглавието – белег за това, че си звезда. „Уорнър брадърс“ планират мащабна пиар кампания за филма, в центъра на която е Бети. Всичко върви по план до момента, в който Джоан не обявява престоящия си развод за милионера и актьор Дъглас Феърбанкс Младши в деня на премиерата на филма. The New York Times отделя на филма стандартното ревю, а темата за развода на Крауфорд заема няколко страници.“Ex-Lady“ се задържа в театрите едва няколко седмици, след което е спрян.

annex-tone-franchot-dangerous_01
Бети Дейвис и Франкът Тоун в „Dangerous“

Мъжът – 1935 г.

Джоан се жени за мъжа, в когото Бети е влюбена. „Така и не съм й простила за това и никога няма да го направя.“ казва Бети Дейвис в интервю през 1987 г, 52 години след случката и две години преди смъртта си. През 1935 г. тя участва в драмата „Dangerous“ и по време на снимките се влюбва в актьора Франкът Тоун. „Влюбих се във Франкът, професионално и лично. Всичко в него отразяване елегантност, от името до маниерите му.“ За съжаление на Бети обаче, Крауфорд първа стига до Тоун и по време на снимките на филма двамата обявяват годежа си. „Той беше лудо влюбен в нея. Всеки ден се срещаха за обяд. После той се връщаше на снимачната площадка и лицето му беше цялото в червило. Ласкаеше го, че тази голяма звезда е влюбена в него. Аз ревнувах, разбира се.“ Междувременно, ако се вярва на източниците, думите на Крауфорд са били: „Тоун мислеше за Бети като за добра актриса, но никога не я възприемаше като жена.“ На това се казва Холивуд shade… „Тя ми го отне“ казва Дейвид в същото интервю от 1987 г. „Направи го хладно, умишлено и абсолютно безпощадно.“ Месеци по-късно Бети Дейвис печели „Оскар“ за ролята си в същия филм… но Крауфорд отново успява да я засенчи.

Преместването – 1943 г.

След години работа за MGM, Джоан Крауфорд не е доволна от ролите, които там й предлагат, затова решава да се влее в редиците на „Уорнър брадърс“. Там обаче я чака ветеранът и златна кокошка на студиото – Бети Дейвис. Според източниците, Крауфорд е поискала гримьорна точно до тази на Дейвис и изпраща подаръци на всички в студиото… но Бети връща всеки подарък обратно към подателя му.

joan-crawford-with-her-oscar-for-mildred-pierce
Джоан Крауфорд приема Оскара си за „Милдред Пиърс“. Тъй като актрисата е болна по време на церемонията, статуетката й е донесена на следващия ден в дома й.

В следващите години Джоан прави най-добрите роли в кариерата си. Повечето от тях преди това са предлагани на Бети Дейвис и отхвърлени от нея. Такъв е случаят с „Милдред Пиърс“ (1945), който Дейвис отхвърля. Майкъл Къртиз склонява да режисира Джоан във филма едва след като вижда неин скрийн тест. Филмът Possessed също е предложен първо на Дейвис, но тя го отхвърля. След това Джоан е номинирана за „Оскар“. „Госпожица Крауфорд е филмова звезда, а аз съм актриса“ обяснява Дейвис. Но очевидно продуцентите са виждали повече сходства между двете, отколкото на самите тях им се е искало.

Звездата – 1952 г.

Романтичната драма „Звездата“ от 1952 г. е написана от дългогодишната приятелка на Крауфорд Катрин Албърт. Непотвърдени източници твърдят, че повод за написването е отмъщение след скарване. Дейвис е взета за главната роля на застаряваща актриса, която отчаяно се опитва отново да придобие звезден статут. Доста неприятно описание на Крауфорд. Дейвис получава номинация за „Оскар“ за ролята.

92aebccb-ca40-47cf-865e-a2ae53f85670
Кадър от „Какво се случи с Бейби Джейн?“

Бейби Джейн… – 1962 г.

Филмът „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е най-горещата точка между двете актриси. Това е и единственият им общ филм и за него се носят редица легенди. На практика именно пиар кампанията по филма (ако се вярва на сериала Feud: Bette & Joan) изкарва напрежението между двете наяве. Нещо трябва да продаде филма, тъй като и двете актриси са над 50, а това е убийствено за приходите. Пак според сериала, Крауфорд отива при Дейвис и я убеждава да играе в този филм. „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е абсолютен хит за времето си и изглежда като лентата, която връща двете актриси отново в играта.

Бети Дейвис се съгласява на предложението при две условия – тя да играе ролята на Бейби Джейн и режисьорът Робърт Олдрич да я убеди, че не спи с Крауфорд. „Не ми дремеше за техния личен живот“ казва по-късно актрисата. „Просто не исках да й дава повече близки кадри.“

Снимачната площадка на „Бейби Джейн“ е истинско бойно поле, ако се вярва на източниците. Джоан Крауфорд по онова време е член на борда на директорите на Pepsi (покойният й съпруг Алфред Стийл е бил изпълнителен директор), а Бети Дейвис поръчва да бъде доставена машина на Coca-Cola само, за да я ядоса. За сцената, в която Бейби Джейн бие сестра си, Крауфорд поръчва да бъде направена кукла по нейно подобие, тъй като не се доверява на Дейвис. И с право, тъй като за близкия кадър е нямало друг вариант освен истинската Джоан Крауфорд, актрисата твърди, че Бети я е ударила много силно.

По време на сцената, в която Бейби Джейн трябва да влачи тялото на сестра си Бланш, Крауфорд успява да си отмъсти. Знаейки че Дейвис има проблеми с гърба, Крауфорд иска да увеличи теглото си колкото може повече. Затова под дрехите си слага колан с тежести и умишлено проваля няколко проби на сцената, карайки Бети да я вдига и тегли многократно, докато не я докара до пълно изтощение.

t-bette-davis-joan-crawford-feud-crazy-stories
Бети и Джоан на снимачната площадка на „Какво се случи с Бейби Джейн?“

Оскарите – 1963 г.

Дори след снимките на филма, напрежението продължава да расте. Кулминацията се случва, когато Бети Дейвис е номинирана за „Оскар“, а Джоан Крауфорд е пренебрегната. Още повече, че Дейвис е фаворит за спечелването на наградата. С помощта на холивудската колумнистка Хеда Хопър обаче, Джоан успява да лобира срещу Дейвис. Освен това се обажда поотделно на всички актриси, номинирани с Дейвис и предлага, ако не могат да присъстват лично, тя да приеме награда от тяхно име. Във вечерта на Оскарите, когато обявяват името на Ан Банкрофт като победител, Бети Дейвис е съкрушена, тъй като съзнава, че това е последният й шанс да спечели „Оскар“, а Джоан Крауфорд победоносно се качва на сцената. Въпреки това, като изключим триумфа на егото, никой друг не печели. Защото двете така и не повтарят успеха на „Бейби Джейн“  до края на животите си. Освен това, по думи на самата Дейвис, при евентуално спечелване на статуетка, активите от филма щели да се покачат значително. Което би било добре както за Крауфорд, така за целия екип, а от там би могло да доведе и до следващи предложения за филми.

Продължението – 1964 г.

Надявайки се да повторят успеха на „Какво се случи с Бейби Джейн?“, „Уорнър брадърс“ решават да направят още един хорър в същия дух, наречен „Hush… Hush, Sweet Charlotte“. Историята е написана от Хенри Фаръл, авторът на романа, по който е адаптиран „Бейби Джейн“. Дейвис и Крауфорд би трябвало отново да се срещнат на екрана. Крауфорд обаче се оттегля от проекта седмица и половина след началото на снимките, твърдейки че не се чувства добре. Тя все още не може да преглътне, че е била пренебрегната в предния филм и се страхува да не бъде засенчена от Бети отново. Робърт Олдрич, който отново е режисьор, дори наема частен детектив, който трябва да върне Крауфорд обратно на площадката, но и това не помага. Актрисата продължава да се оплаква от здравословни проблеми, поради които да й бъде отпуснато още време. Накрая решението е взето от „Уорнър брадърс“. Крауфорд е премахната от проекта, а на нейно място идва Оливия де Хавиланд.

94f415572e187fc945a2b704357fbdfd
Джоан Крауфорд на снимачната площадка на „Hush… Hush Sweet Charlotte“

Краят – 1977 г.

През май 1977 г. Джоан Крауфорд умира след боледуване от рак. След смъртта й се носи легенда за думите, които Бети Дейвис казва след като научава новината. „Никога не бива да говориш лошо за починалите, трябва да говориш само хубавото. Джоан Крауфорд почина. Хубаво.“ Така и обаче няма сигурен източник на този цитат.

Твърде много общи неща, твърде много преса

Скандалът продава. Това е добре известно. А Холивуд се крепи и зарежда от скандалите. „Какво се случи с Бейби Джейн?“ е много рисков филм, който не би трябвало да има грандиозен успех. Враждата, за която се говори в медиите обаче, е толкова добре отразена, че читателите няма как да не се превърнат в зрители. Това е стръв както за журналистите, така и за продуцентите. Никога няма да узнаем до каква степен се е простирал конфликтът между двете актриси.

Факт е обаче, че двете повече си приличат, отколкото се различават. По отношение на мъже. По отношение на роли. По отношение на его. По отношение на деца… Защото година след смъртта на Крауфорд, осиновената й дъщеря Кристина публикува книгата Mommie Dearest, в която описва как майка й е я насилвала като дете. Две години преди смъртта на Бети, нейната дъщеря също пише книга, в която описва майка си като егоистична, зависима от алкохола жена. За щастие Бети Дейвис все още е жива и може да се защити, освен това общественото мнение е на нейна страна.

336f113a-5681-4f4d-a0ff-6859263f3523
Сюзън Сарандън и Джесика Ланг в ролите на Бети Дейвис и Джоан Крауфор в хитовия сериал „Feud: Bette & Joan“

Няма краен резултат, нито победители и победени. Както повечето неща от света на шоубизнеса, историята на две от най-великите кинолегенди на миналия век е поредният материал за развлекателната индустрия. Но това не би би било възможно без култовия им статус и неоспорим талант, който двете демонстрират в киното с филми като „Милдред Пиърс“ (Крауфорд), „Всичко за Ева“ (Дейвис) и много други.

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

„Ротативката“ от миналия век, която е „засичала“ сексуалността ви

| от chronicle.bg |

През 50-те и 60-те години много иначе свободолюбиви държави провеждат скрита война срещу предполагаемите хомосексуалисти в границите си. В този период Канада прави кампания с която да се отърве от всички гей хора в полицията, войската и на всяка държавна позиция като в крайна сметка събира имената на около 9 000 души, за които се смята, че са привлечени сексуално от своя пол. Кралската полиция дори създава специално звено, А-3, което да се занимава единствено с разкриване и уволняване на гейове.

Може би най-съмнителното устройство, с което разполага това звено, е известно единствено под името „Ротативката“. Тя е създадена от доктор Робърт Уейк, професор по психология в Университета Карлтън. За съжаление нямаме снимки, но машината прилича на зъболекарски стол с редица скрити сензори, камера, която наблюдава зениците на седящия, и една черна кутия пред него, на която се появяват различни изображения. На тестваните е казвано, че машината измерва стрес, но всъщност целта й е съвсем друга – да определя сексуалната ориентация.

Изображенията на екрана на черната кутия се сменят и при всяка се измерват големината на зениците, честотата на дишане и сърцебиене, за да се засече несъзнателна „сексуална реакция“. Някои картини са съвсем обикновени, но други имат еротичен характер – те показват мъж или жена в оскъдно или никакво облекло. Ако машината засече реакция на някоя от тях, то тествания е поставен под съмнение.

Един от най-глупавите й проблеми обаче е че всяко изображение, бидейки различно, дава различно количество светлина на очите, което от своя страна съвсем нормално предизвиква свиване и разширяване на зениците. 

Във Великобритания също използват техен еквивалент на канадската машина. Въпреки неоправданите от научна гледна точка резултати и ненадежността на апарата, той е използван като причина за уволнението на хиляди хора през годините.

Pletismograph

Плетизмограф

Тази нелепа електроника се използва до 60-те години, когато правителството спира финансирането на проекта основно заради техническата й нестабилност. Това обаче не бележи края на действията по уволняване на хомосексуалисти. Устройство подобно на Ротативката продължава да се ползва от властите със същата цел. То се казва плетизмограф и се закача директно за гениталиите.

 
 

Възможно ли е Хитлер да е избягал от Берлин през април 1945 г.

| от Радослав Тодоров |

През месец април, преди 74 години, се води решителната битка за Берлин, с която е сложен край на Втората световна война в Европа. Както е известно, тялото на мъртвия фюрер на Третия райх – Адолф Хитлер, впоследствие така и не е идентифицирано.

За неговото тяло се счита един силно обгорял и напълно неразпознаваем труп, изровен от градината на Райхсканцеларията. Това дава повод за съмнения дали официалната теория за самоубийството му на 30 април 1945 г. отговаря на истината. От там се развихря въображението на конспираторите за това как той може би се е измъкнал жив от Берлин и живял някъде тайно в изгнание. Създадени са редица, както художествени така и документални, произведения около тази история, разпростиращи се върху доста широк жанров диапазон.

Като се започне от комедии и се мине през мистерии, хроники, дори и sci-fi (как нацистите бягат в тайна база на Луната), та се стигне и до уж сериозни изследвания как Хитлер е успял да избяга с подводница за Южна Америка. База на последната теза е, че Аржентина и Парагвай тогава били с авторитарни правителства, чиито лидери симпатизирали на Хитлер и биха го приели, а дори и да не биха, не било проблем с подводница да акостира на пуст бряг в Патагония без никой да забележи и с променен външен вид да започне нов живот някъде там. Спрягат се и всевъзможни други версии започващи с хипотетичното му бягство.

Истината обаче е, че това е нямало как да се случи.

der-untergang-2-4696479
Кадър от филма „The Downfall“

Преди април 1945 г. няма как да е станало, тъй като в началото на месеца той се среща лично със защитниците на Берлин (сред които и 12-13 годишни момчета) за да ги насърчи преди предстоящата битка, а от тогава има доста снимки, както и хиляди свидетели. После има неопровержими доказателства, че той се намира във фюрербункера по време на щурма и бомбардировките, чак до 30 април, денят на смъртта му. Дотогава той ръководи отбраната и лично издава заповеди, някои от които не са в правомощията на никой друг освен него, като например заповедта за уволнението и ареста на Херман Гьоринг или назначаването на Карл Дьониц за наследник на властта. През това време един куп свидетели разговарят лично с него в бункера до деня на смъртта. Това са хора от фелдмаршали до обикновени прислужници. С други думи лица, които нямат нищо общо помежду си и няма как да са се наговорили да дадат еднакви лъжливи указания на разпита пред съветските агенти, за хипотетичната лъжлива версия относно смъртта му.

Battle_of_Berlin_1945-a

Разбира се, има някои незначителни детайли, които се разминават в показанията им, като например в колко точно часа фюрера е продиктувал последната си воля и завещанието си. Някои свидетелстват, че това е станало преди символичната брачна церемония с Ева Браун, а други, че е било след нея. Но това е нормално и говори именно в полза на факта, че не са се наговорили да изрецитират предварително заучена еднаква версия. Различните детайли правят различно впечатление на различните хора, а и те имат различно силна памет, поради което на някои от тях изглежда спомените са поизбледнели до времето на разпита и въображението им ги е описало по малко по-различен начин от действителния, по който са ги видели. По всички най-важни точки обаче: за чутия пистолетен изстрел, за кръвта по дивана, за мъртвото тяло и за изгарянето и погребването на двора, всичките очевидци са единодушни.

Но дори и хипотетично той да се беше пробвал да избяга, на 30 април това вече е било практически напълно невъзможно. По това време руснаците са вече на Потсдамер плац, само на 500 метра от Фюрербункера. Градът е плътно обкръжен от всички страни от 2.5 милиона руснаци с 6 000 танка и дори муха не е можело да прехвръкне през обръча им. Всичко е под прицела на съветската артилерия и авиация. Няма как от Берлин да се избяга с подводница, както най-често се твърди, тъй като градът няма излаз на морето, а цялата територия до Балтика вече е под контрола на руснаците, така че дори и да успее през някакъв предполагаем подземен тунел да излезе от града пак няма как да стигне незабелязан до морето където да го чака предполагаема подводница.

Waiting_Party_watches_the_argument
Кадър от филма „The Downfall“

Не може и да се уговори с някой екипаж на подводница къде и кога да го чакат, защото руснаците са прекъснали всичките комуникационни връзки на Берлин с останалия свят, така че Хитлер вече дори не е можел да използва телефоните в бункера. Нито пък горивото и запасите на една тогавашна подводница могат да стигнат за директен пробег без презареждане от Балтийско море до Патагония. Със самолет също е било невъзможно да се избяга. Какъвто и летателен апарат да се пробва да прелети през обръча е щяло на мига да бъде свален от съветските изтребители или от огъня на зенитната артилерия. Освен всичко това, райхът вече се намира в пълен колапс и буквално няма повече никакво гориво за самолетите и танковете.

Всяка една от конспиративните теории не издържа на елементарната критика, ако се разгледа малко по-задълбочено. 

Stars_&_Stripes_&_Hitler_Dead2

И накрая, но не на последно място, от психологическа гледна точка Адолф Хитлер е фанатичен идеалист, който едва ли би тръгнал да бяга. Историята показва, че през Първата световна война, когато е ефрейтор, преживява стоически ужасите на окопната война на Западния фронт, ранен е тежко и въпреки всичко не пробва да бяга пред лицето на смъртта. Освен това и егото не би му позволило да приеме падението от фюрер на Германия до живот в нищета и укриване. Можем да предположим, че ако е имал намерение да бяга, е щял да го направи докато е време, когато Берлин все още не е обкръжен и има достъп до морето, а не да чака докато и последните му „мостове” за бягство изгорят пред очите му.

В крайна сметка Хитлер среща своя край, макар и не по начина, по който съюзниците са си го представяли. Но дори и да беше заловен жив, едва ли има с какво да бъде платена загубата на 50 милиона човешки живота. Както е казал един негов колега от изток: „Смъртта на един е трагедия, а смъртта на милиони – статистика”. Въпреки Нюрнбергския процес, не всички виновници за войната получават наказание.

Но въпреки това, не е необходимо да се търсят и съчиняват гръмки конспирации, за да разкрасяваме историите от миналото.