shareit

Жестоката господарка Мадам Лалори

| от chronicle.bg |

Годината е 1834. Мадам Делфин Лалори е омъжена за по-млад от нея лекар и двамата живеят в разкошна къща във френския квартал на Ню Орлиънс.

Най-високата сграда в града за онова време. Къщата е център на висшето южняшко общество, а мадам Лалори е светската дама на града, която организира приеми, включва се в обществени инициативи и води живот, какъвто подобава на аристократите.

На 10 април в дома й избухва пожар. Когато пожарникарите нахлуват в кухнята, откъдето е тръгнал пожара, виждат готвачката, окована с вериги за печката. Тя признава, че иска да се самоубие, за да не се качва на тавана ‒ никой, който се е качил там, не е слизал. Семейство Лалори отказва достъп до въпросното помещение, затова властите влизат насила. Там заварват ужасяваща гледка ‒ цветнокожи роби, оковани във вериги, на вратовете им са сложени железни яки с шипове, телата им за разперени в мъчителни пози, някои имат големи рани по главите и не са в състояние да вървят.

Така приключва светският живот на една от най-красивите дами на града. Когато за случая се разбира, тълпа от хора нахлуват в къщата и унищожават всичко в нея, а стопанката е принудена да напусне града.

През 2013 г. историята й става част от сюжета на сериала „Зловеща семейна история“. В ролята влиза актрисата Кати Бейтс.

Биографията на Мари Делфин Макарти (родена около 1780 г.) предполага богат и известен живот. Потомците й са стари заселници на известния южняшки град, Ню Орлиънс, който в онези години е търговски и икономически център в Стария Юг. Родителите й са част от обществения елит на града, чичо й е губернатор, а братовчед й е кмет на града от 1815 до 1820. Освен всичко това момичето е надарено със завидна красота.

Мадам Делфин Лалори

Жени се за първи път през 1800 за висш испански офицер, с когото пътува из Европа. Среща се с кралицата на Испания, която е впечатлена от красотата й. От брака си има една дъщеря, която наричат Боркита. Според източниците, съпругът й умира през 1804 г, и тя се връща в Ню Орлиънс. Жени се повторно за видния банкер и адвокат, Жан Бланк. Двамата заживяват в нов дом и имат четири деца. Но през 1816 мадам Лалори овдовява за втори път. Следва трети брак за по-младия от нея лекар Леонард Лалори. Жената купува имот на „Роял Стрийт“ и построява имение, в което се нанася със семейството и робите си.

 В тази къща се разиграва ужасът. Докато в очите на обществото Делфин Лалори е изтъкната аристократка на града, която устройва пищни приеми, за своите роби тя е най-големият страх. Приковаването на готвачката с вериги за кухненската печка е лека участ, в сравнение с това, което сполетява останалите слуги.

Lalaurie

Според слуховете съседка на семейството видяла как 12-годишната й прислужница скача от покрива на имението, за да избегне биенето с камшик. Това било обичайно наказание и при най-малката грешка. Тялото на момичето след това е погребано в задния двор на имението. Нерядко от дома на „Роял Стрийт“ се чуват писъци и викове, но никой не подозира за ужасът, който се разиграва на тавана.

До 10 април 1834 г.. Когато готвачката предизвиква пожар в опит да се самоубие, всичко излиза наяве. На тавана са намерени мъртви тела, хора затворени в клетки, други с избодени очи, още живи, със зашити устни, хора с обелена кожа, счупени крайници, с вътрешности увити около кръста, с извадени нокти и заковани за дървени маси тела. Общия брой на жертвите е около сто, а тези, които са останали живи, са на прага на смъртта. И до днес случаят в сред най-ужасяващите в групата на серийните убийства.

Скоро домът на Лалори е окупиран от разгневени граждани, които унищожават всичко в него. Проведено е разследване, но стопанката не получава присъда. Мадам Лалори и съпругът й успяват да избягат и се установяват в Париж. След 1836 г. данните за живота й са оскъдни. Десетки години по-късно е намерена плоча в парижко гробище, според която Делфин Лалори умира на 7 декември 1842 г. Смята се, че е намерила смъртта си по време на лов за глигани. Други източници твърдят, че тя умира през 1849 г. Има и спорове дали наистина зверствата са се разиграли до такава степен.

Предположенията как се е стигнало до такава чудовищност са много. Някои обвиняват съпруга й, с когото заедно са извършвали зверствата. Други твърдят, че чичото на Делфин Лалори е убит от цветнокожи. Едва ли някога ще разберем истината. Но случаят от 1834 г. е изчерпателно документиран и дава достатъчно информация затова докъде е стигнала една от най-видните за своето време жителки на Ню Орлиънс.

LaLaurie-New-Orleans-American-Horror-Story

През годините къщата на „Роял Стрийт“ има интересна съдба. Веднага след напускането на стопаните се появяват слуховете, че е обитавана от духове. В следващите столетия тя неколкократно сменя собствеността и функцията си. Училище, бар, магазин за мебели, жилищна сграда. Собствениците скоро продавали къщата и никой не се задържал дълго. През 2007г. актьорът Никълъс Кейдж купува сградата, но я продава след 2 години. И до днес не е ясен точният брой на робите намерили смъртта си в ръцете на жестоката стопанка. Но едно е сигурно – лоша или добра, днес тя е неотменна част от местния фолклор.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джон Ф. Кенеди и Джудит Кембъл Екснър – един любовен танц с мафията

| от Мая Вучева |

Всъщност това не е велика любовна история. Не е дори средно голяма любовна история. Това е историята на една от многото извънбрачни връзки на един от най-харизматичните, но също и най-надценявани американски президенти. С какво тогава е толкова интересна, ще попитате. И ще се учудите от отговора. Защото случилото се между Кенеди и госпожица Кембъл Екснър не е просто секс и кой откъде е. В автобиографичната си книга от 1977 г. никому неизвестната тогава американка потвърждава за вярна една от многото теории около трагичната смърт на президента, а именно, че чикагската мафия стои зад убийството.

Джудит Кембъл е първата жена, която публично признава, че е имала връзка с президента Кенеди. “Най-ужасното нещо, което направих, е да се влюбя в женен мъж,” казва с огорчение тя години по-късно. “И го пазих в тайна от страх за живота си.”

To Hell And Back

Но коя е Джудит Кембъл Екснър?

Родена е през 1935 г. в заможно семейство, което живее в тузарски квартал в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Едва 18-годишна се жени за актьора Уилям Кембъл. Този брак отваря вратите за Джудит към холивудския елит.  Понеже е доста хубава (всъщност поразително прилича на Елизабет Тейлър!) известните мъже постоянно флиртуват с нея. Но тя поддава на чара само на Франк Синатра, който по онова време е по-известен и от Исус. Годината е 1959 и тя вече се е развела с Кембъл. Затова нищо не й пречи да каже “да” на поканата на Синатра да поплажува с него на Хавай. Интимната им връзка  продължава няколко месеца.

Животът на младата жена ще се промени завинаги на 7 февруари 1960-а. Вечерта на тази дата тя придружава Синатра, с когото вече са само приятели, на концерта му в Лас Вегас. Сред публиката е и Джон Кенеди, личен приятел на певеца. По онова той е сенатор от Масачузетс и тъкмо е бил номиниран от Демократите за кандидат за президентския пост. След концерта Синатра ги запознава.  В интервю за списание “Пийпъл” години по-късно Кембъл си спомня така първата им среща: “Говорихме за много неща. Джак [JFK ] се прояви като същински клюкар и не спря да ме разпитва за всичко и всички. Онази вечер просто не искаше да ме пусне да си тръгна.”

Judith Exner

След срещата в Лас Вегас в продължение на месец Кенеди няма да пропусне и ден, в който да не й се обади. Краят на телефонната любов идва на 7 март, когато двамата правят секс за първи път в нюйоркския хотел “Плаза”. Въпреки че през годините Първата дама Джаки Кенеди често казва на всеослушание, че президентът е гола вода в леглото и свършва бързо, Джудит изглежда няма подобни оплаквания и, без да се замисля за последиците, се впуска в бурна връзка с него.

Любовните й занимания с бъдещия президент обаче не пречат на честите й срещи с бившия й любовник Синатра. След друг негов концерт в Мачми Бийч певецът я представя на приятелчатата си-мафиози  Джо Фискети и Сам “Момо” Джанкана. Въпреки че последният й се представя като Сам Флууд, тя много скоро разбира, че това всъщност е скандално известеният Чикагски Кръстник. Този факт обаче не я тревожи особено и, хоп! – и с него в леглото.

Когато Кенеди разбира, че са станали баджанаци не с кого и да е, а с могъщия бос на чикагската мафия, вместо да разкара Джудит, решава да я използва за личните си цели и амбиции. Още преди да спечели предварителните президентски избори, Кенеди е търси начин да се срещне с Джанкана, понеже е сигурен, че той ще може да му удари едно рамо в президентската му кампания. Сега вече с общото гадже в картинката играта тотално се променя. Скоро Кембъл започва да действа като връзка между Кенеди и Джанкана. През април 1960 г. е възложена и първата й задача. Джудит е поканена на вечеря в дома на сенатора в Джорджтаун, докато бременната Джаки е във ваканция. Кенеди и един от лобистите от предизборния му щаб се притесняват дали ще могат да си осигурят достатъчно гласове в Западна Вирджиния.

John_F._Kennedy,_White_House_photo_portrait,_looking_up

Снимка: By White House Press Office (WHPO) – John F. Kennedy Presidential Library and Museum, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1393796

Затова е решено Джудит да се свърже с новия си приятел Джанкана, за да уреди среща между него и сенатора. Това ще е първата от общо десетина срещи, за които тя ще посредничи. Джанкана не е особено дискретен и обича да се хвали пред Кембъл, че ако не е бил той, президентът щял да го “издуха” с вота в Куук Каунти, Илинойс, намеквайки по този начин, че именно той е помогнал  за набирането на решителните няколко хиляди гласа за крайния изход на изборите. Изглежда докато е траела усилената предизборна кампания, Кембъл не се е досещала за истинските мотивите на Кенеди да я направи посредник между него и мафията.

“Мислех си, че Джак ме обича и че ми има доверие и затова ме кара да правя неща, които са важни за него. Бях на 26 и нямах собствени цели в живота си. Оставих се да бъда въвлечена във всичко това, сигурно защото за първи път се чувствах значима.”

Връзката между Кенеди и Кембъл започва да се разсъхва, когато ФБР надушва за тайните им далавери с мафията. Бюрото изпраща агенти да следят любовницата на новия президент. Лично Едгар Хувър се нагърбва със задачата да проучи връзката на Джанкана с Кенеди. Намерението му е да шантажира с откритията си президента, за да получи от него зелена светлина да следи Мартин Лутер Кинг, когото пък подозира във връзки с комунистически лидери. Междувременно на любовния фронт също се случват интересни неща. Кръстника използва момента, че отношенията между президента и Кембъл вече съвсем са охладнели, и й предлага брак. Тя обаче му отказва и слага край на отношенията им.

Lt._John_F._Kennedy_aboard_the_PT-109

Снимка: By Unknown – http://www.jfklibrary.org/Asset+Tree/Asset+Viewers/Image+Asset+Viewer.htm?guid={DCDEF7A0-228A-42C9-AAB3-93D4957091D3}&type=Image, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1395734

Година по-късно, на 22 ноември 1963 г. JFK е убит.

Кембъл изпада в дълбока депресия и дори прави опит за самоубийство. В следващите години има краткотрайни сексуални връзки с различни мъже (сред които бейзболиста Еди Фишер) и ражда сина си Дейвид. Десет години след убийството на Кенеди Кембъл е призована да свидетелства пред Сената. Тя излъгва. В интервю през 1988 г. оправдава тогавашното си поведение така: “Ако бях казала истината, щяха да ме убият. Ужасно ме беше страх за живота ми и затова излъгах. Вижте какво стана с Джак! И със Сам! ” Сам Джанкана е убит в охранявания си от полицията дом със седем куршума в главата, точно преди и той да бъде призован за свидетел. През 1975 г. Джудит се жени за голф играча Дан Екснър, бракът й с когото продължава 11 години.

Джудит Кембъл Екснър решава най-накрая да проговори и да разкрие цялата истина за връзката си с президента Кенеди, когато вече е на 54 години и терминално болна от рак на гърдата. “Докторът ми дава най-много още три години живот, затова искам да сложа ред в живота си, за да мога да си отида с чиста съвест.” И го прави като през 1977 г. издава мемоарите си под заглавие “Къртицата на мафията: Историята и животът на Джудит Екснър, любовницата на Джон Ф. Кенеди”. Джудит губи битката с рака през 1999 г.

А в края на 2019-а мистерията около убийството на JFK и съмнението, че мафията е имала пръст в него, остават.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени