shareit

Изкуството на бизнеса: Евлоги и Христо Георгиеви – търговците с големи сърца

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Машинистът забавя ход и механичния глас в мотрисата ясно оповестява „Софийски университет „Св. Климент Охридски““. Две минути по-късно всеки жител или посетител на столицата вече се намира пред централната фасада на първият български университет. Стълбите му са не само чудесен кът за припек и срещи с познати, но и мястото, на което са почетени дарителите на това висше училище – братята Евлоги и Христо Георгиеви. Статуите на двамата братя са дело на известния скулптор Кирил Шиваров и отдават почит на двама българи, които са имали визия за бъдещето на България. Както е вписано в завещанието на Евлоги: „Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно!“

Тези думи карат сърцето да тупти от патриотизъм, но имат и още по-голяма въздействие, защото са казани от човек, който тръгва от един малък град, намиращ се под чужда власт, за да достигне до статута на един от най-богатите българи през XIX в. От Карлово през Галац до Букурещ, биографията на Евлоги и Христо Георгиеви е като целеустремен влак, който има кристално ясна посока. Те са знаели с какво искат да се занимават, не ги е било страх да рискуват и никога не са спирали да се интересуват от съдбата на родината си и да подпомагат сънародниците си, които не са имали техните възможности.

Views of Sofia, capital of Bulgaria

Място някога населявано от траки и важен пункт от трасето на Подбалканския римски път, свързващ Черноморието със Сердика, Карловската котловина се радва на добро местоположение и благоденствие през по-голямата част от периода на османска власт. Градът, чието име вероятно произлиза от това на Али бей син на Карлъ, достига икономически и духовен разцвет в периода на Възраждането. Произведенията на карловските занаятчии са изпращани до всички краища на Османската империя, градът кипи от над 30-те вида занаяти, които се развиват, а едрите търговски фамилии, сред които има главно български родове, се радват на бизнес взаимоотношение с държави като Франция и Англия.

В тази атмосфера на просперитет и възможности през 1819 г. се ражда Евлоги, а пет години по-късно – Христо в дома на Георги Недев и Евдокия Пулиева. Семейството е сред заможните български родове от онова време като майка им е дъщеря на Тодор Пулиев, първият българин, който учредява фирма в Румъния. От петте деца на Георги и Евдокия оцеляват само двамата братя. Баща им също напуска рано този свят, когато Христо е едва на 6 години, но благодарение на доходите на семейството, майка им успява да ги отгледа и образова по възможно най-престижния за времето си начин.

Първоначално братята учат при Райно Попович, основателят на елино-българското училище в Карлово и един от най-изтъкнатите възрожденски учители и книжовници. Негови ученици са също Петър Берон, Георги Сава Раковски и Ботьо Петков. След училището в родния си град, Евлоги продължава образованието си в Пловдив, а след завършването на гимназия се връща и преподава за известно време в Карлово, вероятно повлиян в тази посока от известния си учител.

 

Hristo_Georgiev_Nedev

Христо Георгиев
Снимка: By Неизвестен – Bulgarian National Libraryhttp://www.nationallibrary.bg/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11147875

Когато навършва 18 години той заминава в Галац, където братята на майка му Христо и Никола Пулиеви ръководят семейния бизнес с търговия на ориз. Макар и млад и все още зелен, както се казва, Евлоги има визия за развитието на фирмата и не след дълго той, брат му Христо и вуйчовците му подписват общ протокол за съдружническа фирма Пулеви-Георгиеви като всеки един от тях влага средства в семейния бизнес.

Свидетелство за неговия успех дори в този ранен етап на търговската му кариера е факта, че 20-годишен той влага 27 000 гроша (ок. 120 000 дн. лева), което е половината от сумата, която предоставя братът на майка му – Никола. Вече равноправни партньори, братята Георгиеви не щадят време и усилия, а се впускат в усилена работа и търгуват с ориз, зърнени храни и самоковско желязо. Пулиеви действат на местно ниво в Карлово, Христо е звеното в Букурещ, а Евлоги действа в Галац.

В началото на 50-те години на XIX в. бизнесът се разраства и Евлоги и Христо започват тясно сътрудничество с гръцката фирма „Теолого“, която е учредила фирми в Манчестър и се занимава с внос на луксозни и хранителни стоки като платове, захар, подправки, ром и кафе. През 1852 г. капиталът на вуйчовците в сравнение с този на двамата братя е почти равен. Евлоги и Христо не спират до тук и не се задоволяват само с усъвършенстване на тънкостите на търговския занаят, а решават да инвестират пари и усилия в сферата на банкерството. Това се оказва едно от най-далновидните им решения, защото в навечерието на Освобождението над 85% от доходите им произтичат от банкерска къща „Евлоги и Христо Георгиеви“.

Банкерската къща се превръща в едно от сигурните места за влагане на финансите на родолюбиви българи и до края на XIX в. в нея се съхраняват капиталите на около 15 видни личности, между които Михаил Кефалов, д-р Петър Берон и др. Известен със своето родолюбие и честност, Евлоги Георгиев следи за правилното използване на средствата, а след Освобождението на България съдейства за оформянето им като дарителски фондове и предаване на натрупаните капитали на българската държава. Като изпълнители на волята на завещателя, а и със собствени средства Евлоги и Христо Георгиеви участват в издръжката на бедни ученици да продължат образованието си в чужбина и подпомагат с парични средства дружества, читалища, училища, болници.

През 1862 г. Евлоги и Христо Георгиеви са сред основателите на „Добродетелна дружина“, благотворително дружество, което освен всичко останало е и политически проводник на руската политика на Балканите. Този етап от живота им носи най-голямото черно петно върху биографиите на двамата видни търговци, тъй като ги противопоставя на българските революционери, които се намират в пределите на родината или са емигрирали в Румъния. Възгледите на едните и другите често са противоречиви, което до голяма степен се дължи на „дългата“ ръка на Русия.

Пример за това е факта, че през 1864 г. в Букурещ Раковски издава в. „Будущност“ с паричната помощ на Христо Георгиев, но под натиска на руския консул, финансирането е прекратено.
Това не е нито първият, нито последният случай, в който двамата братя действат предпазливо. Още по време на Кримската война (1853-1856 г.) имената им са замесени в скандал за 100 000 рубли, събрани за неосъществена четническа кампания, за които се твърди, че Христо ги е прибрал и включил в капитала на семейната фирма. Според някои източници двамата братя дори са информирали османските власти за преминаването на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър в пределите на България.

Същевременно противоречивите оценки се засилват, тъй като видни българи като Иван Евстатиев Гешов и генерал Паренсов споделят мнението, че „нито едно сериозно начинание, имащо за цел подобрението на България, не минава без Евлоги“. Вероятно истината е някъде по средата. Умерената и премислена политика на двамата братя е в разрез с идеите и устрема на революционерите, като по-скоро това противопоставяне е междуличностно.

evlogi

Евлоги Георгиев

Факт, който години по-късно потвърждава това е касирането на Евлоги Георгиев като депутат във Второто обикновено народно събрание от страна на Стефан Стамболов и привържениците му, след което заможният българин никога повече не стъпва на българска земя. Въпреки огорчението в личностен план, Евлоги никога не загърбва идеята си за „по-голямата картина“, а именно – подпомагането на българската държава.

На 6 март 1872 г. Христо Георгиев умира внезапно, което е огромен удар за брат му. След това събитие Евлоги се установява за постоянно в Букурещ на улица „Мошинор“ № 80. Двуетажната постройка е не само лично жилище, но и мястото, където е разположена кантората му. Той го споделя с вуйна си Елисавета Пулиева, която се грижи за племенника си след насилствената смърт на съпруга си.

Макар да липсват много подробности за личния живот на Евлоги от останалите разкази в рода му се знае, че той е водел самотен начин на живот. Също като брат си Христо, за когото се знае, че дамата, с която искали да го сгодят имала очи като котка, Евлоги никога не се жени. Бил е работохолик, който дори в свободното си време е следял борсата и се е интересувал от събитията, публикувани в европейската преса. Владеел е няколко езика – румънски, френски, немски, гръцки, които са му били от огромна полза при установяване на търговски контакти. Във възгледите си бил по-скоро консервативен, но твърд, безкомпромисен и последователен.

Когато през 1897 г. Евлоги затваря очи завинаги оставя след себе си богата благотворителна дейност, огромно богатство и едно спорно завещание, което ще витае из съдебните зали в продължение повече от 10 години. Последните му желания се оказват лавровия венец на филантропската му дейност, но и един от спорните правни въпроси в съвременната българска история. За „универсален наследник“ на завещанието е посочен Иван Евстатиев Гешов – близък на семейство Георгиеви (женен за една от братовчедките им) и в делови отношения с братята. От наследството в размер от над 22 милиона лева, Евлоги разпределя малка сума на роднините си, огромно количество за благотворителност и остатък, който се падал на наследника му. По лични, а и от един момент нататък, по политически причини, едва през 1911 г. се слага край на сагата със завещанието и се доказва, че то не е било подправено от Гешов.

Една от най-важните точки за България е 13, съгласно която Евлоги оставя 6 млн. лева (ок. 115 000 000 дн. лева), с които определената от него ефория „ще основе и поддържа едно висше училище в един град на България или Румелия, гдето тя намери за уместно. Това училище да носи името „Бр. Евл. и Хр. Георгиеви от Карлово.“ За място, членовете на ефорията избират имотите, закупени приживе от видния българин в центъра на София. А благодарение на забавянето на делото сумата за изграждането на това висше училище почти се удвоява. През 1924 г. е направена първата копка на главната сграда на университета, а десет години по-късно тя е тържествено открита.

Братя Евлоги и Христо Георгиеви развиват не само активна търговска и банкерска дейност, но и подпомагат финансово редица институции и финансират следването на не малко младежи. Наред с всичко постигнато, най-значимото им и запомнящо се дело е дарението, което оставят за създавано на първия университет в България. Сбъдва се и волята на Евлоги „ще поставят в салона на училището портретите ни, а в двора на училището ще въздигнат в наша памет две мраморни статуи.“ И днес пред вратите на университета, стоят статуите на двамата братя, излети от бронз.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени

Защо един от най-добрите български щангисти е обявен за некадърник

| от |

Мохамед Али е открит от бокса, когато решава да се оплаче в полицията, че някой е откраднал колелото му. Арнолд Шварцнегер получава правото да тренира в казармата, след като става ясно, че бяга от поделението, за да отиде на състезание. Историята на някои от най-великите спортисти е известна щастлива грешка, която да обърне спортния свят с хастара навън. И някъде там сред всички спортни истории се прокрадва легендата Янко Русев. Неговият спортен талант е забелязан още през 1973 г. и оценен подобаващо – Янко е обявен за чист некадърник без никакво спортно бъдеще. Подозираме, че това са много мотивиращи думи за всеки 15-годишен младеж, който вярва, че може да дава на спорта, освен да взима.

Янко е интересна птица и неговата спортна история започва в началото с популярния футбол и баскетбол. След като спортно училище „Олимпийски надежди“ е красноречиво и не смята да губи време с момчето от село Ивански, вратите и потенциалните надежди за медали ще сложат край на очакванията. Когато един човек получи такъв черен печат има два варианта: да се откаже от спорта или да се докаже.

Никой не подозира, че дните на Янко преминават с 8-часова тренировка всеки ден. Тази интересна практика и вдигането на тонове тегло всеки ден е изумявала всички останали атлети през годините. Иван Абаджиев успява да види „некадърника“ малко след провалените изяви в училището, именно той подава ръка на младежа. По правило Русев още няма право да влиза в официалния отбор по щанги (все пак е юнуша), но явно никой не подозира силата на младежа, за да се притесни от евентуално участие. Само два месеца след първата поява, Янко е поканен за тренировки с националния отбор по вдигане на тежести. След още шест месеца е в листата с имената, които ще представят страната на световното първенство в Щутгарт.

Именно там можем да видим как неговата „некадърност“ блесва. Само за шест месеца тренировки и едва на 19-годишна възраст е успял да се превърне от нескопосан атлет в медалист. Не искаме да си представяме какво можеше да постигне в случай, че го бяха оценили правилно. След това постижение става ясно, че някой в спортното училище бърка, защото успехът е не просто повторен, а идва с нов световен рекорд при изтласкването в Гетисбърг, САЩ. Това е и официалната първа титла за Русев. Атлетът трябва да качи малко килограми, за да продължи своя възход и в следващата категория – 67.5 килограма. Никой дори не подозира, че името на Янко ще стои редом до Йоахим Кунц.

Според някои източници след 5-годишно съперничество и значително вдигане на летвата, Кунц кръщава дъщеря си на своя най-велик съперник и тя носи името Янка. Родният атлет печели вниманието върху себе си и не смята да спира. Неговата звезда свети ярко на олимпийските игри в Москва. Спортното събитие е специално, защото се провежда за първи път в Източна Европа и освен това за първи път в комунистическа страна. Едва през 2008 г. ще се повтори начинанието като домакин ще бъде Пекин. Янко е след представителите на страната.

В страницата в Wikipedia може да откриете, че е спечелил златен медал, но някой е пропуснал да отбележи, че родният щангист си тръгва с 3 олимпийски и два световни рекорда – постижението се случва с контузия на крака (около два месеца по-рано е под въпрос дали изобщо ще стигне до олимпиадата). Освен влизане в историята, той получава парична награда от 1000 долара, както и чисто нова Волга – престижно возило за 80-те години. Любопитен факт е, че Янко не е достатъчно висок, за да седне зад волана и кара колата с възглавничка. Това обаче наистина е само част от успехите на Янко.

Една активна спортна кариера се измерва в медали и цифрите тук са от особено значение. За скромната си спортна кариера ще може трябва да знаете, че родният атлет има само три сребърни медала – два от европейски шампионати и един от световен форум в Щутгарт. Всичко останало е злато. Ако се чудите каква е връзката между Янко Русев и Стефка Костадинова, това е числото 209. В единият случай говорим за 209-сантиметровия скок на Стефка, а при Русев се говори за вдигане на 209 килограма през 1982 г. в Любляна (като преди това е успял да вдигне 208 килограма, но какво е един килограм). Въпросните 209 килограма стоят и до днес, а не трябва да забравяме, че колективното рекордьорско представяне на родния щангист е отличено със специално място в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. Голяма част от рекордите остават и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

| от |

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени