shareit

Бенвенуто Челини – лошото момче на скулптурата

| от |

Златар, скулптор, поет, войник, музикант, убиец, некромант, свещеник и любовник – на мъже и жени. Невероятният живот на Бенвенуто Челини – една от най-необикновените, но пренебрегвани фигури на италианския Ренесанс – дава уникална перспектива за този периода.

И все пак това, което оцелялото му до днес изкуство и съчинения разкриват, е по-малко идиличен „златен век“ на хармонията и красотата и повече период на политически турбуленции, религиозни конфликти и порочни артистични съперничества.

Въпреки че Челини днес е пренебрегван като художник в полза на своите непосредствени предшественици Леонардо да Винчи (чиято позиция е наследил във Франция) и Микеланджело (когото той почита), той оставя след себе си една от първите – и със сигурност най-драматичните и интимни – автобиографии писани някога от художник. „Моят живот“ (просто озаглавен „Vita“ на оригиналния италиански) е грандиозен, скандален и хвалебствен разказ за изкуството и обществото от 16 век. Той до голяма степен се основава на живота в родната на Челини Флоренция, но също така обхваща и кариерата му в италианските градове Рим, Венеция, Мантуа, Ферара и Сиена, както и Париж и Фонтенбло във Франция.

Автобиографията на Челини описва битките му с неговите съперници – той убива най-малко трима – докато създава и едни от най-великите скулптури в злато и сребро на своето време. Той преживява войни, затвор, отравяния, сифилис и загубата на много членове на семейството си от чумата, която тогава е ежедневна заплаха. Сприятелява с крале, папи и владетелите от династията Медичи във Флоренция, като всички му прощават греховете, защото искат да прави изкуство за тях. „Трябва да знаете – каза папа Павел III – че хора като Бенвенуто, уникални в своята професия, не трябва да бъдат подчинени на закона“. Челини участва в някои от най-значимите повратни моменти през Възраждането в най-големите му градове; неговият насилствен и страстен живот прави избухливия художник Караваджо да изглежда като малко момченце.

Benvenuto Cellini Florence Uffizi

За Челини фантазията и реалността се размиват от самото начало. Неговата автобиография твърди, че той е роден във Флоренция „в нощта на Вси светии точно половин час след четири през 1500 г.“ Той всъщност е роден на 3 ноември, но в опит да си създаде мистична аура като на велик художник, иска да сподели раждането си с благоприятния религиозен празник.

През 1523 г. му е отправено първото от много обвинения – в забранени сексуални практики и насилие. Той е обвинен в содомия с Доменико ди Джулиано да Рипа, а също така се забърква в кръвна вражда със семейство Гуасконти, когато признава, че „бидейки донякъде горещокръвен по природа“, той ги „напада като разярен бик“ и намушква един от тях – за което е осъден задочно на смърт, след като бяга.

Челини бяга в Рим и там създава свой собствен златарски бизнес. Използва своите връзките си с Медичи, за да получи покровителството на Джулио Медичи, който е назначен за папа Климент VII през 1523 г. Но по-широката геополитика около италианския полуостров бързо го поглъща. През 1527 г. бунтовни войски от императорската армия на Свещения римски император Карл V нахлуват в Рим и последвалото разграбване на града е оргия от грабежи и насилие, при които загиват около 25 000 цивилни. Челини организира отбраната на папата в замъка Сант’Анджело, като по негови думи „е по-добър в това да стреля с артилерия, отколкото да бъде златар“ и дори твърди, че е застрелял командира на императорските сили, Чарлз III, херцог на Бурбон. Но дори в разгара на войната Челини успява да естетизира своя опит и да спечели от него.

Докато „размишлява върху това невероятно зрелище и пожар“, папата му дава заповед да скрие бижутата му като „извади всички скъпоценни камъни от златото, в което са обковани“. Той също така е инструктиран да вземе след това златото и да го „стопи с възможно най-голяма тайна“, преди той и папата да избягат от града.

Когато се връща във Флоренция обаче, среща политически вълнения и чума – фактори, които го карат да смени мястото няколко пъти: Мантуа, Венеция, Неапол и дори Париж, като все още работи предимно като златар. Но нравът на художника скоро отново вдигна глава. Брат му е убит, което го кара да се изправи срещу убиеца и да се опита „да му отреже главата“, преди да го намушка толкова дълбоко, че да не може да извади острието. Въпреки последвалия арест, той за пореден път прескача от правосъдието за престъпленията си, а папата му казва да се придържа към работата си и да мълчи.

Обаче това се оказа почти невъзможно. Както разказва в „Моят живот“, той си пада по жена служителка и, опитвайки се да я омагьоса, прибягва до помощта на свещеник и некромант, който да призове дяволите в римския Колизеум… В церемонията участва 12-годишна девица и прислужница на Челини, която наблюдаваше как „се появяват няколко легиона дяволи, докато Колизеумът не се запълни изцяло“. Този инцидент е един от многото моменти в „Моят живот“, когато артистичният похват на Челини надделява над достоверността му.

Това, което със сигурност не е фикция, е нуждата на Челини от ново покровителство. След смъртта на папа Климент VII през септември 1534 г. той изглежда осъзнава, че дните му на папска подкрепа са преброени. Папа Павел III няма особен интерес да подкрепя привържениците на Медичи в Рим.

Челини намушква и уби друг съперник златар Помпео де Капитаней – този път събитие, записано в официални документи – и е заточен за пореден път. В крайна сметка папата го освобождава, но антифлорентинските фракции в папството се противопоставят на своенравния златар. Чувайки, че френският крал Франциск I търси художници, които да помогнат за преобразяването на неговия кралски дворец Фонтенбло, Челини се насочва към Париж. Недоволен от безразличния прием, който получава там обаче, той взима съдбоносното решение да се върне в Рим през 1537 година.

Врагът на Челини, синът на папата Пиер Луиджи Фарнезе, веднага го затваря и го обвинява в кражба на папските бижута. В един от най-нагледните и мъчителни разкази за лишаване от свобода, написани през този период, Челини описва опитите да го отрови със смлени диаманти и вярвайки, че ще „сложи край на нещастния ми живот“, като намери „да се самоубия“. Вместо това обаче той чете Библията и привидно преживява чудо, включително халюцинаторни видения на Христос, в които е „хванат от това невидимо Същество и отнесен като от вятър“. Докато папските машинации се вихрят около него, мощни покровители като кардинал Иполито д’Есте Челини, духовник от Ферара, най-накрая осигуряват освобождаването му.

 
 
Коментарите са изключени