shareit

Смола и перушина – любимото наказание на тълпата

| от |

В едни минали времена, ансамбълът от смола и перушина е бил предпочитан от тълпите метод за наказване на човек, който същите тези тълпи виждали като престъпник или по някакъв друг начин злосторник.

Пикът на намазването на човек със смола и покриването на същия с перушина е през 18 век (колониалните времена), но тази наказателна практика започва още по време на кръстоносните походи, ако не и по-рано. Тя фигурира в декрет, издаден от Ричард Лъвското сърце още през 1189 г.

В този декрет на крал Ричард пише, че ако някой от войниците му е хванат да краде от другарите си кръстоносци, то той ще бъде обръснат изцяло, след което полят със вряла смола и после „възглавница от пера“ ще бъде изсипана върху главата му. Крадецът накрая ще се изостави безпомощен в която държава се случва походът да отиде.

Въпреки че декретът на Ричард е написан по такъв начин, че да не се има предвид крадецът да бъде убит, не е трудно да прозрем какъв ефект върху човешката физиология може да има заливането с вряла смола. Смъртта в такъв случай е съвсем очаквана особено преди да има антибиотици, с които да се лекуват неизбежни инфекции от тежките изгаряния. Най-честите рани от жестокото наказание били, съвсем очаквано, изгаряния и мехури. След като клетникът е бил заливан и най-вероятно изложен на показ в гол или полугол вид из града за негово унижение, той (или тя) трябва да премахнат полепналата смола и пера от кожата си, което също не било най-безболезнения процес, оставяйки жестоки белези, които да им напомнят за извършената неправда.

По време на Американската революция, тълпи и от двете страни на конфликта често ползвали смола и пера една срещу друга. Смята се, че това е предпочитано наказание по колониалните времена, основно защото по корабостроителниците имало неизчерпаеми количества борова дървесина. Също така мнозина подкрепят теорията, че патриотите и хората на страната на Великобритания са мотивирани да използвал именно този начин за унижение, защото така било модерно да се отнасят към данъчните в Англия през 18 век.

John Meintz, punished during World War I - NARA - 283633 - restored

Джон Майнц, американец от немски произход, след наказанието заради пристрастията му към Германия по време на Първата световна война. Август, 1918

И понеже прилагането на смолата и перушината било наказание, най-често упражнявано от бясна тълпа, жертвата в много от случаите билa и понабивана. Например, през 1832 мормонският свещеник Сидни Ригдън и неговият приятел, не кой да е, а самият Джозеф Смит – основателят, първи президент и „автор“ на църквата на мормоните – са почти убити, когато разярена тълпа ги изтиква от домовете им посред нощ, бие ги тежко, докато ги кара насила да пият киселина, преди да ги залее със смола, посипе с перушина и остави да умрат. Като по чудо и двамата мъже успяват да оцелеят този ужас. За жалост обаче бебето на Смит, което остава изложено на природните елементи по време на целия процес, няма този късмет и умира.

По-късно, по време на Втората световна война, в Европа жени в съюзническите страни, които дръзнели да имат отношения с немски войници, често получавали смолата и перата. В Ирландия Временната ирландска републиканска армия (популярната обявена за терористична групировка IRA) често налага това наказание върху нарочени от нея за престъпници и върху жени, които се задяват с британци. Такива атаки има до 2007 година.

The tarring and feathering of Mrs Lowry

В края на ноември 1906 година 4 женени жени от т. нар. Бели шапки нахлуват в дома на Хати Лори, намазват лицето й с политура за печки и изсипват на главата й една възглавница с перушина, защото по техни думи тя не се е вслушала в говорителката и лидерка на движението им

И все пак, изненадващо, голяма част от хората, третирани със смола и перушина, успяват да оцелеят. Но как?

Като начало наказанието имало за главна цел да унижи човека, а не да го убие. За това и най-често се ползвала борова смола, която има сравнително ниска температура на топене, някъде около 55-60 градуса – достатъчно гореща, за да има някакъв наказателено-болезнен ефект и изгаряния, но нищо подобно на нараняванията, които биха причинили някои други смоли и катрани. Също така, в зависимост от извършените грехове по усмотрение на тълпата, солата може да не се нагорещява много, а само да се затопли достатъчно, че да се втечни, и след това да бъде наложена върху кожата на човека, само за да може да залепнат после перата – отново болезнено, но не чак толкова, че да останат белези.

И така, ако целта е мъчителна болка и смърт, ползвала се смола с друг произход и по-висока температура, както и жесток побой. Но като се има предвид, че мнозина оцелявали това обществено малтретиране, можем спокойно да заключим, че най-често целта е била унижение (и оцеляеми нова на болка). Ако тълпата искала да убие някого, едва ли ще се занимава със събличането му, нагряване на смолата и така нататък, когато може просто да го обеси, запали на клада, пребие и така нататък.

 
 
Коментарите са изключени

На практика няма такова нещо като електрически змиорки

| от |

Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.

Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).

YellowPerch

Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian

Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до  2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.

Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.

Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.

Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.

За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.

Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.

Electric-eel

E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.

Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:

Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.

След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:

…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.

И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.

Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.

Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.

Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.

Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.

От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.

По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.

Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.

Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.

 
 
Коментарите са изключени

Колко видео касети са необходими за 30-годишен запис на телевизия

Колко видео касети ще ви бъдат необходими, за да запишете 30 години време. Това е един интересен въпрос, чийто отговор може да откриете при Марион Стоукс. Отговорът е 71 000 видео касети. Физическият архив на дамата се намира в специален склад в Ричмонд, Калифорния и много скоро ще бъде дигитализиран. Касетите не са подредени в хронологичен ред. При транспорта е имало малко размествания, но все пак няма пълно щастие за онзи, който реши да ги изгледа. Първият запис е направен във Филаделфия.

Хобито на Стоукс започнало да изисква повече пространство и жената закупувала апартаменти, където да складира касетите си. По тази причина има около 9 апартамента. Жилищата за закупувани единствено и само по тази причина. Наследствието е предадено на децата ѝ, които преценили, че могат просто да наемат склад и да използват имотите по предназначение. За периода от 1975 до 2012 година, жената е записвала отбрани предавания с единствената цел да запази този специален времеви период.

'The Ikea House Party' Celebrates 30 Years Of The Brand In The UK

И всичко започва със закупуването на видео плеяр Betamax. След като разбрала, че новата придобивка може да записва филми, било време да се колекционират серии на комедийни сериали, научнопопулярни филми, политически новини, специални събития и още много други. От една страна е напълно нормално, имайки предвид липсата на всякакви стрийминг услуги, както и по-достъпно съдържание. През 1979 година дори се озовава в документален филм, където тя разказва как един ден е натиснала бутона за запис и просто никога повече не е спряла. Основен мотив на хобито ѝ е създаването на база данни, с които човек може да вземе правилните решения. Нека не забравяме, че Айнщайн някога е споделил как цялото знание в света е много добре синтезиран опит.

През 1980 г. CNN става 24-часова телевизия и Стоукс започнала да използва по 8-9 касети на ден, за да може да записва всичко. И така всичко било записано от новинарските емисии до рекламите. На кого би била необходим този архив, след като телевизията трябва да го запазва. Оказва се, че не е точно така. Повечето студиа изтривали старите предавания и така пестели пари за нова лента, докато Стоукс е използвала всички налични ресурси, за да записва. Не може да си мислите, че героинята в тази история е лентяй, който записвал стари предавания, за да има какво да гледа. Нищо подобно! Жената е била активист, библеотекар и след близо 20 години на работното си място е уволнена в обвинение, че организатор на комунистически сбирки. За 3 години е продуцент на предаването „Input“.

Продукцията събирала различни професори, хора от обществото, религиозни лидери, активисти, учени и дори артисти, които да говорят върху различни социални теми. Някъде по тази линия се появила идеята за създаването на много сериозна база данни с всичкото необходимо знание. Създаването изисквало жертви и целият живот се формирал около времето на една видео касета и колко точно време ще е необходимо за поставянето на следващата. С времето се включили роднини, личната ѝ асистентка, както и още много други близки. През по-голямата част от времето трябвало да говорят за събитията и случките в определено предаване.

Islamic Madrassa Students Burn DVDs And Music Videos In Capitol

Коментирали какъв точно щеше да е животът им, ако им възложат да въртят телевизия. След като дошли комунистическите обвинения, дамата наистина се замислила дали да не избяга в Куба. С напредването на технологията е започнала да използва и други устройства като Tivo. След това решила да инвестира парите си в акции на Apple.

Освен това накарала и роднините си да направят същото. С времето се оказало дяволско добро решение. Друг е въпросът, че през целия си живот не е използвала нито един път модерна технология и не е изпратила нищо по електронната поща. В момента семейството се бори да дигитализира целия архив и да го направи достъпен за света. Въпросът е да се провери хронологията за последните 30 години.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени