Трамата луди, които не се разбраха кой от тях е Христос

| от chronicle.bg |

През 40-те години две много интересни жени се срещат в психиатрична клиника в Мериленд. Те са там, защото всяка от тях смята, че е Дева Мария, и когато се срещат, това се превръща в проблем.

По-възрастната от тях да се представи с думите: „Аз съм Мария, майката на Бог.“ 

„Това не може да е вярно, мила“, отговаря другата. „Сигурно си луда. Аз съм Божията майка.“

„Боя се, че си се объркала. Аз съм Мария.“

Един от служителите в болницата дочува разговора на Девите, който завършва по любопитен начин. По-възрастната пациентка накрая си дава сметка: „Ако ти си Мария, в такъв случай аз би трябвало да съм Света Анна, нейната майка.“ Това изглежда решава проблема между двете…В следващите няколко седмици обаче жената, която признава, че е сгрешила, започва да се лекува много по-добре и скоро е изписана. Тази история се отпечатва през 1955 в Harper’s Magazine, откъдето социалният психолог д-р Милтън Рокич я прочита с огромен интерес. Какво ли ще стане, чуди се той, ако целенасочено съберем пациенти с така противоречащи си вярвания?

Д-р Милтън Рокич, 1979

Експериментът му започва в щатска болница Ипсиланти в Мичиган през 1959 година. Тогава в Отделение D-23 на са настанени трима пациенти – един възрастен, един по-малко възрастен и един относително млад. Те се събират заедно с доктора в една чисто бяла стая и той ги кара да се представят един на друг.

„Казвам се Джоузеф Касел“, казва средният и най-кротък от тримата 58-годишен мъж, който на този етап е прекарал по клиники вече почти 20 години. Въпреки че не е от Англия и никога не е бил в държавата, той често се канел да се „завърне“ там.

„Джоузеф, има ли нещо друго, което искаш да ни кажеш?“

„Да. Аз съм Бог.“

Следващият, койТо говори, е най-възрастният 70-годишен. „Името ми е Клайд Бенсън“. „Имаш ли други имена“, подканя отново д-р Рокич. „Да – Бог и Исус Христос“

Третият и най-млад, на 38, се казва Леон. Той е отгледан от самотна майка, страстна християнка, която също има психически проблеми. 5 години по-рано, когато се прибира от църква, тя заварва сина си да унищожава всички разпятия и религиозни предмети в дома им след което й заповядва да отхвърли тези грешни изображения на Господ и вече да се прекланя на него, защото той е истинският Исус. „В акта ми за раждане името ми е вписано като Dr. Domino Dominorum et Rex Rexarum, Simplis Christianus Pueris Mentalis Doktor“ Всичко това се превежда от латински като Господар на Господарите, Крал на Кралете, Обикновено Християнско Момче Психиатър. „В акта ми пише също, че съм прероденият Исус от Назарет.“

Караницата започва веднага като първи е Джоузеф: „Той твърди, че е преродения Исус. Не го приемам. Знам кой съм. Аз съм Отца и Сина, и Светия  Дух, и ако не бях, нямаше да твърдя подобно нещо. Аз съм Исус. Знам, че това е лудница и трябва много да се внимава.“ След като изчаква Джоузеф да приключи, младият Леон казва: „Господин Касел, моля ви! Не ми харесва фактът, че обобщавате и наричате всички тук луди. Има хора тук, които не са луди. Всеки човек е къща. Моля, запомнете това.“

Д-р Рокич им позволява двамата да поспорят известно време преди да се обърне към Клайд и да попита за неговото мнение: „Аз съм възкресението“, отговаря той. „Да! Аз съм Исус. Представлявам възкресението…“ и нататък речта му не се разбира. Караницата между Клайд и Джоузеф продължава.

Mva5JYp

Леглата в болница Ипсиланти

Тезата на доктор Милтън Рокич е, че шизофренните вярвания могат да се прекъснат, ако пациентите срещнат „най-голямото противоречие за едно човешко същество“: повече от един човек да твърди, че притежава една идентичност. Изследването му включва и контролна група от три пациентки с подобни проблеми на идентичността, които обаче не се припокриват. Тя ще получи същото лекарско внимание, каквото и тримата мъже.

Един ден Рокич пита пациентите си: „Защо сте в тази болница?“ Клайд отговаря, че той всъщност притежава сградата и прилежащите й земи и че е тук като санитар. Джоузеф казва, че болницата е английско укрепление и той е тук, за да го защитава. Само Леон осъзнава, че е пациент в психиатрия, но не признава да има болест.

„Защо смятате, че ви събрах“, продължава Рокич. 

Старият Клайд отказва да отговори, Джоузев предполага, че целта е другите двама да се убедят в това, че той е истинският Бог, а Леон отново е най-близо до истината като казва, че целта на доктора е да ги изправи един срещу друг, но той също смята и, че срещу тях се използва „електрическо вуду“, за да им бъдат промити мозъците.

Първият случай на сбиване става 3 седмици след началото на експеримента. По време на ежедневната групова терапия, Леон казва, че Адам от библията е бил цветнокож. Това вбесява Клайд и той заявява: „Вярвам в достоверни глупости, но не и в ствоите глупости“, а след това го удря в лицето с юмрук. Леон просто седи със свити ръце и не отговаря. Докторът и санитарите озаптяват Клайд, а не след дълго всичко си продължава постарому. Това не е единствения бой между тях, но с времето пререканията се превръщат просто в хумористични подигравки. Седмиците стават месеци и темите на ежедневните терапии стават любима храна и лични истории. Свободното си време тримата исусовци често прекарват заедно като дори се защитават един друг от нападките на останалите пациенти.

Една вечер пациентите в Отделение D-23 не могат да заспят, защото някой хърка безобразно мощно. Раздразнен един от пациентите изкрещява: „Боже, спри да хъркаш!“, на което Клайд отвръща: „Не хъркам аз, онзи там хърка!“

ypsilanti-today

Болница Ипсиланти години след като затваря. 

През октомври Джоузеф получава писмо от д-р Йодер, управителя на болницата. Или поне така си мисли, защото писмото всъщност е от д-р Рокич, написано със съгласието на управителя. Той иска да види дали натиск от авторитетна фигура ще окаже влияние върху вярванията на пациента. Първото писмо се интересува как Джоузеф напредва с лечението си и го насърчава да отхвърли английския произход, който си мисли, че има. „Йодер“ също така твърди, че го обича като син, което кара Джоузеф да се обръща към него в някои от бъдещите си писма със „Скъпи мой татко“. Той също така му предписва ново експериментално лекарство, което всъщност е плацебо, и след това рязко му го спира въпреки положителния ефект, който има върху пациента. Това дразни Джоузеф и той се обръща до още по-висшестояща личност като пише директно на президента Кенеди.

Кореспонденцията с Леон е по-интересна. Д-р Рокич иска да подложи на тест заблудата на Леон, че има съпруга извън болницата. Първото писмо е подписано с женско име и в него въображаемата му жена пише, че ще му дойде на свиждане в определен ден и час скоро. След като прочита писмото Леон е видимо депресиран, но не казва защо. Когато идва време, той отива на уреченото място, но никой не се появява. Това засилва депресията му, а самият той започва да се държи нетипично грубо с жените от персонала на болницата.

Комуникацията продължава като се уреждат нови срещи, но отново никой не идва, което го ядосва все повече и повече, въпреки че той не вярва, че писмата са от жена му. В едно от тях Леон получава пари и това изглежда му повлиява значително, защото той се разплаква. 

След като това продължава със седмици Леон стига до извода, че най-вероятно някоя жена от пациентите в болницата се шегува коравосърдечно с него. Съответно той се обръща към д-р Броудхърст, главния психиатър в женското отделение, с думите: „Знам, че знаете коя е. Кажете й, че не искам повече дарения или писма“, и в крайна сметка отказва да приема повече писма от „съпругата си“.

Тогава д-р Рокич прави следното – той написва писмо уж от доверения на Леон вуйчо Джордж Браун, от което се разбира, че скоро в болница Ипсиланти ще пристигне нов член на персонала и че тази нова психоложка може би е по неговия вкус. И ето, че един ден съвсем скоро д-р Рокич представя асистентката госпожица Андерсън. Тя бързо завързва контакт с Леон, а поведението й е доста флиртово, което силно го обърква. Въпреки че „е женен“, той започва да вижда госпожица Андерсън извън уредените часове.

Рокич никога не признава, че е избрал за асистентка госпожица Андерсън заради привлекателната й външност и че специално я е инструктирал да флиртува с Леон, но подозренията от колегите му психолози са точно такива. 

В следващите месеци у пациента се зараждат сериозни съмнения за естеството и достоверността на ситуацията и обвинява изследователите, че се опитват да го въвлекат в изневяра, заради което започва да носи полупрозрачна превръзка на очите винаги, когато има някои около него.

Както самият доктор Рокич предполага, вярванията на пациента му се променят под влияние на изкушението… но не в посоката, която очаква. Леон вече твърди, че е хермафродит и че е бременен с близнаци, за които се страхува, че ще получат същата съдба като него. Той също така „става невидим“. През юни, когато Андерсън се връща от почивка, тя заварва абсолютно обезумелия Леон, който отлага всички уговорени странични визити с нея и казва: „Истината е моят приятел. Нямам други приятели.“

8103732-L

На 15 август 1961, 2 години след началото му, доктор Рокич слага край на експеримента с тримата Исуси. Никой от тях не показва значителни подобрения. 

Той написва доста „The Three Christs of Ypsilanti“ – неприлична книга за случая, по която се правят пиеси и филм, като в нея дава малко съмнително фройдистко обяснение, че объркване в сексуалната идентичност дава базата за илюзии в идентичността като цяло.

В нея той също така признава за съмнителния морал, с който прави експеримента

threechrists_01-h_2017

Кадър от филма „Тhree Сhrists“ (2017) с Ричард Гиър, Питър Динклидж и Джулиана Маргулис

THREE-jumbo

Сцена от пиесата „3 Christs“, поставена в Judson Memorial Church

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“

 
 

„Ротативката“ от миналия век, която е „засичала“ сексуалността ви

| от chronicle.bg |

През 50-те и 60-те години много иначе свободолюбиви държави провеждат скрита война срещу предполагаемите хомосексуалисти в границите си. В този период Канада прави кампания с която да се отърве от всички гей хора в полицията, войската и на всяка държавна позиция като в крайна сметка събира имената на около 9 000 души, за които се смята, че са привлечени сексуално от своя пол. Кралската полиция дори създава специално звено, А-3, което да се занимава единствено с разкриване и уволняване на гейове.

Може би най-съмнителното устройство, с което разполага това звено, е известно единствено под името „Ротативката“. Тя е създадена от доктор Робърт Уейк, професор по психология в Университета Карлтън. За съжаление нямаме снимки, но машината прилича на зъболекарски стол с редица скрити сензори, камера, която наблюдава зениците на седящия, и една черна кутия пред него, на която се появяват различни изображения. На тестваните е казвано, че машината измерва стрес, но всъщност целта й е съвсем друга – да определя сексуалната ориентация.

Изображенията на екрана на черната кутия се сменят и при всяка се измерват големината на зениците, честотата на дишане и сърцебиене, за да се засече несъзнателна „сексуална реакция“. Някои картини са съвсем обикновени, но други имат еротичен характер – те показват мъж или жена в оскъдно или никакво облекло. Ако машината засече реакция на някоя от тях, то тествания е поставен под съмнение.

Един от най-глупавите й проблеми обаче е че всяко изображение, бидейки различно, дава различно количество светлина на очите, което от своя страна съвсем нормално предизвиква свиване и разширяване на зениците. 

Във Великобритания също използват техен еквивалент на канадската машина. Въпреки неоправданите от научна гледна точка резултати и ненадежността на апарата, той е използван като причина за уволнението на хиляди хора през годините.

Pletismograph

Плетизмограф

Тази нелепа електроника се използва до 60-те години, когато правителството спира финансирането на проекта основно заради техническата й нестабилност. Това обаче не бележи края на действията по уволняване на хомосексуалисти. Устройство подобно на Ротативката продължава да се ползва от властите със същата цел. То се казва плетизмограф и се закача директно за гениталиите.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.