shareit

Защо тероризмът никога не постига целите си

| от |

Розмари О’Кейн, почетен професор по сравнителна политическа теория в университета Кийл

Тероризмът е стратегия, при която умишленото жертване на невинни е от съществено значение. В съвремието изборът на тероризъм като стратегия се прави за пръв път от делегатите на Италианската федерация в Анархисткия интернационал през 1876 г. „Пропагандата чрез делото“ е мото, привикващо към тероризъм като метод за дестабилизиране на правителството и обединяването на сили в подкрепа на свалянето на съществуващата буржоазна система, като целта на Федерацията е да замени тази система с нейната интерпретация на социализма. След това, 90-те години на 19 век стават известни като „десетилетието на бомбата“ – през 1894 г. френски анархист, Емил Хенри, бомбардира препълнено парижко кафене.

Две от целите на този шокиращ акт – пропаганда и обединяване – достигат апогея си на 11 септември 2001 г., когато членове на Ал-Кайда отвличат самолети, за да атакуват няколко цели, включително Световния търговски център в Ню Йорк. По отношение на тези цели тероризмът успява, когато привлече публичност и новобранци.

Но както става ясно от анархистката позиция от 19 век, тероризмът като стратегия има политически цели: първо, дестабилизация на управлението; второ, замяната на това управление. За Временната ирландска републиканска армия (PIRA) това означава обединена Ирландия; за Тигрите на освобождението от Тамил Илам, тамилска държава в Шри Ланка; според хартата на Хамас от 1988 г., отхвърлянето и замяната на държавата Израел.

Постигнал ли е тероризмът политическите цели на извършителите си? Терористичните групи никога не успяват да постигнат декларираните си политически цели, независимо дали поради поражение (както в Шри Ланка), споразумение (както в Северна Ирландия) или поради слаб успех във вербуването на кадри.

През 21 век терористичните групи – най-поразително онези, които се занимават с „глобален джихад“ – често нямат ясни политически цели като някои дори не поемат отговорност за своите действия. Сега жертвата на живота на извършителите изглежда е самоцел: мъченичество и преминаване към (и възнаграждения на) небето, което актът претендира да носи.

Адриан Гелке, почетен професор в Училището по история, антропология, философия и политика в Университета Куинс в Белфаст

Има ясни примери за постигане на тактически успехи на тероризма. Една от най-известните е едновременната атака с два камиона-бомби срещу казарми в Бейрут на 23 октомври 1983 г., при която загиват 241 американски и 58 френски войници. Тези атаки предизвикват бързото изтегляне на американските и френските мироопазващи сили от Ливан. Наследството на този акт е, че използвания метод – тясно координирани самоубийствени мисии, предназначени да причинят максимален брой жертви – продължава да се прилага.

В същото време може с увереност да се твърди, че терористите рядко постигат своите крайни стратегически цели. Но причината за това не е толкова успокояваща, колкото изглежда. Тероризмът е малко като измяна. Последица от (редкия) успех на измяната е, че на актьорите вече не се гледа като на изменници.

Нашето отношение към смъртоносното политическо насилие се влияе дълбоко от това дали то постига целите си. Най-общо казано, насилието е инструмент – средство за постигане на целта. Това важи за политическото насилие, почти по дефиниция. Може да отхвърлим насилието, дори ако сме съгласни с целта му и вярваме, че въпросното насилие е ефективно средство за постигането на тази цел. Едва ли обаче ще спрем да наричаме хората, замесени в такова насилие, терористи. Вероятно е при такива обстоятелства да се съсредоточим върху целите на насилието и контекста, в който то се случва, отколкото върху това, до което довежда със своите жертви.

Някои учени в областта на изследвания на терористичните деяния настояват, в известна степен противоречиво, да поставят членовете на френската съпротива по време на Втората световна война в категорията терористи. Има и редица други примери за групи, които се борят за независимостта на регион или колония, в които етикета на тероризма е оспорван от науката.

Чарлз Тауншенд, почетен професор по международна история в университета Кийл 

Многократното използване на тероризъм през последните два века показва, че – на някакво ниво – той работи. Може би едва 1 от 20 терористични групи „успява“ да постигне крайната си цел – повечето такива цели са изключително амбициозни. Но все пак са постигнати редица по-малко амбициозни цели – някои доста лесно.

Един от най-елементарните мотиви за тероризма е простата необходимост да се предприемат действия в нетърпима ситуация. Както руският популист Александър Улянов (по-големият брат на Владимир Ленин) пита: „Какво мога да направя, ако няма друг начин?“ За Гудрун Енслин от крайно лявата Фракция Червена армия (германската терористична група от 70-те години, известна също като групата Баадер-Майнхоф), „думите са безполезни без действие“. Терористичните действия по своята същност са и скандални – целта им е да шокира – и, както всяко възмутително насилие, неизменно привличат общественото внимание.

На политическо ниво има набор от резултати, при които неуспехите значително превъзхождат дори частичните успехи. Например Тигрите за освобождение на Тамил Илам, елементи от които използват терористични атаки в голям мащаб в Шри Ланка, са унищожени след дълга, полустандартна война. Терористите на Кюрдската работническа партия провеждат 40-годишна кампания в Турция, без да подобрят значително перспективата за кюрдска автономия, камо ли за независимост. За разлика от тях, ислямистките движения на Хизбула (в Ливан) и Хамас (палестински територии) се превръщат в реални сили в техните земи с квази-международен статут.

Още по-успешен е „еврейският бунт“, кампания, стартирана след Втората световна война, която прави Палестина неуправляема и накара британското правителство да изостави страната. Основните цели на Иргун (ционистката паравоенна организация) през 1946–7 са британските сили за сигурност, но по-безразборни атаки срещу арабите започват още в края на 30-те години, прераствайки в кампания за етническо прочистване след оттеглянето на британците. Избягалите тогава палестински араби никога не успяват да се завърнат. Израел не е напълно в безопасност, но има силата да се провъзгласи за еврейска държава.

 
 
Коментарите са изключени