Ален Делон и Роми Шнайдер: “Бягай, обичам те!”

| от Вучето |

Преди движението „Жените в Холивуд“ да се разлае против него и и да го заклейми като човек “с отблъскващи ценности”, жените го обичаха. Не, всъщност го боготворяха. Бяха луди по него. Бяха готови на всичко само след един поглед на безумно сините му очи. И той им даваше това, което очакват от него.

Но без да прекалява и без да губи себе си в тях. Защото така правят най-най-най, ама най-големите звезди. И егоистите. През 83-годишния си живот един от най-иконичните европейски актьори, Ален Делон е притискал в обятията си не една и две жени, по някои от които са въздишали мъже от пет континента. Сред тях са актрисата от шведско-италиански произход Анита Екберг, секс-символът на 60-те Бриджит Бардо, актрисата и модел Мирей Дарк, германката Нико, бившият холандски модел Розали ван Бремен, любимката на Америка Шърли Маклейн…

От всички любови, през които е преминал обаче, една със сигурност ще помни до сетния си час, защото е може би най-голямата и най-драматичната от всички. Тя е Роми Шнайдер – единствената жена в живота му, която умира от разбито сърце. Буквално.

Ето и хронологията на тяхната любов.

Роми

Родена е през 1938 г. във Виена с рождено име Розмари Магдалена Албах в семейството на филмови звезди от ерата на нямото кино. За първи път Розмари се снима едва 15-годишна, при това заедно с майка си. Още с първите си два филма, тя заявява амбициите си да се превърне в голямо име в киноиндустрията. Световната слава идва с ролята й на императрица Елизабет Баварска в “Сиси” (1955).

Три години след този филм Роми вече е отегчена от мелодрамите, в които се снима. Надява се някой да й даде по-комплексна роля, както и най-после да отърси от гърба си бремето на деспотичното си артистично семейство, което освен живота й, направлява и финансовите й дела. През 1958 г. категорично отказва да се снима в продължението на “Сиси” и заминава за Париж. Там моментално й предлагат главната роля във филма “Кристин”. Вече със самочувствието на звезда, Роми настоява сама да избере екранния си партньор.

Продуцентите й предоставят папка със снимките на няколко актьора, от които тя се спира на никому неизвестния Ален Делон.

РОМИ шнайдер в сиси
Роми Шнайдер в „Сиси“

Ален

Ален Фабиен Морис Марсел Делон е роден през 1935 г. в парижкото предградие Со. Родителите му се развеждат, когато той е на 4, и в следващите няколко години живее при приемни родители. Често се забърква в неприятности, предизвикани най-вече от чепатия му характер. Именно този негов пословично труден характер в бъдеще ще бъде причина за много драми и провали в личния и професионалния му живот.

По време на Първата индокитайска война е изпратен да служи във Френския военноморски флот, обаче заради нарушаване на устава и неподчинение почти цялата си военна служба прекарва във военен затвор. След демобилизацията дълго време не успява да си намери работа или по-скоро, където и да започне такава, почти веднага го уволняват.

Един ден добрият му приятел Жан-Клон Бриали му подхвърля идеята да се пробва в киното. Отначало Делон не е особено ентусиазиран, но още при първия кастинг получава главната роля. Защото Роми Шнайдер е посочила именно него измежду всички кандидати…

Ален Делон
Ален Делон в Purple Noon, 1960 г.

Като куче и котка

Роми пристига за снимките на “Кристин” в Париж и още на летището е посрещната от стотици фенове, които са влюбени в нейната “Сиси”. Ален Делон също се появява на официалното посрещане с букет червени рози. От пръв поглед не харесва бъдещата си партньорка и дори си позволява да й изпусне обидна реплика по неин адрес пред всички.

Заради личната неприязън на Делон, екранната им връзка не се развива спрямо очакванията на режисьора. И как би могло изобщо да се получи нещо между тях – а те идват от два съвсем различни свята! Тя произхожда от семейство, където се прилага по немски строго възпитание, а той е въздухар с избухлив характер. Тя е европейска знаменитост, а той е Мосю Никой. Нищо чудно, че постоянно са в конфликт на снимачната площадка.

Въпреки това обаче, веднага след завършването на снимките, Роми се връща в Париж. За да го види.

ален делон и роми шнайдер
Ален Делон и Роми Шнайдер в „Кристин“

Укротяване на опърничавия?

Много скоро двамата заживяват заедно в малкия апартамент под наем на Ален. Родителите на Роми са скандализирани от аморалния характер на връзката им и настояват двамата да се оженят. За да успокоят духовете, през 1959 г. Роми и Ален се сгодяват, но това в никой случай не слага край на постоянните им караници.

Както може и да се очаква, инициатор на скандалите винаги е той, а при всяко по-грандиозно скарване, Ален просто си взима шапката и изчезва за дълго време, бе да дава каквото и да е обяснение на годеницата си. След време се връща, тя му прощава през сълзи и после всичко пак се повтаря.

Ален и другите жени

Докато все още е сгоден за Роми, Ален започва връзка с германската актриса, певица и модел Нико, която през август 1962 г. му ражда син. През лятото на 1963 г. фотографи заснемат Ален Делон в прегръдките на неизвестна блондинка.

Месец по-късно посредством общ приятел Ален съобщава на съкрушената Роми, че има намерение да я напусне, защото в живота му има друга жена. Изглежда, че този път това не е просто един от многото му флиртове. О не, иначе това нямаше да бъде в стила на подмолния, невъзможен женкар Ален! Годежът е развален, а през следващата година Роми научава от вестниците, че Ален е женен за някоя си Натали (която, разбира се, е модел-тире-актриса) и дори има син от нея.

Schneider, Romy - Schauspielerin, mit Alain Delon in dem Film 'Der Swimmingpool'
На снимачната площадка на „Басейнът“; Getty Images

Холивуд, ето ме, идвам!

Славата на неустоим латински любовник, което вече си е спечелил, открива на Делон пътя към Холивуд. През 1965. той, заедно с Натали и сина им Антони, заминава за Меката на киното. Очакванията му обаче не са кой знае колко големи. Казва си: “Или ще успея, или не.” Въпреки че снима шест филма, нещата не потръгват в Щатите. За сметка на това обаче в Япония го обожават. Но какво от това! Делон взима мъдрото решение да престане с опитите да пробие в Холивуд и да се върне в Европа.

Колко е трудно да забравиш

За Роми Шнайдер това се оказва непосилна задача. Въпреки усилията, които полага да остави спомена за Ален в миналото, някак все не й се получава. Депресията така я обсебва, че прави неуспешен опит за самоубийство. ОК, казва си тогава тя, щом не ми е писано смъртта да ме отърве от силата, която красивият демон има върху мен, нека пробваме с друго. “Другото” е брак и майчинство.

През 1966г. се жени за драматурга Хари Майен, от когото ражда син, Дейвид Кристофър. В един момент изглежда така, сякаш животът й най-после е тръгнал на добре. Илюзорното усещане за щастие се спуква като сапунен мехур през 1969-та – годината, в която Ален отново я пожелава…

ален делон и роми шнайдер
Кадър от „Басейнът“

“Искам нея и никоя друга!”

Пет години след раздялата си Делон и Шнайдер отново снимат заедно. В последствие лентата ще се превърне в една от най-знаменитите не само във филмографията на двамата актьори, но в киното на този период. Заглавието на проекта е “Басейнът”, а режисьорът Жак Дере първоначално иска или Моника Вити, или Анджи Дикинсън за главната роля. И понеже някак иронично историята винаги се повтаря, този път е ред на звездата Делон да тропне по масата и да каже, че за своя екранна партньорка желае Роми Шнайдер и никоя друга. Иначе филм няма да има!

Дере се примирява с каприза на актьора и се обажда на Шнайдер, за да й направи предложение. Предложение, което отново ще я върне в дяволския водовъртеж на емоции, които тя така неистово се опитва да остави в миналото. Въпреки твърденията й, че страстта между двамата е била само на екрана, за милионите зрители по света става повече от ясно, че това е далеч от истината. Никой не може да играе толкова безумно влюбен и отдаден на друг човек, без в действителност да е такъв!

Журналистите лешояди надушват сочна мръвка и след като заснемат страстната прегръдка между двамата на раздяла на летището в Ница, започват спекулации за събиране на бившите годеници не само на екрана, но и в живота.

Schneider, Romy - Actress, Austria *23.09.1938-29.05.1982+ - playing badminton with the actor Alain Delon - 1961 - Photographer: Jochen Blume - Vintage property of ullstein bild
Getty Images

Надолу с влакчето на ужасите

Очакванията на журналистите и на широката общественост стават на пух и прах, когато така очакваното събиране на Делон и Шнайдер така и не се случва. Въпреки това обаче животът на Роми ужасно се обърква. Отново! Съпругът й Хари не може да й прости изневярата с бившия й, алкохолизира се и изпада в депресия. През 1973 г. с бракът им официално е свършено.

Роми успява да спечели попечителство над сина им, обаче шамарът от развода е толкова силен, че психиката й се срива и тя започва да пие. Постепенно здравето й се влошава. Но въпреки алкохола, депресията и другите здравословни проблеми, през 70-те години Шнайдер прави едни от най-забележителните си филмови роли. И тогава в живота й се появява Даниел, когото тя наема за свой личен секретар.

Запленена е не толкова от секретарските умения на 11 години по-младия мъж, а от факта, че поразително прилича на Делон. Въпреки че чувствата й към него не са кой знае колко пламенни, тя се жени за него и му ражда дъщеря, Сара Бизиани. Но и този брак не трае дълго. Двойката се развежда през 1981 г., а бившият секретар и съпруг взима дъщерята.

80-те

През това десетилетие животът и на Делон, и на Шнайдер е белязан от големи турбуленции. Семейният живот и на Ален Делон не е от най-образцовите. Вторият му брак с актрисата Мирей Дарк, който продължава 13 години, преминава в постоянни скандали. През 1987 г. актьорът показва на света новото си завоевание и госпожа Делон номер 3 – младата и свежа Розали ван Бремен. Двойката има две деца и ще се разведе 25 години по-късно.

В същото време животът на Роми Шнайдер навлиза в своята последна и най-трагична фаза. След като през 1979 г. първият съпруг на Роми, Хари Мейен се самоубива, тя отново изпада в нервна криза, този път раздирана от чувство за вина, че именно заради нея Мейен е посегнал на живота си. През 1981 г. 14-годишният син на Роми Дейвид загива при нелеп инцидент, когато забравил ключовете си за дома, опитва да прескочи градинската ограда и се нанизва на острите й колове. Роми е неутешима. Не излиза никъде, не се среща с никого. Единствената й утеха и опора в този труден период е Ален Делон, който е неотлъчно до нея и й помага да уреди погребението.

Schneider, Romy - Actress, Austria *23.09.1938-29.05.1982+ - with the actor Alain Delon and a white dove - 1961 - Photographer: Jochen Blume - Vintage property of ullstein bild
Getty Images

Очи, които не се виждат, все пак не се забравят

Роми Шнайдер не живее дълго след смъртта на сина си. Умира в дома си на 29 май 1982 г. Лекарите заключават, че причина за смъртта е инфаркт. Всички обаче са убедени, че вторият опит на актрисата да отнеме живота си е бил успешен. Делон урежда майка и син да бъдат положени в един гроб. На погребението той се появява с букет червени рози – точно както при първата им среща на парижкото летище.

В едно от последните си интервюта Шнайдер най-накрая признава това, което е носила заключено в сърцето си години наред: “Най-важният човек в живота ми е и винаги ще бъде Ален Делон. Той винаги е до мен, когато ми трябва рамо, на което да поплача. Ален е единственият мъж, на когото мога да разчитам, и който винаги би ми помогнал. Въпреки че много ме нарани, когато ме напусна, мога да кажа, че именно това ме накара да порасна и помъдрея.”

ален делон и роми шнайдер
Кадър от „Басейнът“

Писмото

След смъртта на Роми Шнайдер, Ален Делон й написва дълго и прочувствено прощално писмо, което Paris Match публикува на 11 юни 1982 г. В него Ален се обръща към любимата с “ma puppelé” (кукличке моя). В един от пасажите той казва:

“Живяхме един с друг повече от пет години. Ти с мен. Аз с теб. Заедно. И после животът… Животът ни, който на никого на влиза в работата, ни раздели. Но продължи да ни призовава. Често. Както стана с “Басейнът”. Стана така, че отново работихме заедно. Отидох да те търся в Германия. И срещнах Дейвид, сина ти. След този филм вече сме брат и сестра. Бяхме начисто. Но имаше нещо още по-добро от страстта: нашето приятелство, скрепено с кръвта, приликата и думите.”

И финалните думи: “Не ходя на църква, нито на гробището. Моля те да ми простиш. Знаеш, че не бих могъл да те предпазя от тълпата, която те плаши и те кара да трепериш. Прости ми. Ще се видим утре, и ще сме сами. Кукличке моя, вглеждам се в теб отново и отново. Искам да те погълна с очи и да ти повтарям много пъти, че никога не си била толкова красива и спокойна. Почивай, аз съм тук. Научих малко немски, покрай теб. Ich liebe dich.Обичам те. Обичам те, кукличке моя.

 
 
Коментарите са изключени

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера: нищо типично, всичко различно и адски романтично

| от Вучето |

И двамата са мексикански художници. Той е форлойфер на стенописната традиция в страната, а тя е най-известна с автопортретите си в характерен, наивистичен стил. Двамата се обичат, мразят и рисуват взаимно в продължение на 25 години.

Срещат се за първи път, когато тя, студентката по изобразително изкуство, отива при него, с 20 години по-възрастния, вече утвърден автор на мурали с отявлена комунистическо-идейна насоченост, за професионален съвет. Това, което ще последва, е любов, за която тя и не подозира, че ще е по-страшна дори от катастрофата, раздробила тялото й на парчета, когато е едва на 18.

Тя е Фрида, а той е Диего.

Любовта им никога не е безоблачна, лесна и предвидима, но за сметка на това е, меко казано, интересна. Любов, белязана от безброй кавги, изневери, страдание и болка. Но и шарена като детска рисунка с дървета, цветя, птици и маймуни.

фрида кало

Тя беше облечена като обикновена ученичка, обаче нещо в излъчването й я отличаваше от всички останали

Такова е впечатлението на Диего Ривера от Фрида Кало при първата им, мимолетна среща през 1922 г. в Мексико Сити. Той съсредоточено работи върху стенопис, който ще краси аудиторията в нейното училище, когато чува гласа й да се извисява над този на съучениците й.

-     Извинете, ще ви преча ли, ако постоя да погледам как работите?

–     Ни най-малко, млада госпожице, – отговаря Ривера, поглеждайки откъм скелето надолу към крехкото девойче със сериозни, тъмни очи под арка от гъсти, изразителни вежди.

“Момичето стоя там, в сянката на колоните, и наблюдаваше всяка мазка на четката ми в продължение на три часа. През цялото време тогавашната ми съпруга Лупе не спря да нервничи и да се разхожда напред-назад, постоянно подхвърляйки обидни забележки към ученичката. Преди да си тръгне, момичето вдигна за последен път поглед нагоре, към скелето, където стоях разкрачен, и каза само “Лека нощ.“ Лека, отвърнах аз.

Когато вече си беше тръгнала, ревнуващата Лупе каза с неприкрита нотка на възторг в гласа: “Егати нахалничката! Не стига, че е такъв запартък, ами изобщо даже не се впечатли, че жена ти е толкова висока и силна. Наистина я харесвам!”

Тогава дори не си и представях, че един ден това същото девойче ще ми стане жена.”

Frida-kahlo-and-diego-rivera

Номер 3

Всъщност Фрида е  третата официална жена на Ривера. Първа в списъка на известния художник мачо е руската красавица и също художничка Ангелина Белова. Седемгодишният им брак им е бурен и е белязан от повече лоши, отколкото добри моменти. Съпрузите се разделят след като дъщеря им умира от грип. След Белова Ривера има връзка с още една рускиня, Маревна, също много красива и много талантлива художничка. Ривера страшно си пада по 19-годишната девойка, с която я запознава самият Максим Горки, и почти насила я заставя да му се отдаде. А когато Маревна отдава не само тялото, но и сърцето си,  Ривера отново доказва, че не си пада особено по обвързването за дълго и изчезва яко дим. При това малко след като младата жена ражда дъщеря му Марика.

Официалната съпруга номер 2 е вече споменатата Гуаделупе (Лупе) Марин – известен модел и писателка. Тя ражда две дъщери на Ривера, но през 1928 г. и този брак се разпада. На следващата година Диего Ривера среща за втори път Фрида Кало и този път любовта го поразява като гръм. Сам признава, че с нито една друга жена не е почувствал такова духовно сходство, както с нея. Тя го привлича като магнит – както с екзотичната си външност, така и с огромния си интелект – неизбежно е просто да не се влюби в смелата, духовита и талантлива Фрида. Е, вярно, че мъж с либидото на Ривера не може да остане дълго верен дори на най-невероятната жена на света и по-късно ще започне да й изневерява наляво и надясно (дори със собствената й сестра Кристина!). Но пък и самата Фрида също не членува в клуба на най-примерните съпруги.

Женят се в кметството на Койоакан на 21 август 1929 г. Той е на 43, тя – на 22.

“Брак между слон и гълъб”

Майката на Фрида яростно се противопоставя на съюза им, наричайки го “брак между слон и гълъб”, обличайки по този начин в думи крещящата физическа несъвместимост между двамата: той е с разплуто телосложение и с нездрав вид на лицето, а тях – малка и крехка.

Само че майката нищо не разбира. О не! Фрида няма как да я убеди, че му се възхищава още от малка и дори по детски си фантазира как един ден ще се омъжи за него. Освен това Диего и Фрида ги свързва не само чисто плътската страст, не само изкуството, но и политическите им възгледи – и двамата са фенове на комунистическата идея и Съветския съюз и ненавиждат капиталистическа Америка. Но явно не я ненавиждат достатъчно, за да отклонят предложението, което Ривера получава през 1930 г. да изрисува със стенописи Обредния клуб на Борсата на Сан Франциско  и Калифорнийското училище за изящни изкуства. Двойката прекарва шест месеца в Сан Франциско,  а през 1932 г. се премества в Детройт заради друг един работен проект на Ривера.

Времето, прекарано в Детройт, е особено трудно за Фрида. Тя се дразни от много аспекти на американското общество и не се свени да нарича на всеослушание американците “скучни” и “колониалисти”. Освен това тя кара тежка бременност, която завършва със спонтанен аборт, кръвоизлив и двуседмичен болничен престой. Въпреки че самата тя рисува неуморно, експериментира с различни техники, а картините й стават все по-силни, пресата отказва да я види като стойностен творец и снизходително я нарича “съпругата на майстора стенописец”. Как да не полудее от гняв човек!

За известно време семейството живее в Ню Йорк. Ривера е нает да изрисува Рокфелеровия център, но заради вмъкнатото изображение на Ленин в стенописа, светкавично е уволнен. Когато най-после получават нагледен урок за това, че не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, т.е. няма как да прокарват просъветските си идеи във възможно най-антисъветската държава в света и действията им да останат без последствия, двойката решава да напусне Щатите и да се завърне за постоянно в Мексико.

Artists Diego Rivera and Frida Kahlo

Синята къща

Когато се нанасят в новата си къща в богатия квартал на Мексико Сити Сан Анхел, Фрида и Диего са убедени, че щастието тепърва предстои. Къщата е уникална заради архитектурното решение на създателя й, проектирал я в две части, свързани помежду си с мост. Едната част, тази на Фрида, е боядисана в синьо, а другата, на Диего – в розово и бяло. Скоро странният им дом се превръща в средище на бохеми и политически активисти от страната и чужбина. А в промеждутъците, когато не посрещат и изпращат гости, животът на семейството се развива съвсем не по първоначалните планове.

Фрида за пореден път има сериозни здравословни проблеми след тежката катастрофа в ранната си младост, в която тялото й е буквално е потрошено. Освен физическите болки, се налага да търпи и изневерите на съпруга си. Само че тя го обича прекалено много и е готова на всякакви жертви, за да го запази в живота си. Когато обаче Диего преспива (и не само веднъж) със сестра й Кристина, тя е тотално съсипана. И въпреки това отново се опитва да изчопка от нищото някаква мизерна причина, за да му прости.

Ето какво пише по този повод на д-р Елойсер, близък приятел и довереник на семейството: “Ситуацията с Диего се влошава с всеки изминал ден. Знам, че аз съм виновна за случващото се, защото така и не успях да прозра по-рано какво наистина иска той и прекалено дълго се борих да поправя непоправимото (…) Виждам как Диего е все по-повече привлечен от нея, но постоянно си повтарям, че трябва да съм готова на компромиси, ако искам той да е щастлив. Обаче това ми струва много усилия и само можеш да си представиш как страдам.”

Развод, ревност, изневери и… други катастрофи

Окончателно решила, че ще се разведе с Диего, Фрида се изнася от Синята къща и наема апартамент в центъра на града. И по време на брака си е позволявала да кръшка, но сега вече няма какво да я спира и тя му отпуска края. Започва връзка с американския художник Исаму Хогучи. Но той е само един от многото, с които тя изневерява на голямата си любов. През леглото й минават мъже и жени, на всякаква възраст, от различни етноси и националности. Ривера винаги е знаел за бисексуалните й забежки, но повече я ревнува от мъжките й любовници.

Оказва се обаче, че Фрида не може да живее прекалено дълго далеч от източника на болката и година по-късно, през 1935-а се връща в Сан Анхел. С Диего се женят отново, помирява се със сестра си Кристина и всички заживяват мирно и честито. Но това е само привидно. Съпрузите продължават да си изневеряват взаимно като за световно и междувременно се борят за главните си политически цели: ликвидиране на капитализма, установяване диктатурата на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма в целия свят.

И по какъв по-подходящ начин би могла Фрида да демонстрира отдадеността си на идеите на Четвъртия интернационал освен като удовлетвори не само визионерските, но и сексуални въжделения на бившия съветски лидер и революционер Леон Троцки? С благословията на мексиканското правителство семейството предоставя политическо убежище на Троцки и съпругата му. По време на почти двегодишния им престой в Синята къща, Кало и Троцки въртят любов като разпуснати тийнейджъри, а Ривера се прави на две и половина. В името на великата социалистическа идея, разбира се се!

Нещата взимат неочаквана посока, когато търговецът на изкуства Жулиен Леви кани Фрида да проведе първата си самостоятелна изложба в галерията си в Манхатън. Това се случва през 1938 г.

Ню Йорк- Париж – Ню Йорк

С пъстрата си мексиканска рокля насред Манхатън Кало изглежда (и се чувства!) като екзотична птица. През трите месеца, които прекарва в Ню Йорк, Фрида рисува малко, но за сметка на това посвещава цялото си време на града. Доколкото, разбира се, й позволява крехкото здраве. Гастролът й зад граница продължава на европейския континент. В Париж обаче изложбата й няма същия успех като в Ню Йорк, но затова пък във френската столица завъжда контакти с известни личности от сферата на живописта и модата. Въпреки че е очарована от самия град, мнението й за местните творци сюрреалисти е очаквано негативно: в нейните очи те са “куп луди и гнили интелектуалци”, които тя, разбира се, едва понася. Дори Пикасо и Хуан Миро!

След Париж, Кало се връща в Ню Йорк, където очаква да се събере с отколешния си любовник, фотографа Никълъс Мъри. Той обаче междувременно е срещнал друга жена, за която има намерение да се ожени. Художничката е принудена да сложи край на връзката им. След раздялата с Мъри не й остава нищо друго освен да се върне с подвита опашка в Мексико Сити. При стария, грозен, непоносим, отвратителен, похотлив, божествен Диего. Само че у дома я чака още по-голямо разочарование.

“Въпрос на правно удобство”

С тази фраза Диего Ривера формулира мотивите си да се разведе с Фрида Кало. Какво друго го е довело до това решение не се знае и до ден днешен. Двамата се развеждат за втори път през ноември 1939 г.

Viva La Vida. Frida Kahlo and Diego Rivera exhibition in Moscow

Diego… Amor

Казват закачливо, че Фрида Кало е измислила селфито – толкова много са автопортретите, които си е нарисувала. На нито един от тях обаче тя не се е изобразила усмихната. На нито един! Винаги рисува едно и също сериозно лице, много често дори тъжно. Често рисува себе си и несъществуващата си близначка, изобразявайки по този начин двете Фриди – едната преди, а другата – след фаталната катастрофа през 1925 г., която завинаги белязва живота й с болка и страдание. Спокойната и жизнерадостната Фрида и циничната, пушеща и пиеща здраво, страдаща Фрида. Живот наполовина.

През последните десет години от живота си Фрида Кало си води дневник. 170 страници, изпълнени с рисунки, спомени от детството, бележки относно моментното й здравословно състояние и много, много размисли върху болезнената любов към нейния съпруг. Думата “ternura” – нежност, изписана многократно, оградена в червено и подчертана дебело, неизменно се появява на страниците наред с неговото име. През 1953 г., далеч от него и самотна, Фрида празнува по свой си начин рождения ден на Ривера. Отваря дневника и написва: “8 декември… Диего… Любов”.

Година преди смъртта си Фрида Кало най-после намира точните думи, с които да изрази чувствата си към Диего Ривера – нещо, което не е успяла да направи през всичките 26 години, през които го е познавала и обичала безмерно.

В слюнката, на хартия, в залеза, във всеки ред, във всички багри, в глинените делви, в гърдите ми , отвътре-навън, в мастилницата, в затрудненото ми писане, в почудата на погледа ми, в границите на слънцето (а то няма такива)… е всичко. ДИЕГО в урината ми – ДИЕГО в устата ми – в сърцето ми. В лудостта ми – в сънищата ми – в попивателната ми  – на върха на молива ми – в моливите ми – в пейзажите – в храната – в метала – във въображението – в болестта – в стъклените шкафове – в реверите на сакото му – в очите му – ДИЕГО – в устата му – ДИЕГО – в лъжите му.

На 12 юли 1954 г. Кало получава силни болки и вдига висока температура. Рано на следващата сутрин сестрата я намира мъртва в леглото. Официалната причина за смъртта е белодробна емболия. Близките до нея обаче твърдят, че тя се е самоубила, взимайки свръхдоза обезболяващи. В съответствие с нейното желание, тя е кремирана, а урната с пепелта й е поставена в Синята къща.

Диего Ривера умира през 1957 г. от рядка форма на рак.

Последният ред в дневника на Фрида Кало гласи: “Надявам се пътуването да е приятно и никога да не се завърна.”

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващо романтичната история на Карл Транзлер

| от chronicle.bg |

Роден в Дрезден, Германия, през 1877, Карл Транзлер твърди, че има аристократичен произход. Особен още от малък, Карл казва, че е бил посетен от духа на негов покоен предшественик – графиня Ана Константина фон Косел, която му представила картината на красива, тъмнокоса жена, за която казва, че е неговата истинска любов.

Като младеж вече той или забравя това видение, или си измисля цялата история, или решава да се задоми вече, защото през 1920 се жени за изцяло различна жена. Заедно с децата си те мигрират в САЩ и се установяват в Зефирхилс, Флорида, през 1926.

Може би осъзнавайки, че не може да избяга от съдбата си, Карл напуска Зефирхилс (без двойката да се развежда), сменя името си на Карл фон Косел и отива в Кий Уест, отново Флорида, където работи като техническа поддръжка на скенер във Военноморска болница.

elana

Мария Елена Милагро де Хойос

Няколко години по-късно, през 1930, млада, красива, тъмнокоса жена идва в болницата, за да се лекува от болест на дробовете, която по-късно се оказва туберкулоза. Заради състоянието си, Мария Елена Милагро де Хойос или просто Eлена, се налага да отиде на скенер, където двамата с Карл се виждат за първи път. Той е вцепенен от жената и казва, че веднага я разпознава.

Не е ясно дали Карл някога казва на Елена за видението си, но е съвсем ясно, че скоро след познанството им той й споделя любовта си и я засипва с подаръци като бижута и дрехи. С влошаването на здравето й, Карл предлага да се грижи за нея и тя приема. По-мотивиран отколкото образован, лековете на Карл се изчерпват с още скенери и няколко странни отвари.

Въпреки усилията на влюбения, както и на истинските доктори, Елена умира на 25 октомври 1931. Карл предлага да плати за погребението и семейството й с радост приема. Разбира се, вместо прост гроб с камък, Карл вдига доста прилична гробница. Като благодарност майката на Елена му подарява снопче от косата на дъщеря си – нещо, за което по-късно семейството ще съжалява.

tomb

Гробницата на Елена

Карл посещава криптата на покойната си любима в гробище Кий Уест почти всяка вечер през следващата година и половина. В един момент започва да твърди, че духът на Елена му казва да извади тялото й от гроба. Той се подчинява и през април 1933 влиза в гробището в малка количка, тайно взима тялото на Елена и го отнася в дома си.

На този етап външният вид на покойницата не е бил особено ласкателен. Карл се отнася към това посредством няколко фини техники – той закача отново костите й една за друга с тел и пълни спадналия й торс с парцали, за да й придаде правилните пропорции. Той прави и „кожа“ от коприна, восък и мазилка, а също така й слага стъклени очи и перука от косата, която майка й му дава. Накрая я облича изискано като й слага и бижута, чорапи и ръкавици. 

За да спре разлагането и да премахне миризмата, Карл нанася върху тялото й солидно количество консерванти, дезинфектанти и парфюм.

Не само че „освежава“ мъртвата Елена, Карл измисля и план да я изпрати „високо в стратосферата, така че радиацията от космоса да проникне в тъканите й и да й върне живота“

airship

Самолетът, с които Карл смятал да прати Елена в стратосферата

Седем години по-късно, сестрата на Елена, Флоринда, след като чува слухове за някои от извънработните занимания на Карл, включително и че го виждат през прозореца как танцува с „кукла“ с реални размери, тя пристига в дома му и настоява да види куклата. След като разбира, че това е именно тялото на покойната й сестра, веднага се обажда в полицията и Карл е арестуван. Давността за обир на гроб обаче е изтекла отдавна и обвиненията са снети.

По-късно разследването открива някои детайли около живота на Карл и Елен – двамата танцуват заедно и спят заедно в едно легло. Не е ясно обаче дали мъжът е пристъпил към некрофилия – някои казват, че във вагината на момичето е намерена хартиена тръбичка, но други подчертават, че тази находка е направена чак през 1972 и не подлежи на доверие.

corpse

Не стига оскверняването от Карл, ами след откриването му трупът на Елена е изложен на показ в местен погребален дом, където 6000 души успяват да го видят. Най-накрая тя е погребана отново на тайно място в необозначен гроб през 1940.

Карл запазва маската й и я слага на скулптура, която прави по неин образ. Той се връща в Зефирхилс, където съпругата му (те никога не се развеждат) му помага да се издържа, въпреки че не живеят заедно. Автобиографията му „Fantastic Adventures“ излиза през 1947, той става американски гражданин през 1950, а 2 години по-късно умира.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Обсадата на Пловдив през 1323 г.

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

През 1322 г., в Търново внезапно умира младият български цар Георги II Тертер.

Смъртта му предизвиква политическа криза в останалата без наследник държава. Болярите за пореден път се събират на тогавашния еквивалент на Велико народно събрание за да издигнат на престола нов владетел. Междувременно, местните крепости в Тракия, населени най-вече с гърци, бързат да отхвърлят властта на българите и обявяват присъединяването си към Византия. Само в рамките на няколко седмици, малочислените български гарнизони са отстранени, а крепостите между Черно море и Сопот се предават на ромеите. Император Андроник II изпраща своя внук Андроник III и българският болярин-ренегат Войсил (брат на цар Смилец – б.а.)  да затвърдят завоеванието на северна Тракия и Загоре. Войсил дори е издигнат в ранг деспот и му е поверена властта над ново присъединените земи.

Единствената крепост, която остава извън владенията на ромеите е Пловдив – завзет няколко месеца по-рано от покойния вече Георги II Тертер. За да подсигури контрола над крепостта, Георги Тертер оставя в нея силен гарнизон от 3 000 души – 1 000 конници алани и българи и 2 000 тежки пехотинци, смятани, както ни съобщава Йоан Кантакузин, за най-храбри сред българите. Начело на гарнизона стоял боляринът Иван Русина, ветеран от времето на Теодор Светослав, а негови подчинени командири били аланите Итил и Темир и унгарецът Инас – ясно свидетелство че мнозина от войниците в гарнизона реално били наемници.

За да превземе Пловдив, Андроник III събрал силна войска, вероятно ок. 9-10 000 души и заедно с Войсил потеглил към тракийската крепост. Ромеите се разположили на стан край града и го обсадили от всички страни. Йоан Кантакузин съобщава, че в продължение на четири месеца византийската армия ежедневно атакувала стените на града, но българите се сражавали храбро и отбивали всички атаки, ранявайки мнозина от вражеските войници. Когато градът вече изглеждал спасен, един германски инженер, служещ на ромеите, предложил да построи добре укрепена обсадна кула, с която да се опита един последен щурм. Кулата побирала 100 войници, 40 от които били въоръжени с арбалети. Те трябвало да щурмуват градските стени от прикритието на кулата и да разчистят участък от стената с мощните си стрелкови оръжия, които лесно пробивали бронята на бранителите.

Нещата започнали добре за византийците – арбалетите буквално отворили дупка в българската отбрана. Оставали броени метри до опирането на кулата в стените на града, когато се случило нещо неочаквано. Древна цистерна за вода, разположена под земята,  досами стените, рухнала под тежестта на кулата и я погълнала със себе си. Макар никой от войниците вътре да не умрял, мнозина били ранени, а щурмът пропаднал.

Андроник осъзнал че Фортуна определено не е на негова страна. Едновременно с това научил, че новоизбраният от болярите цар – Михаил Шишман, събрал войска от българи, власи и татари, и нахлул в крайморските райони около Айтос и Карнобат и се заел да си връща загубените земи там. Ромеите изтеглили войските си от Пловдив, оставяйки силен гарнизон в Станимъка (Асеновград), който да пази тила им от пловдивските войски на Иван Русина. Армията на Андроник се насочила към Карнобат, а Войсил потеглил за столицата си Копсис, където да събере още армия.

Тук се случил втория куриозен момент. По време на пиршество, Войсил преял с гъби и изпаднал в безсъзнание. Веднага плъзнал слух че е мъртъв и Андроник III не му оставало нищо друго освен да изтегли войските си, тъй като 1/3 от тях била заминала с Войсил, още толкова останали около Станимъка или се оттеглили да лекуват раните си след пловдивската обсада и едва ок. 1/3 останала със самия император край Карнобат, докато силите на Михаил Шишман вероятно наброявали ок. 6 000 души, мнозина от които стрелци.

В последен, отчаян опит да реши изхода от войната в своя полза, Андроник III предизвикал Михаил Шишман на двубой по рицарските стандарти на епохата. Михаил му отговорил с насмешка че няма да рискува численото си превъзходство в някакъв си двубой и че само глупавият ковач вади нагорещеното желязо от огъня не с клещи, а със собствените си ръце. Разяреният Андроник явно изпаднал в пристъп на гняв, разхвърлял посуда из палатката си, тропал с крака и подскачал от безсилие, но в крайна сметка се видял принуден да се изтегли към Виза, изоставяйки крайморските крепости на българите. Вероятно ядът му с нищо не утихнал няколко дни по-късно, когато Войсил най-сетне се свестил и разсеял слуховете за смъртта си – загубата вече била факт.

Тази доста необикновена история, изпълнена с куриози и превратности на съдбата сякаш не можела да стане по-сюрреалистична. Но ситуацията винаги може да се промени в посоката на абсурда.

Михаил Шишман изпратил един от приближените си в посока Пловдив със задачата да награди Иван Русина и мъжете му за проявената доблест. Като научил за идването на велможата, и вярвайки че ромеите са прогонени, Иван извел цялата си войска от Пловдив и тръгнал да ги пресрещне. Двете български армии се събрали на ден езда от Пловдив, устроили си лагер и се отдали на характерния за предците ни победен гуляй, който няколко десетилетия по-късно щял буквално да изяде главите на Вълкашин и Углеша (сърбите изглежда страдали от същите хранително-вкусови недостатъци – б.а.)

Междувременно, византийският стратег на Станимъка – Вриений, тайно се промъкнал към Пловдив с отбран отряд конници с идеята да отвлече българските стада, разположени в полето край крепостта. Вместо това, той бил известéн от местното гръцко население че градът е оставен без защита. Портите на Пловдив били отворени и Вриений влязъл в града без да се пролее и капка кръв. На сутринта, Иван Русина и българските войски достигнали до Пловдив и намерили крепостта с развети над кулите ромейски знамена.

За една нощ на гуляй, българите проиграли четири месеца на героични битки и отбрана. Иван Русина бил принуден позорно да се оттегли към българските земи, а Пловдив останал във владение на византийците.

 
 
Коментарите са изключени