shareit

Аферата Драйфус – един интересен пример за анти-семитска Франция

| от |

Вечерта на 12 юли 1935 г. в предградията на Париж е значително спокойно. Жителите са тръгнали на поредната безгрижна вечерна разходка, а и нека не забравяме, че френската столица винаги има какво да предложи на жителите си. Малцина вече си спомнят името Алфред Драйфус, а след няколко часа вестниците ще напишат неговото име и ще заявят, че същият е починал на 74 г. Няма и особена драма около семейството, възрастният мъж не изисква някакви грижи, предпочита да напусне този свят точно толкова спокойно, колкото е могъл и да поживее в него. Не може да се оплаче, че е един от уважаваните боржуа.

Най-вероятно името на този френски евреин носи някои особени спомени за присъствието на филм, носещ същото име – „Аферата Драйфус“. Последният път, когато същият герой получава светлината на прожекторите е 1894 г. След това за пореден път е позволено да потъне в забрава, да изчезне, да се обезличи. И всичко започва малко след Френско-Пруската война. В този период, само 24 години по-рано, семейството на Алфред се мести в Париж. Младежът се вълнува много сериозно от военната кариера и скоро постъпва в армията. През 1880 г. успява да завърши школата, получава военен чин и в следващите две години ще допълни познанията си за войната в артилерийско училище. С дипломирането си получава и първото назначение в артилерийския гарнизон на 31 дивизия в Льо Ман.

До 1889 г. е повишен в капитан. На 31 години се омъжва за 20-годишната Люси Хадамард. Три дни след сватбата е приет във военен колеж и заминава. След още две години успява да завърши и е поставен на 9-то място в класа си. Именно във военния колеж излиза една любопитна подробност. Според един от генералите, евреите не се справяли толкова добре в армията и затова написал лоши препоръки на Драйфус. Впрочем лейтенант Пикард получил същото лошо отношение. Двамата протестират, при това във време, в което повече от 300 офицера, сред които и 10 генерала са с еврейско потекло. Липсват особени мерки, но малко след това идва онзи момент, в който френският офицер ще остане в историята.

Alfred_Dreyfus,_Vanity_Fair,_1899-09-07_edit

Снимка: By Alfred_Dreyfus,_Vanity_Fair,_1899-09-07.jpg: "JB GUTH" (Jean Baptiste Guth)derivative work: Londonjackbooks (talk) – Alfred_Dreyfus,_Vanity_Fair,_1899-09-07.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13571940

През 1894 г. Френската армия и по-конкретно контра-разузнаването, заявява, че в армията има агент, който предава всичката възможна информация за позицията на артилерията. Заключението на разузнаването е, че става въпрос за агент от високите постове. И на 5 януари 1895 г. Драйфус е официално обвинен и осъден в таен военен съд. Публично губи своя ранг, осъден е на доживотен затвор на Дяволския остров. Правилата на войната изискват да бъдат изрязани всичките му почести от униформата и неговата сабя да бъде счупена на две. Публиката не спира да крещи суперлативи, а междувременно Алфред плаче и заявява, че никога не би предал собствената си страна и още повече – армията. Въпреки това е изпратен на изгнание. Необходима е една година, преди да се появи лейтенант-полковник Пикарт.

Същият се занимавал със случая на Драйфус, но така и не разбирал кой е повдигнал обвинението и кой е успял да го потвърди – доказателства липсвали. За Пикард, истинският предател се казвал Фердинанд Естерхази. Разследващият бил заглушен по много елегантен начин – изпратен е в Тунис през ноември същата година. Преди да замине, френският лейтенант не пропуска възможността да сподели своите подозрения на пресата. Искрата в бурет барут е достатъчна, за да започне един вълнуващ дебат. Покрай всички обвинения, някой пуска и обвинение към Франция за „анти-семетизъм“. Междувременно Естерхази се смята за невинен в дело при закрити врати.

След това бърза да избяга към Англия и с това приключва историята, поне за кратко. Французите обаче не са доволни от позора, а да не забравяме, че парижани все още си спомняли какво са крещели на площада, следователно всички са виновни. Емил Зола участва активно, редом с много други интелектуалци, за да изисква второ дело. През 1899 г. е даден ход на такова, но за изненада на всички, Алфред отново е признат за винонев, макар и доказателствата да показват точно обратното. Под обществен натиск, бившият френски офицер получава помилване от президента Емил Лубе. За някои това е угаждане на обществото, за други е опит да се прикрие по-сериозната военна грешка.

Тук обаче пропускат още една важна подробност, никой не е питал Алфред какво мисли по въпроса. Осъзнавайки, че ще изгние завинаги на острова, предпочита да приеме съдбата на предател. До 1906 г. живее под домашен арест заедно със сестра си. На 12 юли 1906 г. е призован от армията и в последствие възстановен на пост, включително получава повишение в ранга майор. Една седмица по-късно е повишен в рицар на Легиона на честта. Към тази почест се добавя и предоставянето на командването на артилерийска дивизия. През 1908 г. френски журналист и представител на десните, прострелва Алфред в ръката при опит за убийство.

Alfred_Dreyfus_(1859-1935)

Снимка: By Aaron Gerschel (1832-1910 ?) – http://media.web.britannica.com/eb-media/45/8245-050-75EEC0A6.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44716737

През 1937 г. неговият син Пиер публикува всичката коресподенция на баща си от 1899 до 1906 г. Дори и обвиняван като предател, както и измъчван на острова – белезите остават дори и след престоя му – френският офицер получава възможност да премине в резерва на армията през октомври 1907 г., тогава е на 48 години. С избухването на Първата Световна война заявява, че ще се върне на фронта като доброволец. Участва активно, а към 50-тата си годишнина служи зад вражеските линии на Западния фронт и продължава да работи като командир на артилерийска снабдителна линия. Нещо по-интересно е, че на финалът мнозина от неговите собствени привърженици се отричат от него.

Те заявяват, че докато те са готови да умрат в името на неправдата, техният герой няма такива намерения. Нещо повече, Алфред е поканен един ден да бъде част от жури в съда. Когато се казва, че липсват доказателства срещу задържания, Драйфус ще отговори, че никога няма пушек, без да има огън. Френският офицер отказва да подаде ръка на други двама анархисти, които били обвинени в престъпления, които рязко напомнят за неговата лична драма. Малко по-късно се съобщава, че променя курса на своите действия и участва в защитата, но не може да направи много срещу насрочената екзекуция.

Алфред Драйфус не успява да се превърне в онзи впечатляващ модел за справедливост, при това в една от много неравните битки. Почитателите му, хората с много подобна съдба застават зад него, но на финалът забелязваме, че френският офицер вече не иска да води тази битка. Неговата единствена задача е да оцелее малко по-дълго. Това, което прави чест на осъденият, е неговото желание да не се крие зад вярата си. В нито една част от неговата биография не можем да открием оправданието, че е бил осъден или предаден, защото е с еврейско потекло.

През цялото време се разглежда като истински войник и отказва да приеме други по-сериозни изненади. Споделя, че понякога неговите привърженици и защитници решават, че вече го притежават и той трябва да се превърне в икона на свободата и всичко защитавано, ала истината е друга, той самият не иска да влиза в тази роля. В едно от всичките си писма от острова ще напише на приятел:

„Аз бях само един артилерийски офицер, чиято трагична грешка попречи да преследвам по-сериозна военна кариера.“

Заглавна снимка: By Henri Meyer – Bibliothèque nationale de France, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=161140

 
 
Коментарите са изключени