shareit

Стиг Ларшон е търсил убиеца на шведския министър-председател цели 18 години

| от |

На 28 февруари 1986 г. шведският министър-председател напуска кино салон в центъра на Стокхолм. Една от водещите фигури по онова време решава да се разходи с жена си до метрото. По пътя двойката е настигната от непознат човек, който произвежда изстрел в гърба на министъра, а вторият последвал попада в тялото на съпругата му. Това е първото престъпление срещу политик от много време в Швеция. Парламентът не използва бодигарди, но по-всичко личи, че много скоро ще им се наложи. С пристигането на линейката става ясно, че Улоф Палме е починал на място, неговата съпруга Лисбет оцелява без сериозни травми. Но кой би поискал смъртта на този човек?

Политическата кариера на Улоф не е една от най-леките. През последните години е изразил сериозни критики към американското правителство и участието им във Виетнамската война. Говори остро срещу Пражката пролет, предизвиката от СССР. Критикува европейската комунистическа партия, включително и тази в Швеция. Води кампания срещу ядреното въоръжаване. Нарича испанския режим на Франко „Управление от кървави убийци“, след екзекуцията на ЕТА и ФРАП милициите. Нарича систематa на Южна Африка „особено ужасяваща“ и настоява за икономически санкции. Критикува режима на Пиночет в Чили. И играе ролята на добър медиатор във войната между Иран и Ирак. Само покрай тези инициативи може да осъзнаете, че има твърде много хора, които биха пожелали смъртта на Улoф Палме.

(Olof_Palme)_Felipe_González_ofrece_una_rueda_de_prensa_junto_al_primer_ministro_de_Suecia._Pool_Moncloa._28_de_septiembre_de_1984_(cropped)

Снимка: By Ministry of the Presidency. Government of Spain, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=65298158

Убийство на улицата е последното, което биха очаквали жителите на Швеция, но когато световната политика се разклаща от думите на един човек, решението не е много трудно за взимане. Съдебната експертиза ще установи много странен факт, по Палме се стреля с бронебойни куршуми. Интересното при тях е, че когато се използват срещу човек, те спокойно могат да преминат през тялото, без да нанасят сериозни щети. Експерти остават на мнение, че покушението е било извършено от аматьори, които не са знаели елементарни правила и въпреки фактите успяват да свършат работата. Две години по-късно се открива и заподозреният. Според властите това е Кристър Петерсон, престъпник с няколко малки обвинения и страдащ от наркозависимост. След кратко разследване се отхвърля неговата вина и делото остава неразкрито и до днес. Поне това е официалната версия.

Stieg_Larsson

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=31231367

На 15 август 1966 г. едно момче получава пишеща машина за рождения си ден. Това е подарък за цялото човечество, защото машината е връчена на младия Стиг Ларшон. Това е бъдещият разследващ журналист, графичен дизайнер и почитател на истината. В свободното си време пише някои доста скандални романи, а някои от тях са отдавна на пазара. Най-вероятно сте гледали „Момичето с драконовата татуировка“, съществува цяла поредица романи, а първоначалната идея на Стиг е била да завърше историята с цели 10 книги. Освен това е разследващ журналист на свободна практика, което му позволява да разглежда най-различни шведски екстремистки организации. Любим таргет са били расистите и понеже няколко пъти успява да ги разобличи, остатъкът от живота му е свързан с редица заплахи за живота му. Шведът, точно като министър-председателя, разполага с достатъчно врагове. Ларшон никога не се жени за своята приятелка, защото това означава вписване на постоянен адрес, а това води до пробив в сигурността.

Много тесен кръг от хора знае локацията на журналиста, а имайки предвид заниманията му, това е било най-доброто решение. Някъде през 2004 г. с появата на първата му книга, авторът ѝ умира внезапно, докато се качва по стълбите към редакцията с обичайната цигара в ръка. Лекарите ще напишат в смъртния лист, че става въпрос за сърдечен удар. Освен една книга, Стиг завещава ръкописите за още две. Почитателите на конспирации и до днес са убедени, че Ларшон оставя много следи за това убийство в трилогията „Милениум“. Мнозина очаквали именно Ларшон да завърши историята и да вдигне завесата около покушението, но за добро или зло, тялото му се предава и спестява тази истина на света, поне за известно време. През 2014 г. става ясно, че до последния си дъх, журналистът се е опитвал да намери отговора на въпроса за милион крони: кой застреля Улоф Палме?

Olof_Palme_marching_against_the_Vietnam_War_1968

Снимка: By Scanpix – gp.se, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16964361

В деня на убийството, случаят се предава именно на журналиста. Неговата първа задача е да направи карта на убийството – да посочи всяко събитие от точка А до точка Б. В следващите дни член на шведската тайна полиция (САПО) споделя, че има заловен за убийството, но не знае име, въпреки това дава много добро описание. Същият малко по-късно ще бъде освободен. Стиг ще се свърже със своя дългогодишен приятел Джери Гейбъл и ще му напише, че започва да търси извършителя, макар и това да е една от най-неприятните задачи, които е получавал. От този момент нататък ще бъдат разпитани повече от 10 000 души и 134 ще признаят, че са извършили убийството. В писмото си до Гейбъл – главен редактор в списание Searchlight – той пише:
„В някои моменти разследването набира скорост като роман на Робърт Лъдлъм. В други дни се превръща в истински пъзел, напомнящ за сложните задачи на Агата Кристи и после се доразвива в изпълнение на Ед МакБийн, за да завърши като комедия. Името на жертвата, политическият ъгъл, изпарилото се лице на убиеца, спекулациите, задънените следи, идването и отиването на президенти и крале, проследяването на автомобили, слуховете, телефонните обаждания, анонимните сигнали от ареста и онова жестоко чувство, когато си мислиш, че историята е завършена и се оказва, че само се влошава още повече.“


View this post on Instagram

Stieg Larsson – Mannen som lekte elden, man who played with fire Mies joka leikki tulella. Rakkautta ja anarkiaa -elokuvafestivaalin vika pv pärähti käyntiin osaltani tällä dokulla. Ennen Millennium trilogia Larsson tutki ruotsin äärioikeistoa, naisvihaa, korruptiota ja antisemitismiä mm lopulta Expo-lehdessä. #rakkauttajaanarkiaa @helsinkifilmfestival #hellsinki #helsinki #finland #cinema #helsinkiFilmFestival #helsinkifilmfestival2019. #stieglarsson, #mannensomlektemedelden #manwhoplayedwithfire. Elokuva esittää kansankodin äärivasemmiston, populistien, uusnatsien ja fasistien nousun kronologisesti. Miksi levy-yhtiöt julkaisivat white power -musiikkia. Rahan vuoksi, ja naamioituna viikinkimyyteillä. 11.9. Antisemitismi vaihtui muslimienvastustamiseen. Mutta mitä Stieg olisi sanonut nähdessään kuinka ruåtsin „demokraatit“ toivottavat hyvää joulua parlamentissa? Työnarkomaani antifasisti Larsson näytti tavalliselta hepulta, ellei peräti nörtiltä, eli hänen oli helppo valokuvata natsien tapahtumissa. Hän ei pistänyt silmään. #notmyphoto obviously #Imdb ja #YouTube.

A post shared by Valokuvataiteilija (@satuylavaara) on

Журналистът добавил и две теории по темата:

1. Убиецът да е част от недоволната кюрдска работническа партия. По същото време в Стокхолм са елиминирани някои не толкова лоялни членове, а и седалището на партията било много близо до мястото на покушението. Точно по тази причина е отхвърлена и тази теория. Всичко изглеждало твърде лесно и удобно, за да бъде истина.

2. Втората версия има малко повече достоверни източници. Според Стиг, най-вероятно извършителя е обвързан с ЮАР, особено след като Улоф Палме завежда комисията, която ограничава продажбата на оръжие в страната. Интересен факт е, че само 8 години по-късно ЮАР става десетата въоръжена сила в света. В Южна Африка се произвеждат около 800 вида оръжия и още толкова компоненти. Наети са повече от 50 000 души, а експортът на оръжие е около 1% от глобалния износ (официалният такъв).

Втората версия била достатъчно интересна за доразвиване и през 1987 г. Ларшон оставя доклад от 30 страници на тайната полиция, където описва един от участниците в покушението, наричайки го „посредник“. Става въпрос за лицето Бертил Ведин. Според Стиг, това е бивш таен агент, който има няколко обвинения от английския съд за влизане в офиса на Панафриканския конгрес на Азания и кражба на документи. Въпросната организация вече е политическа партия в ЮАР. Един от заподозрените е за взривяването на офиса на Африканския национален конгрес в Лондон и в момента се намира в северен Кипър от 1985 г. насам или поне така се смята.

Бертил бил отличен шпионин, но за жалост работил със сериозно количество агенции и никой не знае какво наистина е продавал като информация и какво е спестявал. В списъка на кооперативните действия присъстват имена като Юарската агенция по сигурността, ЦРУ и МИ5 и МИ6. Ако се чудите защо човекът променя адресната си регистрация, Кипър има много сериозни разпорождения относно екстрадирането и макар отдавна да не се смята за рай на офшорните зони може да се смята за последно убежище на онези, които се опитват да потънат в забрава.

Шведският журналист допуска, че именно там са били документите, които доказват, че ЮАР извършва нарушения относно международните разпоредби и именно Палме ще повдигне въпроса, а след това ще изисква сериозни санкции за страната. Това до някаква степен налага допълнително съмнения в цялата история. В документите на Ларшон присъства и още едно име, което в края на 80-те години е обвинено в шпионаж. На сцената излиза Крег Уилямсън – бивш директор на юарското разузнаване. Според досието му, той е участвал в редица спонсорирани от ЮАР акции като отвличания, влизания с взлом, атентати и дори убийства. Уилямсън е бил един от участниците в цялата конспирация и според данните на Стиг, той е имал сериозна мрежа от информатори в офиса на Палме в Стокхолм.

Важно е да се отбележи, че в тези 30 страници, всеки един от заподозрените е бил потърсен и отрича теорията. Примката се завърта още по-дълбоко в шпионските игри. Един ден след убийството на Улоф Палме, шпионин от МИ6 се свързва с Карл-Гунар Бак. В интервю, което може да откриете в интернет и доста други записани истории, Карл споделя следното:
„Този човек дойде спешно в Стокхолм само ден след убийството и обясни, че външното разузнаване на МИ6 е получило информация, че убийството е извършено от ЮАР, а причината е именно търговията с оръжие. Агентът добавя, че най-вероятно шведски офицер от САПО също участва в покушението.“

Според ментора на Стиг – Гейбъл, ключът за този случай ще дойде от чужбина. Редакторът е убеден, че именно британското разузнаване знае повече, отколкото разкрива. И ето тук идваме до най-важната история. Архивът на Ларшон е пазен дълго време след смъртта му през 2004 г. 10 години по-късно той съдържа повече от 20 кашона с информация и теории на коснпирацията се предоставя на Джан Стокласа. Журналистът разказва историята, използвайки именно тези записки и според критиците, това е следващият бестселър, който за разлика от историите на Милениум е истинска история. Дали Олоф Палме се е опитал да прекъсне тайното въоръжаване на Южна Африка – за периода от 1970-1990 нелегално всички брокери на оръжие прекарват достатъчно оръжие, нарушавайки всички правила за търговия на Съвета за сигурност на ООН.

Спoред Гай Ламб, търговците изобщо не се интересували коя страна на конфликта зареждат с оръжие, за тях е важна печалбата. Едва в средата на 90-те години става ясно, че регионът е зареден с оръжие в горещи точки като Руанда, Заир и Конго. Историята на оръжието в Южна Африка показва и една друга интересна подробност. Индустрията дава своя старт през 30-те години на миналия век. През 70-те и 80-те години на миналия век, страната започва да произвежда оръжие, муниции и военно оборудване локално, а в края на 80-те години бюджетът е драстично намален, когато страната се оттегля от Ангола и Намибия.

Бюджетът за производство е намален, но след когато оръжейното ембарго се вдига през 1994 г. ЮАР се появява на оръжейната карта като производител и дистрибутор. Преди това става ясно, че нелегални оръжейни брокери са използвали продукцията, за да зареждат близките региони с уреди за продължаването на конфликта. Кратка справка в оръжейните конфликти от този период показва, че сериозни сблъсъци са се наблюдавали в Сомалия, Нигерия, Конго, Етиопия, Централна Африка и други. Как завършва книгата? Нито Ларшон, нито Стокласа ще оставят име, което да бъде обвинено. Истината е, че първият няма какво да добави по случая, а втория не смее да се ангажира с подобни заключения. Факт е, че новата книга „Човекът, който си игра с огъня“ е изпратена на шведската тайна полиция, а от там отговориха, че отдавна знаят кой е извършителя, макар и да не казват. По закон са необходими около 50 години за разсекретяване на подобни документи, а на този етап са изминали само 33 години, за да можем да получим отговор. Книгата „The Man Who Played With Fire“ е официално в продажба и може да бъде поръчана от Amazon.com

 
 
Коментарите са изключени

Журналистът, който се самоуби с два куршума в главата

| от |

Да си разследващ журналист е твърде рисково занимание. Търсещите истината подписват официалната си смъртна присъда. Някои журналисти имат дарбата да се внедрят точно там, където не трябва. Дълбаенето за истината понякога показва много повече, отколкото човек може да понесе. Гари Уеб е точно такъв журналист. Неговото разкритие излиза твърде скъпо, но нека започнем от самото начало.
80-те години на миналия век са известни като голямата наркотична вълна. САЩ вижда сериозно разрастваща се епидемия от наркозависими, а най-страдащи са гетата, където са съсредоточени афроамериканци.

Когато Гари започва да работи за The Mercury News, неговият първи голям хит ще бъде отразяването на земетресението в планината Санта Круз. Земетресението Лома Приета е и причината за първата сериозна награда Пулицър за Гари. Това е единият интересен материал на журналиста, а другият е история на ужасите, в която се преплитат твърде много интереси.
През 1979 година се забелязват сериозни политически трусове в Никарагуа. След като сандинистите успяват да свалят диктатора Анастасио Дебайле, правителството на САЩ започва да се намесва драстично под предтекст, че страната може да бъде ухажвана от Съветския съюз и Куба. Никой не можел да допусне подобно влияние и лично президентът Рейган одобрява финансирането на различни бунтовници в страната, които да се опълчват срещу новия режим. Политическата картина е достатъчно объркана от предварителните водени битки, но с вдигането на дима става ясно, че голямата битка за власт се води от Националния фронт за освобождение на Санданиста или сандинистите (кратка версия) срещу контрареволюционерите или просто контрите.

Gary_Webb_In_His_Own_Words_623

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=27298284

Контрите трябвало да получат оръжие и обучение, с което да свалят налагащия се режим, в началото на годината са едва 1000-2000 човека, които да помогнат в сраженията. До края на 1983 година стават значително повече. Уеб доказва, че в Никарагуа са извършени редица престъпления, както и многократното нарушаване на правата на човека. Когато журналистът започва работа, ситуацията вече затихва. Въпреки това чува от няколко различни места, че от Никарагуа се изнася стабилно количество кокаин за САЩ.

Журналистът решава да направи това, което никой друг не е направил все още – да проследи линията на снабдяването. Неговият път тръгва от улиците на Лос Анджелис, преминава доста дълъг път и накрая свършва някъде в бараките на контрите. В толкова популярната си поредица „Тъмен съюз“, той разказва как САЩ официално подкрепя армия от бунтовници, рекрутирана специално за промяната на политическия режим в Никарагуа, а в замяна получава нещо друго. Статистиката показвала, че кокаин не се продавал в нито едно от гетата на Лос Анджелис, докато не дошли 80-те години.

Пазарът трябвало да се задвижи, следователно кокаинът се продавал в промишлени количества, а някои от дилърите споделят, че не могат да смогнат да продават. И така разследването става все по-интересно. Не е ясно дали ЦРУ наистина е знаело какво се случва или изпратените агенти са решили да се възползват от промоцията в страната, която се борила за независимост. Уеб е във вихъра си и бавно и сигурно разплита сложната мрежа от конспирации. В хода на разследването се запознава с един от бившите лидери на Контра. Оскар Данило Бландо Рейес признава, че агент от ЦРУ е успял да продаде около тон кокаин само през 1981 година.

Парите от наркотици се вливали директно в армията и подхранвали революцията. Революция от кокаинови продажби не би оправдала особено действията на ЦРУ. Когато историята излиза в уебсайта на редакцията, никой не успява да обърне толкова внимание. Добрата новина е, че програмистите успяват да го превърнат в сензация и малко след това всички искат парче от Гари. За кратко време разкритията започват да обикалят цялото интернет простраство. Разследващият журналист говори по радиото, появява се в различни телевизионни предавания. За първи път в историята на ЦРУ се оказва, че директорът на агенцията Джон Дойч ще лети до Лос Анджелис, за да отвори вратите на физкултурен стадион. При опити да успокои населението и да обясни, че никой не се опитва да създаде нови наркозависими, публукита го освирква.

До края на октомври, авторът на историята забелязва как и големите медии започват сериозна работа по отразяването на събитието, но по негово мнение всичко се прави така, че Гари да се превърне в некадърника, който търси евтина сензация. Докато това се случва, той успява да стигне до име като Рики Рос – трафикатн, който купува по 10-15 килограма на седмица от дилъри, използващи протекцията на ЦРУ. Версията на журналиста е, че именно ЦРУ не позволявали на полицията да продължи разследването. Финансовият интерес на революцията очевидно идва с цената на наркотична зависимост. И така достигаме до 1989 година, когато Сената подготвя изслушване и сериозно разглеждане на „хуманитарните помощи, които се изпращат на контрите“.

Самото изслушване присъства в YouTube и може да бъде добре разгледано. Уеб разкрива една много интересна тенденция. Всеки разследващ полицай, който достигне до разкритието, получава заповед за уволнение. Всеки път, когато някой успее да намери следата, ЦРУ започва да разчиства по един или друг начин. Документите за воденето разследване също изчезват. Проблемът е, че липсват по-сериозни доказателства. И точно по тази линия ще бъдат вдигнати писалките на останалите медии, готови да направят всичко достатъчно съмнително за читателя. Всеки възможен коментар е превърнал г-н Уеб в абсолютна дупка на журналистиката. Всеки следващ текст трябвало да дискридитира работата му колкото се може по-сериозно.


View this post on Instagram

***Never forget that Gary Webb committed suicide by shooting himself twice in the back of his skull after he published proof of the CIA’s involvement in distributing metric tons of crack cocaine to south-central LA. Never forget your government will poison you and murder you if you do something about it. Never forget that.*** _There will be no end to the troubles of states, or of humanity itself, till philosophers become kings in this world, or till those, we now call kings and rulers really and truly become philosophers, and political power and philosophy thus come into the same hands._ **Plato** #goverment #garywebb #awekening #sheeple #truth #fuckthesystem #slaves #deletetheelite #beprepared #stormiscoming #quotestoliveby #fteedominacell #freedomthinkers #freedom #freerangeslaves #memes #meme #memestagram #quotestagram #memesdaily #dailyquotes #quotesdaily #freethinker #quotesoftheday #aslavenomore #dankmemes #mkultra #brainwashed #killyourTV

A post shared by martiny (@imati23) on

С времето всички започват да се оттеглят от Гари Уеб. Дори собственият вестник, където историята е първоначално публикувана, официално се отдръпва от материала и спира да го коментира. От герой, журналистът бързо започва да се превръща във враг и въпросите във всяко следващо интервю стават от безумни към по-безумни. Към края на 1997 година, Гари е принуден да напусне работното си място и никой няма да поиска да вземе разследващия журналист на работа. Неговите разкрития са твърде опасни или не толкова удобни за някого. Официалното твърдение на ЦРУ е, че въпросната организация е използвала наркотици, които да заменя за оръжие и пари. Съответно в определено време са прелитали самолети, които разтоварват оръжие и товарят наркотици. Официален документ на разузнавателното управление доказва, че самолетите са летяли в северна посока към САЩ.

Официалният документ също доказва, че американското правителство е подпомагало организация на бунтовници, чийто основен интерес може да е именно разпространяването на наркотици.
Свободоното време на Уеб му позволява да започне книга, с която да запуши устите на критиците. След като изслушването не дава вълнуващи резултати, а всички негови колеги тръгват директно в битка срещу него, доказвайки, че цялото разследване е пълна измишльотина. Уеб събира информацията от последните си посещения в Никарагуа и решава да напише книга. Издадена е през 1998 година и след това става бестселър. След това нещата не тръгват по-добре. Това разследване сякаш изгаря всички мостове, Гари се развежда със съпругата си, започва да живее сам, изпада в депресия и лека полека върви към пропастта на своя край. На 10 декември 2004 г. ще бъде открит дома си с две огнестрелни рани в главата. Полицията ще заяви, че това е самоубийство. Според патолога има подобни случаи, в които човек може да потърси втори куршум.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

| от |

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени