shareit

Заловен от афганистанци, продаден за талибан и изпратен в Куба – животът на Ахмад 14 години в робство

| от |

Куба е страна с изключителна история и може да ни покаже не само дивата си красота, но и снимка във времето – там всичко е спряло. Страната дълго време имаше статута на Северна Корея, но в много по-лекия вариант и поддържаше внос и някаква форма на икономика с останалите страни. Едва в последните години стана ясно, че може да има затопляне на отношенията между САЩ и Куба, но нека обърнем внимание на неофициалното присъствие на една много специална военна база – затвор за най-търсените хора на планетата. Гуантанамо или Гитмо, както я нарича персоналът, се намира в югоизточните точки на Куба. Създаден е малко след 11 септември 2001 г. и прословутите атентати на кулите-близнаци.

Дори сега не е затворил вратите си, но редовно се озовава в погледа на Amnesty International по обвинения за нарушаване на човешките права и открито нарушаване на Женевската конвенция. Въпреки всички протести, Буш никога не затваря вратите на специално създадения ад, малко след това пристига и Барак Обама. Той е категоричен, че затворът ще преустанови дейност, ала и това е лъжа. На някакъв етап базата в кубинския залив е просто добър ПР. Затворниците се редуцират – от 245 до 41.

Последната новина относно Гитмо е, че Байдън е потвърдил намеренията си да преустанови дейността му, преди да напусне кабинета. До този момент е съобщено за 23 самоубийства – преди това не се поддържа статистика, но някои организации смятат, че просто затворниците не са издържали на тормоза и тъпченето с антидепресанти като Prozac. Изненадващото е, че Гитмо е рекордьор по поставянето на диагнозата „Клинична депресия“. През 2004 г. изданието The New York Times официално прави разкрития относно методите за разпит.

Разследващите журналисти посочват, че освен прилагането на прекомерни количества сила, други методи са: затваряне и завързване в различни пози, излагане на екстремни температури, облъчване с изключително силна музика и макар никой да не го потвърждава, подозираме наличието на така наречената симулация на давене. Впрочем нито един задържан няма официална присъда, следователно той просто не съществува. Някои от освободените затворници по-късно  заявяват, че са се срещали с психолог и след като фобиите им са потвърдени, мъченията били насочени в тази посока.

Докато трае този особено скъп ужас и затворникът е завързан, употребата на тоалетна е забравена – в рамките на 12-24 часа всеки трябва да стои и да изтърпява наказанието си. Малко по-късно ФБР ще подкрепи своите колеги във „Войната с терора“, като дори ще си гарантира зелена светлина за мъчения, все пак се смята, че там отиват хората с най-тежки провинения, нали? Грешите, историята показва, че покрай задържаните терористи има и хора, които отиват там по погрешка и един такъв пример е Мансур Ахмад Саад ал-Дайфи. Той е предаден без присъда на 9 февруари 2002 г. и е освободен на 11 юли 2016 г. Официално е гражданин на Йемен и до този момент не е ясно как точно попада в Куба, поне докато не споделя цялата си история в книга.

Нарушени са всички човешки права при задържането му, няма дело, няма обвинение, няма дори обяснение по каква причина се озовава в затвора. Макар и той самият да не разбира защо е задържан, на 21 февруари 2017 г. получава предложение или да замине за Сърбия или да продължи да стои в затвора. Нито една от двете страни не му дава право дори да научи езика и да опознае културата, никой не му помага и дори не се трогва, когато решава да прави гладна стачка – неговият живот има стойността на боклука, който изхвърляте всяка сутрин. Интересното е, че Ахмад научава английски в Гитмо, при това по принуда, за да може да комуникира.

Според него, в първите 21 дена успява да отслабне с 12 килограма, в продължение на две години го хранят на сила. Мъченията са били като нищо друго на света, но една от най-големите трагедии на затворниците е била, че никой не можел да види морето. Макар и самата военна база – затвор да се намира на брега, самият затвор има огледални прозорци, които са обърнати към задържаните – те виждали само изображението си.

Имали възможност да го чуват, но никога и да го зърнат, понякога на открито можели да усещат само бриза, но нищо повече от това. Едва през 2014 г. охраната сваля стъпката, защото наближава ураган и не трябва да се чупят. Това, както мнозина признават, е бил най-щастливият им момент. Малко след заминаването си в Сърбия, Ахмад решава да напише книга за преживяванията в един от най-суровите затвори, в които някога е стъпвал.

Историята му не е розова, впрочем там цветовете са един дълбок нюанс на сивото. Ахмад признава, че е чакал много вечери просто да умре в мрака, за да няма следващ ден и да не минава през всички изтезания отначало. Всеки един разпитващите завършва срещата с „Не си достатъчно ценен, за да те държим жив. След всеки разговор залепват със скоч очите му, след това и ушите, поставят качулка на главата му и го влачат извън стаята.

За 14 години не си спомня колко точно светлина е виждал. За мнозина би звучало странно – да погледнеш небето е даденост и много рядко се опитваме да го оценим, но той не го е виждал и често се чудил дали ще оцелее, за да го види. Трагедията и болката стават по-големи, когато се сетим, че този човек е лежал невинен или поне такава е неговата версия.

Тук откриваме един конфликт, където нито САЩ ще признае вината си, нито той може да докаже, че е невинен – от юридическа гледна точка сме свидетели на патова ситуация. Ахмад не може да си спомни колко точно време е лежал в тъмни стаи, събличан гол и бит, докато кръвта му не изцапа ботушите. Спомня си, че е бил задържан в Афганистан, но не помни къде точно. Историята му, поне тази, която разказва за себе си е, че се е прибирал към Йемен заедно с приятел, когато е нападнат от талибани.

Feeding chair and enteral nourishment preparation inside the Joint Medical Group where the detainees receive medical care, Naval Station Guantanamo Bay, Cuba, April 10, 2013. (Photo By Army Sgt. Brian Godette)

Отначало те искали само пари, но след това започнали да търсят и нещо повече. Като човек, който израства в малко село без електричество и питейна вода, някогашният затворник признава, че винаги е получавал комплименти за интелекта си. Именно той помагал за излизането от трудни ситуации, можел да пречупи и най-инатливия човек, но след като САЩ хвърлят бомби над Афганистан и писма, в които предлагат пари за главите на различни генерали от Ал Кайда и талибаните, повечето наемници активирали един отдавна чакан лов.

Нямало значение кой точно ще се продаде на пазара, американците купуват богато и рядко проверяват самоличността. В случай, че се чудите, така започва робството в Африка – племената се преследват и победителят взима роби, които продава на големите пристанища. Ахмад е заловен и след генералната репетиция от бой и унижения, трябва да се представи за член на Ал Кайда, в противен случай ще го убият на връщане. За негова изненада, когато го предават, самите пехотинци са категорични, че покупката е добра и заловеният Ахмад бил член на Ал Кайда. В списъка на американското разузнаване, Ахмад е египтянин, който рекрутира бойци за каузата, макар и нищо от това да не отговаря на истината.

Докато стои на колене и чака оловото да премине през мозъка му, пленникът се молил да види още веднъж майка си. Събитията се случват на локация, която авторът не може да потвърди, през цялото време е с превръзка на очите, но чувал, че говорят на английски. До него проехтяват изстрели – очевидно той е следващият. Тормозът започва в Афганистан и продължава в Куба. Ахмад признава, че е отказал да съдейства, американците го влачат и след това преминава претърсване, когато не откриват нищо в него, започват да го бият и го оставят гол на пода – в книгата си пише, че поне подът е топъл. Така и не разбира къде се намира, докато не чува двигател, мисли си, че е качен на камион, но в последствие разбира, че се вози на самолет. Разпитите започват винаги с „Не искам да те наранявам.“.

Седмица след седмица го тормозят и винаги се намира нов начин за унижение. Пускат му електричество, като избират някои от най-чувствителните зони по тялото, поставят клечки под ноктите, представете си всичко, което сте виждали във филмите на ужасите, но тествано върху реално хора. Как се казва на човек да спре, когато не знаете неговия език? Ахмад отначало говори с преводач и повтаря едно и също – на 18 години е, роден е в Йемен и е студент, а не и терорист.

От него се изисква признание, да приеме съдбата на мъж на име Адел – египетски рекрутьор за Ал Кайда и терорист, който произвежда бомби. След поредното мъчение, затворникът най-накрая проплаква, че ще бъде точно този, който искат, но мъченията трябва да свършат, приемлива е вече дори и смъртта. Ахмад казва всичко, за да го оставят намира, за да може най-накрая да умре на спокойствие, но това също няма да се случи.

Една от големите грешки на измъчванията е, че когато един човек признае каквото и да било, следват разясненията, а ако се представите за грешния човек, няма как да знаете какви са плановете на организацията, няма как да споделите с кого работите и как се правят бомби – това не е известно. Колко време е необходимо, за да може един човек да забрави кой е и за какво се намира в затвора? Според Ахмад, това време не може да се изчисли, разпитите го променят завинаги, заличават го и затварят пътя му към всичко човешко. Болката става приятел, но определено не е един от добрите, а докато нормален човек може да мечтае за нещо далеч по-красиво, през дългите 14 години, той мечтае само да умре – нищо повече от това.

Спомня си, че лети отново, ритат го в самолета, ритат го и на приземяване. Пренасят го в чувал като муле, но пък му позволяват да погледне кубинското летище. Не успява да се изправи, пак го влачат и накрая го хвърлят върху купчина тела. Всички са затворени в чували и става ясно, че са живи, когато се размърдват. Говорят си на английски, но както вече споменахме, той не разбира този език. От време на време минават войници, които ритат човешко тяло на произволен принцип, уринират върху тях и правят какво ли още не. Идва и неговият момент за разпит, което означава и ваденето от чувала. Въпросите са:

„Биеш ли се за талибаните?“

„Боец ли си?“

„Бил ли си в тренировачния лагер ал Фарук?“

„Знаеш ли къде е Осама бин Ладен?“

„Знаеш ли къде е Мулах Омар?“

Знаеш ли къде е Кхалид Мохамед?“

На всички отговори Ахмад дава отрицателен отговор, но това не помага. Докато отговаря, други войници го събличат и при поредният отговор не, някой се опитва да вкара предмет в ануса му. Болката е достатъчно голяма и този път е готов да се съпротивлява. Започва да рита и се стреми да удари някой от войниците. В отговор е отново пребит на място. Заради неподчинението си, войниците отвръщат, че след като иска още, задължително ще го получи. Най-накрая свалят превръзката от очите му, след месеци тъмнина, Ахмад се намира в нещо като палатка, подът е напоен обилно с кръв.

Връчват химикал и лист, който трябва да се подпише. Документът е за известяване, че при опит за бягство, охраната на затвора няма да стреля предупредително, а директно ще убива. Разходката на Ахмад от Афганистан до Куба е повече от цветна. Първо е предаден по пътя за дома, а след това лежи и в затвор в Кандахар. Най-накрая е изпратен и в Куба, където нищо не се променя. По-късно заедно с други освободени хора пише отворено писмо до президента Байдън, в което споделя своята история. В Гитмо е имало много задържани и отвлечени от домовете си, продавани са на властите, като всяка нова плячка се представя за светилото на талибаните – макар и никой от тях да няма представа какво се случва. Американците купували и плащали добри суми за заловените затворници, но както се досещаме, реалната стойност е нулева.

Мнозина от затворените в Гитмо никога не са били в САЩ, впрочем единственото им посещение е този затвор и както самият Ахмад заявява, те са успели да надникнат в тъмната страна на САЩ и никога няма да я забравят. До днес няма да разберем колко точно средства са инвестирали американците, за да подобрят защитната система на Афганистан от талибаните, споменават се противоречиви суми по време на големите битки, тук ще отбележим още един много ценен факт – цената за поддържането на затвора. За период от 19 години стойността за издържането на един затворник за година е 13 милиона долара. Не е ясно дали боят и униженията са калкулирани в цената.

Сумата за издържането само на затворниците е 520 милиона долара и то в рамките на година. До този момент са изминали 19 години, като финалната стойност ще оставим на вас. След като афганистанците ловят всеки срещнат и само го маскират, за да вземат възнаграждение, колко точно е била ефективна цялата програма? Дали това не дава и разумно обяснение защо талибаните победиха, при това за отрицателно време?

Гитмо продължава да съществува, макар и да се смята, че някога ще бъде затворен, заявките са все още силни от страна на Байдън, ала вече има три президента, които се заканваха точно на това – Буш, Обама и Тръмп. Към този момент е ясно, че Ахмад не се намира в Сърбия, данните са, че най-накрая се е прибрал в Йемен и не храни лоши чувства към американските войници. За тях казва, че просто са вършили своите задължения, а виновните са други, като от тях сметка не може да се потърси.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Заловен от афганистанци, продаден за талибан и изпратен в Куба – животът на Ахмад 14 години в робство

Повече информация Виж всички