Защо толкова много нацисти не са осъдени след войната

Веднага след войната се провеждат множество малки процеси в Германия и Австрия. С течение на времето обаче все по-тесен кръг от хора започват да са смятани за извършители, който си струва да бъдат изправени пред съда. По-конкретно – в Западна Германия се използва старото правно определение за „убийство“, което се прилага само за хора, които са лично мотивирани и са участвали в „прекомерна бруталност“. В процеса срещу замесените в лагера Белжец, където стотици хиляди са хвърлени в газовите камери, само един от осемте съдени е признат за виновен. За останалите се смята, че просто „изпълняват заповеди“ и съответно само за един би могло да се каже, че действа по собствена инициатива.

Общо взето, ако видите някой да бие жестоко дадено лице до смърт на улицата, това е убийство. Но хвърлянето на хиляди в газовата камера не се счита за убийство по наказателното законодателство в Германия през 60-те години…

Огромен диапазон от професионални групи също са умишлено изключени, а някои дори не са привиквани за изпитание. Западногерманската съдебна система, членовете на която издават безброй смъртни присъди в Народния съд на Третия райх, избягва да стане обект на правосъдие, защото казва, че по това време просто е изпълнявала закона на страната. Много адвокати на високи места продължават да бъдат адвокати на същите високи места, откъдето могат и оказват влияние върху правната система. Хората на държавна служба също избягват изцяло всякакъв сериозен съдебен контрол след войната.

Сред групите, които всъщност са подложени на съд, са например помощници в санаториумите, където се провежда програмата за евтаназия. Такива хора получават по две или три години, но огромният брой лекари, които нареждат тази програма, успяват като цяло да избегнат правосъдието.

И накрая, има груб контраст между доходоносната следвоенна кариера и големите пенсии на много хора, които печелят от Третия райх, а след това водят дълги и добре уредени животи, и оцелелите, които с години се борят да получат справедливост и компенсация.

Освен това, гейовете продължават да бъдат преследвани от закона в продължение на още 25 години след войната. Те често не говорят за това, защото се срамуват и защото ако говорят, просто ги връщат обратно в затвора.

От милионите участници в нацистката система, в Западна Германия са разследвани само 106 000 души; от тях само 6000 са изправени пред съда, а 4000 са осъдени. Само в Аушвиц работят между 6000 и 8000 души по време на неговата експлоатация. Едва около 50 от тях са изправени пред съда. 

Много хора в Третия райх са съучастници в начина, по който се е развива системата, или се възползват от определени събития – например арианизацията на еврейската собственост – или са безразлични към съдбата на страдащите. Но пасивността се ражда и от знанието за репресии и терор и страх от последиците. Много хора наистина изпитват съчувствие към жертвите на нацизма, но и те самите го изпитват: съпругът им попада в концентрационен лагер, например, защото е комунист, или казват нещо нередно в магазин за хляб и са издадени на Гестапо от жената до тях.

Дебатите относно самосиндикалното съгласие за участие в режима срещу принудителното участие в режима са твърде опростени. Голяма част от привидното самосиндикално участие всъщност е предизвикано от страха и терора. Фактът, че държавният апарат на терора е гигантски довежда до нарастващо чувство на безпомощност и липса на свобода на действие.

По време на войната нараства и загрижеността на хората за собствените им роднини, които са на бойното поле, и така започва да надделява схващането, че отечеството се бори за своето оцеляване. Така че това е много сложна картина, която никак не е морално проста по никакъв начин.