shareit

Жената, която уби семейството си за парите от застраховката

| от |

Вероятно знаете приказката за Синята брада – френската народна приказка, преразказана от Шарл Перо. Синята брада е мъж, който се жени редица пъти, но съпругите му постоянно изчезват. Когато взима поредната си жена обаче, тя открива телата на бившите му, подредени в заключена стая.

Това е история, която най-добре да си остане по страниците на книгите. Но ето, че в картинката влиза Бел Гинес – тя е наричана госпожа Синята брада заради убийствата, които извършва.

Barbebleue

Синята брада и съпругата му, илюстрация: Густав Доре

Бел Гинес емигрира в Съединените щати от Норвегия някъде между 1881 и 1886 г. Твърди се, че е била пребита от мъж, докато е бременна, когато е на 17 години, което е причинило спонтанен аборт… и доста ярка промяна в характера й. Предполага се, че мъжът е починал малко по-късно като е имал симптоми на отравяне, но има малко сведения в подкрепа на това. Все пак този инцидент може да е причината Бел да се премести в Америка, но все пак е възможно просто да иска да бъде със сестра си, която емигрира няколко години по-рано.

Гинес срещна (първия) мъж на мечтите си в Чикаго, където двамата се и женят през 1893 г. Името му е Мадс Дитлев Антон Соренсън и на него се пада „честта“ да бъде първата (известна) жертва на Бел. Привидно щастливата двойка първоначално отваря сладкарски магазин и междувременно прави 4 деца – Каролайн, Аксел, Миртъл и Люси. По-късно осиновяват и още едно момиченце, Джени.

Година след стартирането на магазинa бизнесът вече не върви. Поне докато сградата на магазинчето не се запалва и Гинес и съпругът й не успеят да съберат застраховка за „инцидента“. През следващите няколко години две от децата им, Каролин и Аксел, умират, според докторите, от остър колит. Въпреки това, много от симптомите на тази болест, като например болка в корема, са и симптоми на отравяне. И Каролайн, и Аксел имат застраховка живот, която отново пълни джобовете на Бел.

Opisthotonus in a patient suffering from tetanus - Painting by Sir Charles Bell - 1809

Опистотонус – симптом на натравянето със стрихнин

Съпругът й умира през 1900 г. – доста удобно, в деня, в който двете му застрахователни полици се припокриват… Има няколко различни теории как е умрял, но според смъртния му акт сърцето му спира. Лекарят, който го посещава, първоначално смята, че страда от отравяне със стрихнин, но по-късно се отрича от тезата ти. Никой не намира смъртта за подозрителна, въпреки че семейството на Соренсън иска тя да бъде разследвана. Техните искания никога не са уважени. Гинес прибира 8000 долара (около 217 000 долара днес) от застраховката му.

През 1901 г. Бел използва парите, за да купи ферма в Ла Порт, Индиана. Малко след покупката, част от имота изгаря и, както се досещате, тя отново взима пари от застрахователните компании…

Малко по-късно жената срещна (втория) мъж на живота си: Питър Гънс. Господин Гънс е вдовец с две дъщери. Двойката се жени на 1 април 1902 г. и Питър заедно с малките се мести във фермата при госпожа Гинес и нейните две дъщери. За съжаление, лоши неща често се случват с децата, когато Бел е наблизо, и скоро след сватбата малката дъщеря на Питър почива от „неизвестни причини“. Смъртта й настъпва, докато Бел сама се грижи за нея.

Cleaver (PSF)

През декември 1902 г. самият господин Гънс също среща онази с косата, когато сатър за месо падна на главата му, убивайки го на място. Една от дъщерите вижда Бел да ридае над тялото му. По-късно момичето казва: „Майка ми уби татко. Тя го удари със сатъра и той умря“, което предизвика разследване на смъртта на мистър Гънс. Следователят отначало е убеден, че това е убийство, но Бел успява да го убеди, че не е направила нищо лошо. Тъй като по това време тя е бременна, възможно е да е използвала бременността си, за да подчертае колко невинна и безобидна е. Тя все пак прибира 3000 долара (около 81 000 днес) от застрахователната полица на съпруга си.

През май 1903 г. ражда син, Филип. По-голямата дъщеря на покойния мистър Гънс отива да живее със свой чичо, което най-вероятно спасява живота й.

Овдовяла за пореден път Гинес пуска обява в няколко големи вестници:

Приветлива самотна жена, собственик на голяма ферма в един от най-хубавите квартали в окръг Ла Порт, Индиана, иска да се запознае с джентълмен, еднакво добре осигурен, с цел да съберем съдбите си. Несериозни хора да не пишат.

Много мъже отговарят на обявата й. Джон Мо идва при нея с 1000 долара кеш, за да демонстрира богатството си… и малко след това изчезва безследно. Хората от Ла Порт мислят, че Гинес просто има много ухажори и никой не беше изненадан от наплива на мъже. Бел е смятана за красавица, с русата си коса, високата си фигура и блестяща бяла усмивка.

И все пак всички тези изчезвания не можеха да останат незабелязани в собствения й дом. Осиновената й дъщеря, Джени, която вече се е доказала като слабо звено след смъртта на втория съпруг на Бел, през 1906 г. изведнъж изчезна. Гинес казва, че я е изпратила да учи в Лос Анджелис, но момичето никога повече не е видяно.

През 1907 г. Бел е забелязана с мъж, който купува скъп сватбен пръстен; той скоро също изчезва. По-късно тя печели вниманието на Андрю Хелгелейн, беден заблуден клетник, който изтегля всички си пари от банковата си сметка и след това, естествено, изчезва.

Късметът на Бел Гинес обаче започна свършва. Всички нейни ухажори имаха близки, които не са безразлични към липсата им и рано или късно стигат до нея. Братът на Андрю Хелгелейн се интересуваше особено силно от местонахождението му и пише на Бел да пита за него. Тя отговаря, че не го е виждала, но Айл Хелгелейн все пак решава да замине за Ла Порт, за да го търси. Той обаче пристига твърде късно.

Large bonfire

На 27 април 1908 г. Гинес пише завещанието си и в бележка, в която твърди, че се страхува за живота си, защото бившият майстор във фермата й, Рей Лампър, е дълбоко влюбен в нея и изключително ревнив към ухажорите й. Същата нощ къщата й изгаря до основи.

В къщата са намерени четири тела: три на деца, за които се предполага, че са Люси, Миртъл и Филип, и обезглавеното тяло на жена. Лампър е арестуван за убийство и палеж, но имаше някои спекулации дали тялото на жената всъщност е на Бел или не – без главата зъболекарят не можеше да провери зъбите й, а  тялото изглежда твърде малко, за да бъде нейното.

И тогава цялата кървава картинка се разкри. Различни чужди предмети са открити в развалините на къщата на Гинес, а живият от братята Хелгелейн се появява и твърди, че тя е „златотърсачка“, която убива мъже и им взима парите. Шерифът обаче не е убеден и затова Айл поема нещата в свои ръце. Той пита Джо Максън, последния майстор във фермата, дали Гинес има някакво място, където често копае дупки. Отговорът е място в близост до свинарника, което между другото има и необичайно висока ограда.

Айл взима една лопата и започва да копае. Той намира брат си – в последният гроб, който Гинес изкопава. Тялото му е нарязано и сложено в чували от брашно. Те намират още няколко трупа, един от които очевидно е на Джени…

В това домашно гробище са намерени около 12 тела. Можеше и да са повече, но труповете са нарязани и реално беше трудно да се прецени. Копаенето продължи и се появяваха все повече и повече тела. Много от тях никога не са идентифицирани.

Лампър, който е признат за виновен за палеж, но не и за убийство, по-късно призна, че е помагал на Бел да погребе телата. Той твърди, Гинес е убила 42 души. Тя първо гощаваше жертвите си с хубава вечеря и след това слагаше упояващо вещество в кафето им и ги убиваше със сатър в главата. Друг път просто ги отравяше. Лампър твърди, че е примамил жена в къщата, където тя я убива и отсича главата й. После Бел надрусва децата си, убива и тях и ги остави в къщата да изгорят. Накрая бяга и никой никога не я вижда.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

| от |

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Мъжете, които пуснаха бомбите над Хирошима и Нагасаки

В 2:45 ч. сутринта в понеделник, 6 август 1945 г., четиримоторен самолет Boeing B-29 Superfortress излита от остров Тиниан. Вътре, както беше обичайно за този тип самолети, имаше бомба. Въпреки това, за разлика от обичайните бомби, които американските военновъздушни сили хвърлят върху Япония от приблизително вече една година, тази бомба има малко по-различен състав – вместо изобутилметакрилат или както е по-известен, напалм, тя беше с високо обогатен уран-235. „Little Boy“ тежеше 4400 килограма, и в 8:15 ч. местно време беше пусната над Хирошима.

44,4 секунди по-късно се взриви и 60 000 души загинаха на място. На 9,5 километра нагоре в небето и на 16 от мястото Пол У. Тибетс почувства ударна вълна от 2,5 g. Странно, но мъжът не чувстваше съжаление.

Paul W. Tibbets

Пол У. Тибетс

Бригаден генерал Пол У. Тибетс, пилотът на Enola Gay – самолетът, който пусна „Little Boy“, е роден на 23 февруари 1915 г. Младият Пол прави първия си полет на 12-годишна възраст. Вече влюбен във летенето, Тибетс, през февруари 1937 г. се записва в армията, където летенето му показа, че е пилот над средното ниво.

След като се дипломира като лейтенант, първата работа на Тибетс е да бъде личен пилот на Джордж Патън, което му позволява да събере над 15 000 часа летателно време. Той се издига бързо сред военните редици и става капитан с първата си команда от 1942 г. До ноември 1942 г., вече повишен в подполковник, Тибетс показа още от себе си по време на войната в Северна Африка, откарвайки Айзенхауер до Гибралтар за операция „Факел“, нахлуването на съюзниците във френската Северна Африка.

До 1943 г. Тибетс си спечели репутацията на опитен и отличен пилот, които дори получава симпатиите на самия Дуайт Айзенхауер. След като тества новосъздадения Boeing B-29 в продължение на една година, Пол беше препоръчан на генерал-майор Узал Ент да го имат предвид за „специални мисии“. През септември 1944 г. Тибетс става отговорен за организирането, обучението и командването на тайно поделение „Силвърплайт“ – крилото на ВВС в Проекта Манхатън. Той беше натоварен със задачата да изглажда логистичните и техническите въпроси. Включително и да вземе решението самият той да пусне атомната бомба.

Когато получи заповедта, че са избрани градовете Хирошима, Кокура и Нагасаки, като първа, втора и резервна цел на ядрения удар, Тибетс отива при екипажа си. В 02:15 ч. те вече бяха във въздуха, а останалото е история. Тибетс, спомняйки си за гледката на изригващата атомна гъба, пише в мемоарите си: „Ако Данте [Алигиери] беше с нас в самолета, щеше да се ужаси!“

Charles W. Sweeney

Генерал-майор Чарлз Суини

Три дни по-късно генерал-майор Чарлз Суини хвърли бомбата върху Нагасаки. Суини беше добре подготвен, но въпреки това, предната вечер неговия B-29 не функционираше добре, тъй като помпата на резервното гориво се беше повредила. Работейки с 600 галона по-малко гориво от очакваното, Суини все пак решава да тръгне към рандевуто с двата самолета, които ще го придружават в мисията, близо до остров Якушима.

Поради объркване на срещата, за което Суини ще бъде порицан по-късно, беше загубено ценно време. Екипажът най-накрая стигна до Кокура, където, уви, е облачно, което е проблем. След две неуспешни прелитания и вече значително намаляване на горивото, Суини решава да тръгне към втората цел: Нагасаки. По-късно „Кокура късмет“ ще стане често използвана фраза в японския лексикон. С отчайващо малко гориво и тежка облачна покривка над Нагасаки, Суини решава да пусне бомбата на радари, въпреки нарежданията да бомбардира, само ако визуално може да потвърди целта. Получената неточност от 2,4 километра спестява на Нагасаки още по-големи щети, защото околните хълмове спират голяма част от ударната вълна, в следствие на което само 60% от града е бил унищожен

След Нагасаки, и двамата мъже бяха непоклатими в оправдаването на бомбардировките като правилни и наложителни. Тибетс остава „убеден, че сме спасили повече животи, отколкото сме отнели“, и заключава: „Би било морално грешно, ако имахме това оръжие и не го използвахме, а вместо това оставихме да умрат още милиони хора.“ В своите мемоари Суини също прави подобни твърдения, както и изглажда някои фактически неточности, които има в общественото пространство, за събитията.

Суини почина на 84-годишна възраст на 16 юли 2004 г. в болница в Масачузетс в Бостън. Тибетс почина на 92-годишна възраст през 2007 г. в дома си в Колумб Охайо.

Пол Тибетс твърди в мемоарите си, че кодовото име „Fat man“ (Дебел човек) се отнася до Уинстън Чърчил, но Робърт Сърбър, който е работил върху създаването на бомбите и всъщност ги е кръстил, твърди пък в своите мемоари, че я е кръстил на Каспър Гутман, „Дебелия човек“, от филма „The Maltese Falcon“. Въпреки че за Сербер по други места е казал, че името идва просто от размера и формите на бомбата.

Само един човек, подполковник Яков Бесер, лети на борда на двата самолета – както в бомбардировката над Хирошима, така и над Нагасаки.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил – любовта е игра,в която има само губещи

| от Мая Вуковска |

Да сме наясно още от самото начало. Това не е любовна история с русокоси принцески и говорещи магарета в стила на Disney. Нито пък е сладникаво филмче на канала Hallmark, в което неомъжена дизайнерка фалира и е принудена да се премести в провинцията, където обаче се натъква на удобно овдовял наскоро хубавец-адвокат с две сладки дъщерички. Това е история, която е тъжна, страстна, силна, неудобна. Историята на една млада звезда, залязла твърде рано, на един чудовищно талантлив изпълнител, познал и възхода и унизителното падение, на една млада жена, ранявана толкова пъти в сърцето, че накрая то вече не е намирало и един-единствен повод да продължава да тупти.

gettyimages-91149652-594x594

Отзад-напред

Когато полицията обявява смъртта през юли 2011-а на многоплатинената ретро-соул певица Ейми Уайнхаус, светът е в потрес. Милионите й фенове изразяват мъката си от загубата й, изтръсквайки портфейлите си, за да купуват на кило албума й от 2006 Back to Black, като по този начин успяват да го изпратят на върха на класациите. Един човек обаче е толкова шокиран от вестта за смъртта на Ейми, че припада и е поставен под денонощен надзор, за да не се самоубие. Зад решетките. Това е бившият съпруг на певицата, Блейк, който излежава 32-месечна присъда за грабеж посред бял ден и притежание на фалшиво оръжие, което е използвал за сплашване на жертвата.

Когато един от надзирателите му съобщава, че Ейми е мъртва, Блейк видимо е неутешим и, както часове по-късно ще заяви пред таблоида The Sun, сълзите му „никога няма да пресъхнат”. Връзката им е апотеоз на  бруталното насилие и злоупотребата с алкохол и наркотици, но все пак Блейк Фийлдър-Сивил завинаги ще бъде запомнен като единствената муза в живота на Уайнхаус. Въпреки дълбоката емоционална и физическа зависимост, която изпитва към него, Ейми не му оставя и един паунд в завещанието си.

gettyimages-77681613-594x594

Защо? Ами просто защото няма такова. А и на кой 27-годишен човек би му хрумнало да си прави завещание, макар и да се налива с водка от сутрин до вечер, да шмърка всичко бяло, което му падне (без брашно), и да страда от унищожаващо тялото хранително разстройство? Не и на Ейми. Не и на ексцентричната, луда, опасна, обсебена от музиката и любовта Ейми. По закон родителите й Мич и Джанис получават правото над авоарите й, които към момента на смъртта й възлизат на 5.3 милиона долара. Осем години по-късно Блейк ще подаде съдебен иск за част от наследството на бившата си съпруга в размер на почти два милиона.

gettyimages-75582292-594x594

 Къде по-добро място да срещнеш гадже, ако не в лондонски пъб!

Годината е 2004-а. Ейми все още не се развява из Лондон със станалия по-късно нейна  запазена марка кошер от коса на главата си. Изглежда по-скоро невзрачна, бледа и съвсем обикновена девойка, облечена с дънки и евтина блузка. Тепърва е започнала да навлиза в дебрите на музикалния бизнес, а първият й албум, Franк, е приет повече от добре както от публиката, така и от критиците. Тогава обаче на сцената на живота й, или по-конкретно в бара, в който тя си пие бирата, се появява Фийлдър-Сивил.

gettyimages-76143149-594x594

Предлага й да поиграят билярд и да си пуснат любими песни на джукбокса. Кой е той? Зарязал училището бунтар и любител-наркоман с амбициите един ден да бъде име в шоу-бизнеса. Само че засега е само видео-продуцент асистент на границата на уволнението. Дребна риба. Ейми моментално си пада по чаровния тарикат. Блейк си има гадже и известно време се прави на недостъпен. Обаче не минава и месец и двамата вече са двойка. Тя си татуира името му на гръдта си, а той нейното – зад ухото.

gettyimages-74172824-594x594

But I said “no, no, no”

 Само шест месеца след като се сгаджосват, Блейк завива на 180 градуса и се връща при бившата си приятелка. Ейми е съкрушена и изпада в депресия. Влюбена е до полуда в човек, когото, струва й се, е загубила завинаги. Всъщност, както самата тя признава в едно интервю пред The Mirror, и двамата са имали вина за скъсването – нямали са си доверие, а и са гафили прекалено много. Горе-долу по това време Ейми започва все по-често да посяга към бутилката, въобразявайки си, че ще може да удави болката от загубата на любимия във водка. Запоите й стават все по-дълги и по-напоителни. Мениджърите й са крайно обезпокоени за здравословното и психическото й състояние и се опитват всячески да я придумат да постъпи в клиника за лекуване на зависимости. Ейми пита баща си дали мисли, че има нужда от лечение, а той отвръща: “Не, но нищо не ти пречи да пробваш.”

И Ейми постъпва в клиниката. За около 15 минути. “Отидох, казах им здрасти и им обясних, че пия, понеже съм влюбена, но пр**бах връзката си. След което си тръгнах.” Случката изпява почти дословно по-късно в парчето си “Rehab”: “Опитаха се да ме вкарат в клиника, обаче аз им казах, “не, не, не.”

gettyimages-73737855-594x594

Ейми канализира цялата болка, извираща от разбитото й сърце, в създаването на музика. Така се ражда иконичният албум Back to Black. По-късно певицата ще си спомни как се е стигнало до написването на песните в него: “Беше време, когато в главата ми беше пълна каша. Бях ударила дъното. Не ми се иска да използвам точно тоя израз, понеже съм сигурна, че има накъде още да пропадам. Но съм горда от себе си, че успях да изкарам нещо толкова добро от нещо толкова ужасно, каквато беше клиничната депресия.”

В началото на 2007-а Ейми се е посъвзела и дава признаци, че е готова да продължи напред. Без Блейк. Започва да излиза с радио продуцента Алекс Джоунс Донъли. Малко след като приключва тази мимолетна връзка обаче, в живота й отново се появява той.

Blake is back.

gettyimages-81743095-594x594

Нагоре, нагоре по стълбата… която води надолу

Ейми отново се гмурва с главата надолу във водовъртежа от страст, лудост, пиене, пеене и публични скандали. Следващият участник в еволюцията (или по-скоро деградацията) на взаимоотношенията им става твърдата дрога.  Години по-късно Блейк ще признае, не без доза разкаяние, че той е бил човекът, подтикнал  Ейми да започне да взима наркотици и това може би е най-голямата грешка в живота му. Всички сме виждали снимки на певицата, едва държейки се на крака, с чаша водка в ръка, следи от кокаин по зачервения нос и лула за крак, търкаляща се на пода. Под влиянието на Фийлдър-Сивил тя претърпява и пълна външна промяна – започва да носи косата си в огромен кок, приличен на мастиленочерен захарен памук, както и да “колекционира” кичозни татуировки.

Двойката тотално шашка семействата си и феновете на Ейми, когато решава да избяга чак в Маями, за да се оженят. Единственият свидетел на събитието е служителката в общината, която ги бракува.

gettyimages-110009312-594x594

Малко след като се женят, двойката се изпокарва жестоко в стаята си в шикозния лондонски хотел “Сандерсън”. Папараци успяват да заснемат Ейми с подпухнало от побой и следи от засъхнала кръв лице и синини по тялото. Запитана какво е довело до травмите, тя отговаря, че сама си ги е причинила. През август същата година певицата е откарана по спешност в болницата. Налага се да промият стомаха й, понеже е погълнала богат коктейл, съдържащ каквото се сетите – хероин, кокаин, кетамин, екстази….

gettyimages-77854478-594x594

“Забавата” обаче не спира дотук. Изглежда семейният живот върви повече от вълнуващо и за двамата младоженци, понеже сега е ред на Блейк да се изложи. Само шест месеца след като са се събрали отново с Ейми, той е арестуван за агресивно поведение спрямо съдържател на бар. За да избегне дългата ръка на закона, хулиганът прави опит да подкупи жертвата си, предлагайки му 400 хил. долара, за да не се яви като свидетел в съда. Човекът обаче отказва парите, а съдът осъжда Фийлдър-Сивил на 27 месеца затвор. Докато тече съдебната драма, Ейми продължава да продава милиони дискове и да катери върховете на музикалните класации по цял свят. Тя обаче нито за момент не престава да мисли за съпруга си. Всъщност вманиачаването й по Блейк е станало толкова силно, че в опитите си да потуши болката от липсата му, освен всичко друго, започва да гладува и да се самонаранява.

gettyimages-74990481-594x594

Нещата излизат от контрол

2008-а е нейната година. На ежегодното раздаване на наградите “Грами” Уайнхаус печели пет от общо шестте категории, в които е номинирана. Когато излиза на сцената, за да приеме статуетката, изкрещява в микрофона: “Това е за мама и татко! И за Блейк, който е в затвора!”

Малко след изцепката й на церемонията Блейк предрусва с хероин и е откаран в затворническия лазарет. Научавайки новината, жена му започва да се появява на публични места с изрисувана с черен молив сълза в крайчеца на едното око. А откачените й жестове на любов към Блейк стават все по-нелепи. По време на интервю за списание Spin в ръката на певицата изведнъж се озовава парче от счупено огледало, с което тя пред стъписания поглед на журналиста гравира думите I love Blake на стомаха си. Бащата на Ейми, Мич, споделя в друго интервю, че когато дъщеря му и зет му влязат в няколкодневен запой, често се стига до самонараняване с остри предмети. Това според тях карало болката да спре.

В един момент на Ейми вече й става невъзможно да крие какво се случва, защото външният вид и поведението й я издават достатъчно красноречиво –  станала е само кожа и кости, не излиза от баровете и раздава крошета на фенове, когато дръзнат да я заговорят.

Почти насила е въдворена в поредното болнично заведение – клиниката “Света Лусия” на един от карибските острови. Докато е там, Ейми опитва с всичка сила да се радва на живота – язди, пече се на слънце и… размишлява върху зловредната същност на връзката си с Блейк. В британските таблоиди излизат снимки, на които се вижда как “пациентката” се гушка с актьора Джош Боуман. “И к’во от това?,” възкликва тя. “За момент забравих, че съм омъжена!”

gettyimages-85877659-594x594

Животът без Блейк е също толкова непоносим, колкото и животът с Блейк

Малко след като е пуснат от затвора, Фийлдър-Сивър подава молба за развод. Причината, която изтъква, е, че му е станало непоносимо да съжителства със световна знаменитост. Ейми не закъснява с отговора: “Абсурд! Няма да му дам развод. Той е моята мъжка версия и затова сме идеални един за друг.” Уви, това не е достатъчно сериозен аргумент за пред съда и през 2009 г. разводът им става факт, най-вече благодарение на “достоверен доказателствен материал”, според който Ейми многократно е изневерявала на Блейк по време на брака им.

Певицата е там, където винаги е знаела, че ще се окаже, ако Блейк я напусне завинаги – в ада. Европейското й турне е отменено, след като прави колосална и срамна изцепка по време на концерт в Белград. Въпреки че официално е чиста от няколко седмици и не е близвала алкохол, преди концерта се наковава здраво с водка и когато излиза на сцената, залита и фъфли. А когато трябва да представи музикантите си, не успява да си спомни имената им. Както и текстовете на песните си, между другото. Публиката я освирква, недоволна от факта, че е платила 45 евро, за да види любимата си изпълнителка на живо, а тя се появява, пияна като мотика. В един момент Ейми просто хвърля микрофона на земята и  си тръгва. И, както ще се окаже само месец по-късно, напуска не само сцената в Белград, но и сцената на живота…

На 23 юли 2011-а певицата е открита мъртва в спалнята си от бодигарда й Андрю Морисън. Заварва я напълно облечена, на леглото до нея е латопът й, а по пода се търкалят празни бутилки от водка.  Патолозите обявяват причината за смъртта: натравяне с алкохол.

gettyimages-75348694-594x594

Блейк след Ейми

Освен че се бори да придобие едни милиончета от наследството на бившата си съпруга, за които твърди, че му принадлежат по право, защото (уж) той е авторът на повечето й хитове, днес 37-годишният Блейк Фийлдър-Сивър не прилича на нищо и продължава да се изявява като хулиган. През 2016-а полицията го арестува по подозрение, че е откраднал портмоне от дамска чанта в бар. После самият той пуска медийна бомба, твърдейки, че всъщност никога не е искал да се разведе с Ейми, а подписът му под документите за развод е бил фалшифициран. Междувременно следващата жена в живота му, Сара Аспин, му ражда два деца. И тя да се чуди защо при положение, че разбира, че е бременна за втори път, когато Блейк е приет в болница в кома след злоупотреба с наркотици и алкохол. Той обаче се оказва държеливо копеле и оцелява. За пореден път.

Последната му отразена в медиите криминална изява е от декември миналата година, когато е арестуван, след като подпалва собствения си апартамент в Лийдс с лула за крак.

Блейк за първи път посещава гроба на Ейми чак три години след смъртта й. И то само заради предварително планирана фото-сесия, за която са му обещали щедър хонорар.

gettyimages-102669322-594x594

Поука

Няма такава. Има само една тъжна констатация. А тя е, че Ейми Уайнхаус умира в следствие не на пристрастеността си към алкохола и различните наркотици, нито пък от аноркесията. Ейми чисто и просто умира от любов.

 
 
Коментарите са изключени