Трамата луди, които не се разбраха кой от тях е Христос

| от chronicle.bg |

През 40-те години две много интересни жени се срещат в психиатрична клиника в Мериленд. Те са там, защото всяка от тях смята, че е Дева Мария, и когато се срещат, това се превръща в проблем.

По-възрастната от тях да се представи с думите: „Аз съм Мария, майката на Бог.“ 

„Това не може да е вярно, мила“, отговаря другата. „Сигурно си луда. Аз съм Божията майка.“

„Боя се, че си се объркала. Аз съм Мария.“

Един от служителите в болницата дочува разговора на Девите, който завършва по любопитен начин. По-възрастната пациентка накрая си дава сметка: „Ако ти си Мария, в такъв случай аз би трябвало да съм Света Анна, нейната майка.“ Това изглежда решава проблема между двете…В следващите няколко седмици обаче жената, която признава, че е сгрешила, започва да се лекува много по-добре и скоро е изписана. Тази история се отпечатва през 1955 в Harper’s Magazine, откъдето социалният психолог д-р Милтън Рокич я прочита с огромен интерес. Какво ли ще стане, чуди се той, ако целенасочено съберем пациенти с така противоречащи си вярвания?

Д-р Милтън Рокич, 1979

Експериментът му започва в щатска болница Ипсиланти в Мичиган през 1959 година. Тогава в Отделение D-23 на са настанени трима пациенти – един възрастен, един по-малко възрастен и един относително млад. Те се събират заедно с доктора в една чисто бяла стая и той ги кара да се представят един на друг.

„Казвам се Джоузеф Касел“, казва средният и най-кротък от тримата 58-годишен мъж, който на този етап е прекарал по клиники вече почти 20 години. Въпреки че не е от Англия и никога не е бил в държавата, той често се канел да се „завърне“ там.

„Джоузеф, има ли нещо друго, което искаш да ни кажеш?“

„Да. Аз съм Бог.“

Следващият, койТо говори, е най-възрастният 70-годишен. „Името ми е Клайд Бенсън“. „Имаш ли други имена“, подканя отново д-р Рокич. „Да – Бог и Исус Христос“

Третият и най-млад, на 38, се казва Леон. Той е отгледан от самотна майка, страстна християнка, която също има психически проблеми. 5 години по-рано, когато се прибира от църква, тя заварва сина си да унищожава всички разпятия и религиозни предмети в дома им след което й заповядва да отхвърли тези грешни изображения на Господ и вече да се прекланя на него, защото той е истинският Исус. „В акта ми за раждане името ми е вписано като Dr. Domino Dominorum et Rex Rexarum, Simplis Christianus Pueris Mentalis Doktor“ Всичко това се превежда от латински като Господар на Господарите, Крал на Кралете, Обикновено Християнско Момче Психиатър. „В акта ми пише също, че съм прероденият Исус от Назарет.“

Караницата започва веднага като първи е Джоузеф: „Той твърди, че е преродения Исус. Не го приемам. Знам кой съм. Аз съм Отца и Сина, и Светия  Дух, и ако не бях, нямаше да твърдя подобно нещо. Аз съм Исус. Знам, че това е лудница и трябва много да се внимава.“ След като изчаква Джоузеф да приключи, младият Леон казва: „Господин Касел, моля ви! Не ми харесва фактът, че обобщавате и наричате всички тук луди. Има хора тук, които не са луди. Всеки човек е къща. Моля, запомнете това.“

Д-р Рокич им позволява двамата да поспорят известно време преди да се обърне към Клайд и да попита за неговото мнение: „Аз съм възкресението“, отговаря той. „Да! Аз съм Исус. Представлявам възкресението…“ и нататък речта му не се разбира. Караницата между Клайд и Джоузеф продължава.

Mva5JYp

Леглата в болница Ипсиланти

Тезата на доктор Милтън Рокич е, че шизофренните вярвания могат да се прекъснат, ако пациентите срещнат „най-голямото противоречие за едно човешко същество“: повече от един човек да твърди, че притежава една идентичност. Изследването му включва и контролна група от три пациентки с подобни проблеми на идентичността, които обаче не се припокриват. Тя ще получи същото лекарско внимание, каквото и тримата мъже.

Един ден Рокич пита пациентите си: „Защо сте в тази болница?“ Клайд отговаря, че той всъщност притежава сградата и прилежащите й земи и че е тук като санитар. Джоузеф казва, че болницата е английско укрепление и той е тук, за да го защитава. Само Леон осъзнава, че е пациент в психиатрия, но не признава да има болест.

„Защо смятате, че ви събрах“, продължава Рокич. 

Старият Клайд отказва да отговори, Джоузев предполага, че целта е другите двама да се убедят в това, че той е истинският Бог, а Леон отново е най-близо до истината като казва, че целта на доктора е да ги изправи един срещу друг, но той също смята и, че срещу тях се използва „електрическо вуду“, за да им бъдат промити мозъците.

Първият случай на сбиване става 3 седмици след началото на експеримента. По време на ежедневната групова терапия, Леон казва, че Адам от библията е бил цветнокож. Това вбесява Клайд и той заявява: „Вярвам в достоверни глупости, но не и в ствоите глупости“, а след това го удря в лицето с юмрук. Леон просто седи със свити ръце и не отговаря. Докторът и санитарите озаптяват Клайд, а не след дълго всичко си продължава постарому. Това не е единствения бой между тях, но с времето пререканията се превръщат просто в хумористични подигравки. Седмиците стават месеци и темите на ежедневните терапии стават любима храна и лични истории. Свободното си време тримата исусовци често прекарват заедно като дори се защитават един друг от нападките на останалите пациенти.

Една вечер пациентите в Отделение D-23 не могат да заспят, защото някой хърка безобразно мощно. Раздразнен един от пациентите изкрещява: „Боже, спри да хъркаш!“, на което Клайд отвръща: „Не хъркам аз, онзи там хърка!“

ypsilanti-today

Болница Ипсиланти години след като затваря. 

През октомври Джоузеф получава писмо от д-р Йодер, управителя на болницата. Или поне така си мисли, защото писмото всъщност е от д-р Рокич, написано със съгласието на управителя. Той иска да види дали натиск от авторитетна фигура ще окаже влияние върху вярванията на пациента. Първото писмо се интересува как Джоузеф напредва с лечението си и го насърчава да отхвърли английския произход, който си мисли, че има. „Йодер“ също така твърди, че го обича като син, което кара Джоузеф да се обръща към него в някои от бъдещите си писма със „Скъпи мой татко“. Той също така му предписва ново експериментално лекарство, което всъщност е плацебо, и след това рязко му го спира въпреки положителния ефект, който има върху пациента. Това дразни Джоузеф и той се обръща до още по-висшестояща личност като пише директно на президента Кенеди.

Кореспонденцията с Леон е по-интересна. Д-р Рокич иска да подложи на тест заблудата на Леон, че има съпруга извън болницата. Първото писмо е подписано с женско име и в него въображаемата му жена пише, че ще му дойде на свиждане в определен ден и час скоро. След като прочита писмото Леон е видимо депресиран, но не казва защо. Когато идва време, той отива на уреченото място, но никой не се появява. Това засилва депресията му, а самият той започва да се държи нетипично грубо с жените от персонала на болницата.

Комуникацията продължава като се уреждат нови срещи, но отново никой не идва, което го ядосва все повече и повече, въпреки че той не вярва, че писмата са от жена му. В едно от тях Леон получава пари и това изглежда му повлиява значително, защото той се разплаква. 

След като това продължава със седмици Леон стига до извода, че най-вероятно някоя жена от пациентите в болницата се шегува коравосърдечно с него. Съответно той се обръща към д-р Броудхърст, главния психиатър в женското отделение, с думите: „Знам, че знаете коя е. Кажете й, че не искам повече дарения или писма“, и в крайна сметка отказва да приема повече писма от „съпругата си“.

Тогава д-р Рокич прави следното – той написва писмо уж от доверения на Леон вуйчо Джордж Браун, от което се разбира, че скоро в болница Ипсиланти ще пристигне нов член на персонала и че тази нова психоложка може би е по неговия вкус. И ето, че един ден съвсем скоро д-р Рокич представя асистентката госпожица Андерсън. Тя бързо завързва контакт с Леон, а поведението й е доста флиртово, което силно го обърква. Въпреки че „е женен“, той започва да вижда госпожица Андерсън извън уредените часове.

Рокич никога не признава, че е избрал за асистентка госпожица Андерсън заради привлекателната й външност и че специално я е инструктирал да флиртува с Леон, но подозренията от колегите му психолози са точно такива. 

В следващите месеци у пациента се зараждат сериозни съмнения за естеството и достоверността на ситуацията и обвинява изследователите, че се опитват да го въвлекат в изневяра, заради което започва да носи полупрозрачна превръзка на очите винаги, когато има някои около него.

Както самият доктор Рокич предполага, вярванията на пациента му се променят под влияние на изкушението… но не в посоката, която очаква. Леон вече твърди, че е хермафродит и че е бременен с близнаци, за които се страхува, че ще получат същата съдба като него. Той също така „става невидим“. През юни, когато Андерсън се връща от почивка, тя заварва абсолютно обезумелия Леон, който отлага всички уговорени странични визити с нея и казва: „Истината е моят приятел. Нямам други приятели.“

8103732-L

На 15 август 1961, 2 години след началото му, доктор Рокич слага край на експеримента с тримата Исуси. Никой от тях не показва значителни подобрения. 

Той написва доста „The Three Christs of Ypsilanti“ – неприлична книга за случая, по която се правят пиеси и филм, като в нея дава малко съмнително фройдистко обяснение, че объркване в сексуалната идентичност дава базата за илюзии в идентичността като цяло.

В нея той също така признава за съмнителния морал, с който прави експеримента

threechrists_01-h_2017

Кадър от филма „Тhree Сhrists“ (2017) с Ричард Гиър, Питър Динклидж и Джулиана Маргулис

THREE-jumbo

Сцена от пиесата „3 Christs“, поставена в Judson Memorial Church

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!

 
 

Когато от небето вали кръв

| от chronicle.bg |

Между 25 юли и 23 септември 2001, хората от южноиндийския щат Керала няколко пъти стават свидетели на извънредно любопитен и страскащ феномен: дъжд с цвят на кръв.

Въпреки че болшинството определя цвета на дъжда като червен, малцина твърдят, че са видели и черен, зелен и дори жълт.

Свидетели на събитието казват, че заедно с интензивния червен цвят на дъжда имало и светкавици и гръмотевици като при стандартна буря. След това много от листата по дърветата паднали и добили сив цвят като изгорени.

WaterSample

Проба от дъжда

Науката, разбира се, проявява силен интерес към случилото се в Керала и учените изследват дъжда, за да разберат как точно е възможно такова нещо.

Първоначално се установява, че във всеки милилитър от него има около 9 милиона червени частици. В унисон с по-редките твърдения, които споменахме, някои от тези частици имат и зелен, синьо-сив и жълт цвят.

Центъра за научни изследвания в Керала, също така намира, че pH на дъжда е неутрално, а самият той съдържа и големи количества никел, манган, титан, хром и мед. Самите червени частици са въглерод и кислород с малки количества желязо и силиций.

Заради тази открития Центърът в началото обяснява оцветяването на дъжда с избухнал метеор. С течение на времето обаче се открива, че частиците съдържат и пори. Това, съвсем очаквано, предизвиква суетене около идеята, че дъждът има извънземен характер. Не е открито обаче ДНК, а мнозина продължават да поддържат теорията за метеора. Така изследванията не спират и в крайна сметка Тропичната ботаническа градина и Изследователския институт откриват, че спорите са от водорасли, принадлежащи към рода Trentepohlia, които образуват лишеи, и най-вероятно имат местен произход.

Red_rain_Kerala_optical_microscope

Частиците под микроскоп (x1000)

Появява се нова теория: нормалните дъждове преди кървавите са стимулирали растежа на тези лишеи, което поне на теория увеличава количеството спори във въздуха. Въпреки че това е най-достоверното им предположение. учените признават, че е изключително малко вероятно лишеите едновременно да изпуснат толкова много спори, че да оцветят дъжда. Трудно за обяснение е и как са се изкачили толкова високо в атмосферата при условие, че скоро не е имало метеорологични събития, които да ги откарат толкова нагоре.

25IQV

Почти 20 години след феномена, част от него получава обяснение. През 2013 учени, които все още го изследват, не само откриват така желаното ДНК, но и определят конкретния вид водорасло – Trentepohlia annulata, което се оказва, че не расте в Индия. Това обяснява как спорите са се изкачили толкова нависоко в атмосферата без нужните метеорологични условия. Според учените, облаците идват от Австрия.

***

Разбира се, странни по един или друг начин дъждове са се случвали и преди. Ако сте гледали филма „Cloudy with the Chance of Meatballs“ – през 1876 в Кентъки се случва нещо подобно: от небето буквално заваляват парчета месо.

По-скоро, през 2015, в Айдахо, Орегон и Вашингтон вали дъжд, който много прилича на мляко. При изследването му се установява, че това се дължи на пясъчна буря в Орегон, където пясъкът бил „с високо съдържание на сол“.

В древни времена, гръцкият философ Хераклид Лемб (2 век преди Христа) описва дъжд от жаби, които били толкова много, че „къщите и улиците бяха пълни с тях“. Ако смятате, че това е невъзможно, през 2005 в малък град в Сърбия валят жаби, които не са характерни за тази местност, а някои от тях дори оцеляват.

Основната хипотеза за валежите от жаби (или риби, змии, камъни, месо или червеи) е, че торнадо някъде другаде ги засмуква в атмосферата. Въпреки че тази хипотеза не е потвърдена, не е нечувано подобни малки животинки да бъдат хванати от торнадо, което да ги пренесе на разстояние 80-300 километра и да ги пусне от небето отново на земята.

За по-леки предмети като прахови частици (радиация…) разстоянието може да достигне хиляди километри. Пясък от пустинята Гоби е валял във Вашингтон през 1998 (Гоби е на около 9000 километра от щата). Същото се случва и с пясък от Сахара.

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.

 
 

Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета

| от Вучето |

В момента той е най-актуален с ролята  на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.

t0523chernobyl-1

Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“

От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а  една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!

Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.

В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната  Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).

През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не –  като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия  затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон  “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.

"Out Stealing Horses" Photocall - 69th Berlinale International Film Festival

На 69-ото Берлинале (Getty Images)

Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган.  Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко.  Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед  да не присъства  в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.

alexander-skarsgard-big-little-lies-lead

Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“

Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.

Mamma Mia! Here We Go Again World Premiere

Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)

Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ,  нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.

“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “

Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!”  Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”

На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”