shareit

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Руският Макаров – Елвис на пистолетите

| от |

Малко след Втората Световна война започва възраждането на военната индустрия. След като автоматичното оръжие започва да демонстрира невероятно преимущество, почти всеки производител започва да променя своята концепция. В мирното време, което мнозина наричат „Студената война“, когато двете велики сили се опитват да наложат влиянието си във всяка точка на света, въоръжаването е възхода на военната индустрия започва бавно и сигурно да затвърждава думите на Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата ще бъде с камъни и пръчки.“.

Добрата новина е, че още не сме стигнали до такъв конфликт, лошата е, че създаденото оръжие ще стигне за няколко световни сблъсъка. След като АК-47 прокарва пътя на автоматичното оръжие, руските инженери започват да опитомяват идеята за самозареждащото се оръжие и по тази линия решават да подменят екземпляри като Tokarev TT33 и Nagant M1895 револверът. Лекото стрелково оръжие има някои изисквания, за да се наложи сред сериозната конкуренцията. TT33 е впечатляващ пистолет от Втората Световна война, но при всички положения не може да продължи своето съществуване.

Тежък е, не винаги се хвали с особена надеждност, а и много войници успяват да се прострелят сами, защото предпазителят не е сглобен правилно. Точно тези грешки трябва да бъдат променени. Друго главоболие за войника били пълнителите, които също не били удобни при зареждане. И така в края на 1945 г. се разработва нов дизайн за пълнител. Конкурентите са съответно с 7.62-милиметрови патрони и 9-милиметрови. Създателят Семин получава похвали, а и неговото творение е особено качествено и още по-важното – евтино за производство.

Soviet Makarov army handgun with ammunition

Според много критици, историята на Калашников е приятелски копирана от друго немско оръжие. Ето защо не трябва да се изненадвате, когато разберете, че следващият модел има впечатляващи прилики с Walther PP. В специален конкурс се събират редица конструктори и инженери, които търсят решение за създаването на елементарен за поддръжка пистолет, който може да се похвали с отлична здравина и безотказна работа. Повече от 10 инженера предлагат своите проекти за тестове. През пролетта на 1948 г. има един модел, който изпъква над всички останали. Пистолетът на Макаров се хвали с 20 пъти по-малко проблеми спрямо конкурентите си в лицето на Барюшев и Севрюгин.

Освен това използва много по-малко части, за да не може да се развали. На следващата година официално влиза в производство и ще бъде предпочитано оръжие за целия свят. Макар и не всяка техника на СССР да получава такива възхвали, творението на Николай Макаров се използва и до днес във всяка гореща точка. Разбира се, оръжието претърпява още промени и едва през 1951 г. излиза най-познатата версия, която е използвана дори от Джеймс Бонд (не само в старите екранизации, но и в новите). Може да изглежда странно, но тайната на всяко добро и качествено оръжие е неговата елементарна конструкция. По тази причина и до днес се използва AK-47.

Макаров продължава да се произвежда и до днес, макар и мнозина да смятат, че е реликва. Кой е подозирал, че именно Макаров ще надживее ГДР и СССР? И нещо още по-важно, произвеждал се е и в България. Родната версия категорично се нарежда сред фаворитите в производството. През 90-те години оръжието получава по-сериозен пълнител за 12 патрона, с което става значително по-заплашителен и с безпроблемен механизъм може да решава много сериозни конфликти. Агентите на КГБ също не се оплакват, след като техният пистолет идва със заглушител.

Makarov pistol close-up depicted on a white background

За толкова дългия си живот (макар и конструкторите да споделят, че разработват нова версия, която трябваше да влезе на въоръжение през 2019 г.) Макаров е участвал в редица военни конфликит. Следите от него започват в първата Индокитайска война, преминава през дебрите на Виетнамската война, участва активно в революцията в Никарагуа, Ливанската гражданска война го помни като ефективен пистолет, не е пропуснал Афганистан, Анголската гражданска война, Чеченската война, сраженията в Афганистан (които продължават и до днес) и още много други.

Благодарение на малките си размери, това е оръжието, което всеки разумен човек би поискал да притежава. Освен безотказна работа, този път разполага и с много добър предпазител, за да няма никакви инциденти. След редица преработки, предимно върху дизайна, това оръжие продължава да се използва по една много точна причина – работи много добре и може да се справи отлично!

Най-вероятно трябва да знаем, че това е оръжието, което е достигнало космически висоти. Според някои мъдри глави, в открития космос е необходимо оръжие. Ето защо от първия полет в космоса до падането на СССР, всеки космонавт е имал достъп до личен Макаров и разбира се – патрони. Най-вероятно руснаците са вярвали, че е възможно някой да нападне космическата им станция и едва ли са визирали извънземни. Ако през новото хилядолетие имаха оръжие, нямаше да страдат от счупената си тоалетна, която е използвана от американци и руснаци. Този международен конфликт остава за друг път. Рядко може да се окаже, че истинско оръжие е успяло да стигне толкова далече, включително в космоса.

semi-automatic black hunting shotgun, cartridges 12 gauge, and makarov pistol

Не случайно Макаров е смятан за „Елвис на пистолетите“, той никога не предава своя собственик и винаги изпълнява работата. Никой не е сигурен колко точно от тези са произведени някога, но имайки предвид, че пистолетът се е произвеждал в целия източен блок и може да бъде открит официално в около 47 страни, можем спокойно да предложим цифра от милиони екземпляри. Най-вероятно е оценяван и от официалните сили на реда и от различни партизански движения.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на тиксото

Въпреки оригиналното си име, Scotch (от англ. ез. – шотландец), лепенката не е измислена от шотландците. Тя е изобретена от мъж на име Ричард  Дрю от Минесота, който напуска висшето си образование и работи за малка компания за шкурки, основана през 1902 г. и зовяща се Minnesota Mining and Manufacturing. Тя по-късно ще стане известна като 3M. Самото име „Scotch“ си има собствена история, която се оказва почти толкова интересна, колкото и изобретяването на самото тиксо.

Tape dispenser

Ричард Гърли Дрю, както е родното му име, е роден в Сейнт Пол, Минесота през 1899 г., Дрю прекарва една година в университета в щата си като се записва в програмата по машиностроене, а след нея прекратява. Той успява да плати за каквото малко време прекарва в университета като свири на банджо и включва тази информация, когато изпраща молбата си за откритата позиция на лабораторен техник в 3М. Ричард получава работата и така започва да се пише история…

През 20-те години на 20 век е много модерно автомобилите да се боядисват в два тона боя, което е страхотно главоболие за бояджиите. За да заобиколят трудностите на този вид боядисване, най-голямата от които е, че колата трябва да се разглоби и всяка част да се боядисва отделно, бояджии и механиците изпробват най-различни начини. За съжаление, техните опити се оказват все неуспешни. На някои места се залепят вестници върху вече готовите части на колата, докато други използват хартиена лента. Тези техники обаче често оставят отпечатъци от лепило върху колата, които са трудни за отстраняване. Разбира се, това означава също, че бояджиите трябва да свършат цялата работа наново.

Woman's Ball Gown LACMA M.2007.211.939 (2 of 3)

Мостра на плата креп

Една от отговорностите на Дрю в 3M е да доставя мостри на различни размери шкурки на местните автомонтьорски работилници, които да ги тестват. Там често чува работниците, които отговарят за боята, да се оплакват от проблемите с лентата, която ползват. На 23-годишният тогава лаборант му хрумва идеята да създаде нова лента, която да залепва плътно, така че боята да не се разтича, където не трябва, както и след това да се отлепя чисто, без да оставя следи от лепило или парчета от себе си. Дрю взима лепилото, което се ползва от 3M при производството на шкурките като начало на проекта си. Оттам му отнема две години да експериментира с различни видове лепила, които нанася върху ленти от креп, за да уцели най-накрая правилната комбинация. И така през 1925 година се ражда скочът, тиксото, лепенката или както и да го наричаме днес.

Scotch tape

Успехът на Scotch Brand Masking Tape позволява на Дрю да се издигне нагоре в корпоративната йерархия на 3M. Така през 1929 г. позицията му на технически директор в лабораторията му позволява да развие и друга своя идея.

Целофанът е бил изобретен наскоро от DuPont и се използва от бакалии и пекари като санитарно средство за опаковане на хранителни им стоки. Въпреки това, няма удобен начин да се запечати целофанът с тиксо, защото лепилото е върху цветна подложка и вреди на външния вид. Така Дрю и неговият екип от изобретатели разработват лента, която използва самия прозрачен целофан като подложка.

За съжаление, машината, която 3M използва, за да нанесе лепилото върху целофановата основа, я разкъсва, а самото лепило, когато се полага върху нея, изглежда кехлибарено. Екипът в крайна сметка създава ново прозрачно лепило и модифицира машините да работят с целофан. Новата лента се казва Scotch Brand Cellulose Tape (като на снимката най-горе), но за жалост изглежда, че не се харесва на магазинерите, към които е таргетирано, въпреки звънливите отзиви от няколко теста, които компанията прави. Това става, защото DuPont вече е пуснал на пазара целофан, който може да бъде запечатан с топлина.

Все пак, въпреки че губи оригиналния си целеви пазар, а Дрю е уволнен, защото идва Голямата депресия, тиксото на бранда Scotch процъфтява заради другите си най-различни домашни приложения.

И така, всичко това ни връща към начина, по който името Scotch се дава на лепящите лентите на 3M. Когато Дрю и компанията започват да дават на бояджиите на автомобили да тестват новия им продукт, един художник се оплаква от липса на лепило върху лентата. Една версия на историята твърди, че бояджията попитал: „Why so Scotch with the adhesive?“ („Защо толкова по шотландски с лепилото?“, ползвайки „шотландски“, както ние бихме използвали „габровски“ – в смисъл на стиснато). Друга версия гласи, че бояджията казва: „Take this back to your Scotch bosses and tell them to put more adhesive on it.“ („Върнете това обратно на вашите шотландски шефове и им кажете да поставят повече лепило върху него.“, което носи същия смисъл)

Дрю прилага повече лепило върху лентата и в крайна сметка я кръщава с името, което самите бояджиите й дават.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени