shareit

Историята на най-суровия дяволски остров и затвор – Алкатраз

| от | |

През 1775-а година, испанският изследовател Хуан Мануел ди Аяла започнал да описва бреговете на Сан Франциско. Един поглед към скалистия остров, в непосредствена близост до брега на града, го накарал да даде и вековното име „La Isla de los Alcatraces“ или „Островът на пеликаните“. На острова не вирее нищо особено и практически, това е мястото, където повече птици почиват. Намиращ се на 2 километра от бреговете на Сан Франциско, Алкатраз е бил използван за форт, предпазващ Калифорния от пристигащите и потенциални златотърсачи. Ето защо армията издигнала сериозно количество стени, добавила оръдия и през 1859-а година, скалата в океана се превърнала в истинска крепост. До бойно кръщене не се стигнало и след няколко години, оръдията били премахнати, а на тяхно място били добавени решетки. Предстоят цели 100 години, в които затворниците ще получават килия с размерите на билярдна маса.

National Park Service Marks 50th Anniversary Of Closing Of Alcatraz

През 20-и век, затворът е бил с минимален охранителен режим. Гостите можели да прекарат дните си в работа и учене, някои били назначаване и за детегледачи на децата на офицерите. Провеждали се спортни събития, включително и боксове мачове. След скалите не били особено плодородни, властите започнали да носят почва от други острови, а затворниците проявили интерес и се специализирали в градинарство. Условията в този период са били достатъчно прилични. През 1934-а година, федералното бюро на затворите променя статута и от затвор с минимално ниво на сигурност  „Скалата“ се изкачва до максималното. Изведнъж с „покани“ пристигат някои от най-свирепите и опасни хора, които някога са ходили по американска земя – Ал Капоне също е бил част от гостите, но не е бил единствен, впрочем бандата на затвоора е имала един много богат изпълнителн на банджо.

National Park Service Marks 50th Anniversary Of Closing Of Alcatraz

Географски погледнато, Алкатраз се намирал на перфектно разстояние от бреговете – достатъчно далече, за да не може да се стигне до другия бряг и достатъчно близко, за да примамва затворниците да опитват. Подобна формула би могла да накара мнозина да полудеят дори и след разходката по двора. Като прибавим и факта, че надзиратели не са били най-любезните служители, Алкатраз смело гарантира името си „Дяволският остров“! Преустроството е точно на време, особено след като се очакват някои от най-големите престъпници, създадени от „Голямата депресия“. Рядко бихте могли да откриете човек, попаднал там по погрешка, следователно правилата за живот наистина стават сурови.

National Park Service Marks 50th Anniversary Of Closing Of Alcatraz

Осъденият има право на храна, покрив над главата, медицинска помощ и дрехи. Срещите с роднините били възможни след къртовска работа, преди това било доста трудно. За 29 години имало едва 14 опита за бягство, а легендата разказва за 3-ма затворници, които все още не са открити. Проблемът на Дяволския затвор е, че няма питейна вода, а доставянето на тонове, при това всяка седмица, допълнително затруднява и оскъпява целият процес. Да се построи същият затвор някъде другаде, излизало доста по-евтино на правителството, следователно нямало какво да се умува и вратите били затворени както за бъдещите, така и за настоящите затворници. Единственото работещо на острова е фарът, който е построен, той и до днес насочва корабите в правилната посока.

Единственият въпрос в цялата история е: какво се случи с тримата души, успели да избягат? Джон и Кларанс Eнглин, както и Франк Морис, никога не са били намирани. Клинт Ийстуд е изиграл много добра роля във филма „Бягство от Алкатраз“. В продължение на месеци, 3-мата са се подготвяли за бягството.

National Park Service Sells Pieces Of Alcatraz Prison

На финала успели да минат през циментовата стена, да се покатерят по мрежата от тръби и да стигнат до покрива. След това спускат по скалите до брега и оттам започват водното пътешествие, чрез кану от 50 дъждобрана, тримата се надяват, че наистина ще успеят да стигнат до цивилизацията. На другия ден след бягството, властите откриват части от кануто на брега на Ангелския остров, а надзирателите в затвора открили маски, направени от пресована хартия. От 1962-а година до 2013-а година, историята продължава да стои замразена в архивите на ФБР. Един ден, в централата на KPIX пристига писмо, което гласи:

John_Anglin

Джон Eнглин – последният оцелял от бягството

Снимка: By US Federal Government – http://www.amw.com/fugitives/brief.cfm?id=34304, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5608078

„Казвам се Джон Eнглин. Избягах от Алкатраз през юни, 1962-а година. Всички оцеляхме, почти… Вече съм на 83-и години, в лоша форма съм, болен съм от рак.“

Според същото писмо, Франк Милър е починал през 2008-а година, а братът на Джон е починал 3 години по-късно. Причината да четем тези редове е, защото Джон е болен от рак, той се надявал, че ако случаят добие отново публичност, възнамерява да се предаде и да отиде в затвора, където ще получи медицинска помощ.

Clarence_Anglin

Кларънс Eнглин – братът на Джон,  който  според писмото е починал.

Снимка: By US Federal Government – http://www.amw.com/fugitives/brief.cfm?id=34304, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5608078

ФБР официално не може да гарантира дали това наистина е оригиналният почерк – минало е много време, а след като затворниците не са имали възможност да пращат писма, липсва и база за сравнение. За съжаление, легендата за тримата герои, които успяват да счупят системата и да утолят жаждата за свободата – единственият фактор, тласкащ човешкият дух напред – не завършва толкова красиво.

Frank_Morris

Франк Морис – последният член на триото, успяло да надхитри системата.

Снимка: By US Federal Government – US Federal Government, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2633879

 

През цялото време, тримата затворници са онова изключение, което дразни историята като досаден комар – никой не е избягал от този затвор, но има едни 3-ма, които сякаш избягаха. Представата за Джон Eнглин, останал сам през последните няколко години, погребал добър приятел, а след това и брат, постоянно гледащ назад, чудейки се кога ще бъде разпознат или предаден, едва ли е животът, който някой би искал да има.

Имайки предвид, че са минали близо 6 години, не можем да знаем дали дори е жив. Но ако сте авантюристи и искате да знаете, че системата може да бъде победена, дори и в най-тежките условия, тогава си спомняйте за Джони – последният избягал банков обирджия на Алкатраз.

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

| от |

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

| от |

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени