shareit

Антонио Хосе де Сукре – момчето-генерал, което покори Южна Америка

| от |

Илон Мъск каза в едно от най-интересните си интервюта, при това във времето, в което беше употребил марихуана и алкохол, че нито един нормален човек не би искал да бъде в неговата глава. Един от гениите, както го представят мнозина, споделя своето свещено проклятие – постоянно работещият мозък.

Високите постове изискват много големи жертви, следователно можем да си представим какво са мислили някои от бунтовниците, докато гледали своя генерал Антонио Хосе де Сукре. В главите им се прокрадвало подозрението, че тази битка може би ще бъде последна. Причината за съмненията и студеният хлад в сърцата е логичен.

Битката в Аякучо и до днес може да се смята за решаваща и последната стъпка, с която Перу най-накрая ще постигне своята независимост. Същата се заплаща с кръв и това е повече от известно за Сукре. От висотите на полесражението, младият генерал наблюдава много спокойно разпределението на силите. Цифрите не са достатъчно обнадеждаващи.

Неговите революционери нямат численото превъзходство, испанската армия разполага с дузина оръдия, докато той има само едно. Статистически погледнато, победата не принадлежи на борците за свобода. Цифрите и изчисленията са последното, което Антонио Хосе де Сукре разглежда в този момент. Въпреки своята крехка възраст, той вече е генерал и остава известен с този псевдоним – момчето-генерал. И ако животът може да е война, Антонио воюва от най-ранна възраст. Ражда се през 1795 г. в Кумана, Венецуела.

gettyimages-534254938-594x594

Има благородническо потекло и семейство, което служи на Испанската корона от векове. За фамилия като неговата, мнозина биха заявили, че е със синя кръв. След като губи майка си на 7-годишна възраст, Антонио се записва в безплатната, но ограничена военна школа. Войната, по някаква причина, се струва най-логичното човешко средство за младежът, а историите на семейството му, стават все по-реални и жестоки. Въпреки особеното реноме и титли, цялото семейство Сукре е страдала от испанците, както и много други благородници.

С навлизането на Наполеон в Испания, колониите в Новия свят започват да се борят за своята независимост. Удрят в онзи момент, когато владетелят е най-слаб. Първото бойно кръщене на Антонио е едва на 15-годишна възраст. Той се записва като доброволец в редиците на Великата Хунта на Каракас и за една година помага за детрониране на външното влияние. На тийнейджърска възраст е втори лейтенант и командир на батарея в Барселона, близо до неговия роден град Кумана.

На 17-годишна възраст се включва в редиците на генералисимо Франциско де Миранда – един от най-известните революционери в историята на Южна Америка. Миранда се е завърнал от Великобритания, където е изпратен като затворник. Привлечен е от Симон Боливар и бързо възстановен на стария си пост. Двамата оформят особено приятелство, макар и мнозина да описват младия капитан като особено надменен към своите подчинени.

Венецуела не успява да се изправи особено бързо на крака, първият опит за независима република е неуспешен. В следствие на икономическия колапс, както и едно по-сериозно земетресение, страната е изправена пред нов тежък удар. Миранда е принуден да подпише примирие с испанците, докато Боливар и неговите приятели са арестувани.

gettyimages-2668815-594x594

Сукре и други лоялисти са изпратени в изгнание на остров Тринидад – островът по това време е под британски контрол, но съюзът между Великобритания и Испания е достатъчно силен, позволявайки бързото неутрализиране на потенциалните врагове. Там обаче има библиотека и младият пълководец побързал да попълни знанията си. Довършва военното си образование, след това обръща особено внимание на международната политика.

Причината да има тази свобода се крие във физиката му. Описват го като слаб, болнав и не особено респектиращ. Мнозина често не вярвали, че това е младият капитан, за когото се говори. Без  своята униформа, Антонио е бил поредният просяк. Необходимите качества за воденето на война не винаги са физика – високите позиции трябва да имат хладнокръвие и трезва мисъл, за да решат изхода на едно сражение. Антонио разполагал точно с това.

На острова се среща с генерал Сантяго Мариньо – двамата се разглеждат като двете страни на медала. Единият има огнен характер, докато другият има леден поглед. Губернаторът на острова имал глупостта да нарече Сукре – бунтовник и това го мотивирало да отговори подобаващо на британеца.

„Каквото и да е било вашето намерение да ме наричате бунтовник, не приемам този епитет за обиден, тъй като си спомням, че англичаните го прилагаха и за Джордж Вашингтон.“

gettyimages-534254938-594x594

Офицерът в армията продължава да бъде офицер и извън нея. Ето защо младият Антонио се слави като организатор на различни мероприятия на острова, както и провеждането на обучение. За своята възраст се оказва, че знае много повече за артилерията и подреждането ѝ, отколкото много други. Революционерът прекарва точно една година на острова, успява да открадне сандък с пушки и след това преминава пролива Бокас дел Драгон, за да стигне до родната земя и пристанище Гуирия. Там, с указанията на Мариньо, започва военни действия и за кратко време успява да освободи няколко провинции във Венецуела.

Боливар успява да влезе в Каракас през август и обявява Венецуела повторно за република. Следващата година Мариньо успява да победи испанците близо до Бокачика, като в сражението участва и Сукре. С това приключват годишните бойни успехи за независимост. Следващата е значително по-тежка. Серия загуби изпраща Симон първо към Каракас, а след това е принуден да бяга на изток. Спасението отново става благодарение на младият лидер, който успява да осигури прикритието.

В същата година младежът разбира, че испанците са влезли в родния му град и докато се избиват противници, доведената му майка скача през прозореца на дома си, за да избяга, умирайки на място. Един от братята му е убит в болницата, докато сестрите му умират от страх. През декември испанската армия унищожава революционерите. Сукре е принуден да бяга и най-разумно се насочва към остров Маргарита. Бягащите бунтовници са приети в Картахена, Колумбия. В този момент и тази страна има нужда от помощ срещу обсадата на испанците.

Антонио е назначен за ръководител на артилерията. Битката е повече от впечатляваща, но нито един бунтовник не може да се сравнява с редовната армия. Испанската армия за първи път среща особен отпор и дава жертви. В последните часове на битката е наредена и евакуация. Повече от 600 семейства, заедно със защитниците, правят опит за бягство по вода. За пореден път съдбата изиграва лоша шега.

Бурният океан потапя корабите, испанците успяват да заловят почти всички. Само с дрехите на гърба си, венецуелецът е изпратен първо на остров Хаити, а една година по-късно е върнат в Тринидад. Не му остава нищо друго, освен да планира следващото си бягство. С пристигащите новини за завръщането на Симон Боливар, пленените събират последните си ресурси, за да закупят малка лодка и да избягат. Поредната буря охлажда страстите им. Голяма част от бунтовниците се давят, докато капитанът плава на дървена кутия. Течението все пак го отнася до правилната точка и скоро Сукре поема контрол на цял батальон.

gettyimages-164081340-594x594

Симон Боливар

През 1817 г. Венецуела отново е обявена за република. Този път командването е дадено на Мориньо, вместо на Боливар. Антонио получава командването на батальон и кооперира движенията си с генерал Рафаел Урданета. Следващите сражения носят само слава за командира. Описват го като началник с поглед към подготовката, логистиката, разпределение на мунициите, провизиите и медицинските запаси. Планира подробно движението на армията, определя различните нива на трудност и с това позволява на командващите генерали да разгърнат пълния си потенциал. Играе ролята на перфектен парламентьор, когато генералите и Боливар започват своите дебати за по-нататъшни военни действия.

През 1820 г. е официално обявен за бригаден генерал. Назначен за протеже на Симон. Добрият тон между тях започва да се забелязва от мнозина. Историците разказват, че младежът се обръщал към своя лидер като към син, който има една особено интимна любов към баща си. Големите победи давали шанс за съществуването на така наречената Велика Колумбия. Интересно е решението на Антонио за контрол на пътя към Пасто. Вместо да жертва армията си в директен сблъсък с испанците, генералът дава заповед на бойците да се изкачат към Пичича и да използват високата позиция за обстрел.

В утрото на 24 май, испанците забелязват маневрата по фланга и нападат. Противникът започва да надделява, бунтовниците получават команда за атака на щик и при спускането неутрализират своя противник. Тази победа носи следващото повишение в чин генерал-майор. На 6 август, Антонио с кавалерия от 1000 души, се насочва към висотите на изток от Лима.

gettyimages-857313724-594x594

Испанската армия, отново с числено превъзходство, се подготвя да елиминира противника си. Тихият обход на бунтовниците се оказва успешен. За тази битка се изчислява, че повечето испански жертви падат при опит за бягство, отколкото по време на сражението. На 29-годишна възраст, генералът вече командва армия от колумбийци, аржентинци, перуанци и европейски доброволци. Победите продължават да се трупат и накрая Антонио получава командването на цялата армия. Доверието е огромно и за първи път трябва да се изкове през ноември 1824 г.

Кралската армия, предвождана от генерал Хосе де ла Серна – испанският вицекрал на Перу, подготвя изненадващ обход на позициите на бунтовниците. Планът не сработва, а и тази стратегия е многократно прилагана срещу младият пълководец. На 9 декември 6000 хиляди войника от революционната армия с едно единствено оръдие се изправят срещу 9000 испански войника и 14 оръдия. Испанците имат високата позиция и нападат първи, изпращайки две дивизии по левия фланг и центъра.

Революционерите водят геройско сражение и с помощта на кавалерия успяват да задържат своите позиции. Втората вълна  успява да удари тежко централната част на бунтовниците. Безмилостната точност на мускетите и численото превъзходство на редовната армия започва да се усеща за втори път в центъра на сражението. Британският генерал Милър, служещ на Сукре в тази битка, строява своята кавалерия и позволява позицията да бъде задържана още един път. Антонио нарежда на десния фланг, командван от генерал Кордова, да хвърли всичките си сили по цялата линия на сражението – от дясно на ляво.

gettyimages-150614686-594x594

Нарежда да не се правят компромиси, за жертвите щял да отговаря лично Антонио. Тази маневра успява да пречупи испанците. Сражението продължава около час до пълната победа. Испанците дават около 1800 жертви и 700 ранени, губят и цялата си артилерия. 600 офицера, включително и вицекралят са пленени. 3000 войника се предават. Републиканците губят 370 души у 609 ранени. Това е последната тежка загуба, която официално елиминира Испания и страстите и за господство. За това сражение се дава най-високият ранг в бойната кариера на Антонио Сукре – гранд маршал.

Голямата победа не успява да помогне за блянът – обединение на Южна Америка. Симон Боливар е принуден да води битките в политиката, а влошеното му състояние в следствие на туберколоза започва да се отразява. Симон се връща при единственият човек, на когото може да се довери. През 1825 г. Антонио е издигнат за президент на Боливия, макар и жителите да настоявали именно Боливар да получи този пост. Бойното поле няма нищо общо с политиката. Маршалът разменя сабята си за перото и се оказва в битка срещу политическите елити, които с особена упоритост отказват да приемат неговите реформи, включително и въвеждането на данъци. Президентът подава оставка и се завръща в Кито, Еквадор. Мечтата за Велика Колумбия продължава да разкрива гнилите си корени. През 1828 г. Боливар успява да избегне опит за убийство.

През следващата година Перу се опитва да изкове своята независимост. Антонио трябва да се изправи срещу своя стар боен другар – маршал Хосе де ла Мар. Опитите за дипломация не завършват успешно и Сукре повежда армията си. След час и половина, Перу вече няма никакви претенции за независимост. Антонио Сукре получава нов пост в Богота. Мисията му е да спре Венецуела от напускането на съюза.

gettyimages-150612141-594x594

За пореден път се проваля като политик и отпътува към Кито, където го чакат съпругата му и дъщеря му. На 4 юни 1830 г. е застрелян в засада от бивш испански войник. Умира на 35 години, а тялото му е върнато обратно в Кито. Мнозина подозират именно Симон Боливар за убийството, но когато разбира новината, той изпада в нервна криза. Едно от последните писма, които Антонио изпраща на своя добър приятел, гласи следното:

„Не вашата сила, а вашето приятелство е вдъхновило най-нежната ми привързаност към вас. Ще я запазя, без значение какво донесе късметът ни.“

Симон Боливар умира само 6 месеца след своя добър приятел. Велика Колумбия се разпада през следващата година.

 
 
Коментарите са изключени