shareit

Румънските княжества, които не преживяха своя Ренесанс

| от Радослав Тодоров |

Основната причина за изостаналостта на балканските страни спрямо тези от Централна и Западна Европа, е че те падат под османска власт, точно когато в Европа се заражда Ренесансът.

Това ги откъсва от европейската цивилизация и приобщава към една азиатска изостанала феодална система, управлявана от агресивна религия, недопускаща новите философски идеи на западното Просвещение, същевременно затворена и за технологическия прогрес. Така че докато в Западна Европа откриват нови светове, философии и технологии, тук на нас ни се налага да се занимаваме с ходжи, девширмета и башибозуци. По този начин Балканите остават в мрака на Средновековието практически чак до ХIX век.

За разлика от останалите балкански страни обаче, румънските княжества Влахия, Бесарабия и Трансилвания запазват своята свобода през османския период. Те имат уникалния исторически шанс да попаднат в един своеобразен геополитически вакуум, между три големи империи – на Османците, на Хабсбургите и на Романовците.

Понеже се намират встрани от основните лъчи на външнополитическите им интереси, и за трите империи е най-удобно румънските земи да останат като буфер между тях, върху който да се упражнява само индиректна власт и влияние. За съжаление обаче, османското влияние е най-осезаемо именно там. Обкръжени от три страни от османските завоевания, княжествата твърдо остават в орбитата на Истанбул. Парадоксално, е че тяхната държавност и независимост се зараждат тъкмо в зората на османското нашествие на Балканите, когато държавността на останалите балкански народи залязва. Възможността Влахия и Молдова да се обособят и затвърдят като независими княжества се дължи на изолираното им местоположение считано за второстепенно външнополитическо направление от съседите им, както и за проблемите и разпадът у самите им съседи – Унгарското кралство, Българското царство и Татарската орда.

1853 - влашки селяни и войници
Влашки селяни и войници (1853 г.)

Но тази им независимост, изпълнена с вътрешни размирици и борби за власт между боерите, сумарно не продължава повече от век. Защото след смъртта на Мирча Стари през 1418 г. съпротивителните сили на Влахия рязко спадат и тя изпада във васална зависимост и сюзеренитет от Османската империя, а 50 г. по-късно и Молдова я последва. Независимо от това, те остават единствените християнски държавни образувания на Балканите, разполагащи с пълна вътрешна автономия. И въпреки това не успяват да хванат нищо от Европейския Ренесанс и напълно го проспиват.

На какво се дължи това?

Въпреки че във вътрешните си дела румънците разполагат с относителна независимост, външната им политика и икономиката им са изцяло блокирани от падишаха. Те се задължават да снабдяват армията на империята с войски и продоволствие, когато има военни кампании в близост до тях, да й плащат годишен данък, плюс още един куп други данъци, бакшиши и „подаръци” за султанския двор по време на големи празници и други събития. Също така изхранването на многолюдната столица Истанбул до голяма степен се опира на влашките реколти – жито, мед, дървен материал. Княжествата на теория търгуват с империята и й продават продукцията си, но на практика стоките им са купувани на силно занижени цени.

На всичкото отгоре в един момент Високата порта решава да се намеси директно във властта на княжествата, назначавайки за воеводи удобни на нея хора, без да се съобразяват с мнението на боерския съвет. При това воеводата трябва да си плати за тази услуга на Портата, не само при назначаването си, но и при ежегодното си преназначаване, въведено пак от Портата. Разбира се всичките необходими средства за това се извличат от селското население на княжествата, докато силата на господарите постепенно нараства, но въпреки това така и не се стига до развит феодализъм като в Западна Европа, нито пък до икономически подем като нейния.

Изпълнявайки всичките им наложени задължения към Портата, княжествата са оставени изцяло на собствено вътрешно самоуправление, в което турците не се месят, не настояват дори в тези земи да се строят джамии или да се държат османски военни контингенти. Въпреки това, както Средновековието, така и ХVІ и ХVІІ в. преминават в застояли феодални отношения без никакъв напредък и при честа смяна на воеводи. Хабсбургите успяват да сложат ръка върху Трансилвания и Банат, населени предимно с етнически румънци и въпреки, че те са предадени под властта на унгарски феодали, не може да се каже, че положението им е по-тежко отколкото на „свободните” им събратя във Влахия и Молдова.

Битката при Посада, 1330 г., в която румънците разбиват унгарските рицари и извоюват независимост
Битката при Посада през 1330 г., когато румънците разбиват унгарските рицари и извоюват независимост

С избухването на поредицата от Австро-турски и Руско-турски войни, проблясват и искри на надежда у някои по-прогресивно мислещи воеводи, за възползване от геополитическата ситуация, за да извадят страната си от това забвение и изолация. Тези искри обаче много бързо угасват, а с угасването си довличат и нови проблеми в земите на княжествата. Портата решава да сложи край на антиосманските заигравки на воеводите, прогонвайки молдовския воевода Димитрие Кантемир в Русия, и екзекутирайки влашкия – Стефан Кантакузин по обвинения в съюз с австрийците. На тяхно място Портата назначава богатия грък от истанбулския квартал Фенер – Никола Маврокордатос. С това започва т.нар. Фанариотски период от историята на княжествата, продължил чак до 1821 г. Фанариотите се включват в политическия им живот още доста преди това покрай интриги и подкупи, чрез които посредничат на воеводите за всякакви въпроси между тях и Портата. Множество фанариотски фамилии директно се заселват в княжествата и постепенно се румънизират. Много от тях завземат и властта за серии от кратки периоди.

Рекордьор по царуване е синът на Никола – Константин Маврокордатос, който през 40 годишната си политическа кариера успява да събере общо 10 царувания (6 пъти във Влахия и 4 в Молдова). Най-удивителното е, че в един момент властта е взета от рода Гика, който е от албански произход и се стига до това албанци да управляват Румъния, експлоатирайки населението й под фанариотски режим. А по същество този режим малко се различава от организирано разбойничество. Средновековният феодализъм през този период еволюира съвсем бавно и недоброкачествено. Обществото като цяло представлява един малък слой от едри земевладелци и огромно бедно и неграмотно население под него. 95% от населението продължават да живеят в селата, като само 1/3 от него са свободни селяни, а останалите практически са крепостни. Въпреки че земите са им наследствени, те нямат право да ги напускат и макар и ангария на теория вече да няма, то на практика тя се плаща в пари, отделно от силно завишения десятък и останалите данъци. Така че въпреки плодородието и обширните обработваеми земи, заливащи с пшеница и натурални стоки пазарите на Цариград, но изкупувани на символични цени, Влахия и поданиците й си остават бедни.

MEDIEVALROMANIA

Макар и със собствена държавност, за разлика от останалите балканци, румънците и през ХIX в. остават в незавидно положение. Част от тях живеят в Трансилвания, оставени на произвола на унгарските си господари. Свободните им събратя във Влахия и Молдова не може да се каже, че реално са по-свободни от тях, нито дори и от братовчедите си южно от Дунав живеещи в империята.

Княжествата са под друговерски сюзеренитет и управлявани от чужденци-експлоататори, а отношенията и връзките им със съседните страни се изразяват най-вече във военно присъствие, руско и австрийско, по време на походи срещу османците.

Външната политика е изцяло направлявана и умишлено задушавана от Високата порта. Дотолкова, че в един момент султанът подарява част от Молдова (Буковина) на австрийския император, без въобще да пита албанския й княз Георге ІІІ Гика или да чуе бурните му протести.

Все пак покрай Руско-турските войни боерите успяват да се възползват от руските стремежи към Проливите и лека полека да извоюват по-изгодни условия за своя васалитет, както и постепенно да се отърват от фанариотите. Същевременно идеите на ренесанса, романтизма и френската революция, все пак проникват сред рехавата прослойка на образованото население, макар и доста бавно и с огромно закъснение. Но що се отнася до селските маси, то там положението, както вече споменахме, е повече от критично. 95% от населението живее в селата и е практически закрепостено и подложено на ангария под различни форми. Всички тези селяни се владеят от малък брой боери. И тези боери практически нямат никакви разходи по производството на натуралната си продукция. Системата е следната: боерите отдават 2/3 от земите си на селяните срещу 12 дни на месец ангариен труд официално.

Но за този период се възлага и определено количество работа, която трябва да се свърши, което в много от случаите удвоява и дори утроява срока на ангарията. Като алтернативен вариант, всеки е „свободен” да замести ангарията си със заплащане на определена сума пари. При така очерталата се картина – богати на зърно земи, огромна маса от безплатни работници и значително търсене на пшеница на Истанбулските и западните пазари, боерите натрупват солидни богатства. Нараства заинтересоваността им от придобиване на нови земи и уреждането на селяни, които да работят в тях, а разликата между обществените прослойки става все по-осезаема. Отделно, към 20-25% от цялата румънска територия се намира под властта на манастирите, които са подчинени на гърците от Атон. Те не плащат никакви данъци, нито се подчиняват на държавата, като тези им привилегии са гарантирани и от Русия – първо, защото са православен стожер и второ, защото по време на войни използват техните манастири за разквартируване на войските (близо 50% от целия доход на княжествата отива за издръжка на руските войски по време на война).

Като условията за селяните в манастирските имоти са не по-малко тежки от тези в боерските. Като прибавим към всичко това десятъка и останалите данъчни облагания, както и произвола на върлуващите разбойнически шайки или чужди окупационни армии из страната, може да се каже че фанариотския период е един от най-тежките в цялата история на Румъния.

Пропастта между селяните и господарите в княжествата определено е доста по-голяма, отколкото при другите балкански народи, но все пак и през нея се отдава възможност да се протегнат ръце. Поне по един крайно належащ въпрос те са твърдо на едно мнение – че фанариотската власт и османския васалитет трябва да бъдат отхвърлени. Изминава доста време докато това се случи, а пълната си независимост от Високата порта те извоюват чак с участието си в нашата Руско-турска освободителна война през 1878 г. Така че по пътя си към модернизация и прогрес тогава Румъния практически застава на една и съща стартова позиция с останалите Балкански държави, макар те току що да са се освободили.

През всичките тези периоди независимо колко тежко е било нашето положение, то на север от Дунава винаги е било по-тежко, дори и през ХХ в. Драстична промяна в тези тенденции се наблюдава едва в последните две десетилетия. Изглежда през всичките тези злощастни времена румънците са извървели своята Голгота и най-накрая вече вървят уверено напред. Като напоследък с техния прогрес и особено с опита си в борбата с корупцията и мафията, както и икономическия растеж, за нас те станаха почти като еталон за подражание в търсенето на верния път.

 
 
Коментарите са изключени

Немска подводница , потопена от собствената си тоалетна

| от |

Втората Световна война е известна с развитието на подводните войни. Германските подводничари са известни с потапянето на редица американски конвои с боеприпаси и  хранителни провизии за Англия. Кой би подозирал, че Жул Верн е предсказал бъдещето с книгата „Капитан Немо“. Единственото не толкова добре описано там е тоалетната на подводницата. Защо точно тя? Ще разберете в следващите редове:

През 1942-а година, немският флот започва строежа на нова подводница U-1206. На 30-и декември, 1943-а година, подводната лодка напуска завода и след година и половина кръстосва водите около Норвегия на първата си патрулна мисия. 50 души, най-добрите от флота на Хитлер, трябвало да изпробват уникалната немска машина – най-новото поколение.
Освен най-модерните бойни технологии, подводницата разполагала и с нова поколение ВиК система.

За разлика от останалите кораби от този клас, използващи контейнер за събирането на фекални отпадъци, новата система позволявала директното пускане на „торпедото“ в океана. По този начин се елиминирала и нуждата от резервоар за вода. Това намалявало теглото, пестило пространство и позволявало на моряците да се радват на повече хигиена. Отрицателната страна е, че пускането на същите отпадъци изисква много сериозно налягане.

second-1131275_1920

Точно това означавало, че подводната лодка трябвало да бъде близо до повърхността или направо на повърхността, когато капитанът или друг член на екипажа изпитва тази природна нужда. До тук добре, но ако за всяко тоалетно посещение се налага изплуване, какъв е смисълът от използването на такава система?

И понеже нито един германец не премисля всички възможни сценарии, инженерите имали решение и за сериозните дълбини. Когато морякът трябва да отиде до тоалетна, използва специален контейнер. Същият се съхранява и след това натрупаният материал се пуска на прилична дълбочина. И докато на хартия всичко изглеждало добре, реалността била следната, около седмица плаване в дълбочините (горе-долу толкова може да прекарат подводничарите, докато се дебнат с друга подводница), ароматът бил достатъчно убийствен, че всички да предпочетат да се взривят, отколкото да останат на борда на кораба.

На много по-късен етап, немските инженери ще стигнат до заключението, че могат да използват системата за високо налягане, която буквално да вакуумира тоалетната, да затваря тръбите и след това да пуска материала в океана. За жалост, точно такава липсвала в подводната лодка U-1206.

Историческите архиви се водят до 14 април, 1945-а година. Това е фаталната дата, отбелязваща един преломен момент и тежка необходимост за реновиране на тоалетната система в подводниците.
По данни на екипажа, U-1206 се движела на дълбочина от 70 метра, близо до бреговете на Шотландия. В този момент, Капитан Шлит изпитал нужда да посети мястото с двете нули и като всеки капитан, преценил, че тази дълбочина е напълно достатъчна за разтоварването на тоалетните.

 

U-bootVIIc0001

Снимка: Wikipedia

Изненадващо, но капитанът така и не успял да се справи и потърсил за помощ единственият човек от поддръжката, подготвен за тези проблеми – тоалетният отговорник. Колкото и комично да звучи, имало един такъв човек, който трябвало да отговаря за инсталацията и бил специално подготвен за всякакви ситуации. По-добрият вариант за всички е бил капитанът да излезе от тоалетната и да остави някой друг да се бори с възникналия казус. По данни на същия, човекът-поддръжка е объркал крановете за разтоварване и използвал възможно най-грешните. По технически  предписания, тоалетната не би трябвало да се ремонтира на подобна дълбочина по няколко причини:

1. Точно под тръбите на тоалетната се намират батериите, които захранват мощните електромотори. Каква е логиката да са позиционира точно там, не можем да кажем. Подозираме, че немските инженери понякога правят грешки или просто били захласнати от гениалната ВиК технология.
2. Самата система била напълно непозната и по-добрият вариант е да се преминат вражеските води, преди да започне ремонта, останалите моряци просто трябвало да издържат на напрежението или да използват старата система за събиране.
3. След като не успял да установи проблемът, водопроводчикът по-скоро е доразвалил системата, отколкото да ѝ помогне. Водата започнала да кръщава батериите, хлорните изпарения изпълнили лодката. Дадена е команда за моментално изплуване. Ала след като липсвало захранване към електромоторите, U-1206 била напълно обездвижена.

submarine-696101_1920

Основният проблем е, че подводницата се намира във вражески води и веднага е открита от патрулни самолети. Единственият вариант за екипажа, който не иска да остави модерната бойна машина в ръцете на противника – в това описание не включваме тоалетната – е да отвори различни клапани и да я остави да потъне отново. Мнозина са задържани, трима души умират при опит да се спасят. По-голямата част от екипажа стига до шотландските брегове на гумени лодки.

В историята на морския флот има само една подводница, която е потопена от дефектна тоалетна – тази. Капитанът обаче оцелява до 90-годишна възраст. Неговите записки разказват, че не е ясно кой е счупил тоалетната, но неофициални източници твърдят, че именно капитанското посещение е потопило най-модерната подводна лодка за времето си. Еволюцията на тази система в последствие е била променена, но пък е важно да знаем, че историята познава онази, която дефектира във вражески води. 

 
 
Коментарите са изключени

Японецът, който продължи Втората Световна война с 29 години

Армията, както се досещате, е една особена религия за войника. Институцията изгражда жертвоготовни бойци, а не просто хора, подготвени за престрелки. Военните униформи сякаш дават нещо повече от йерархия, дават уважение. Киното гребе с пълни шепи историята за поредните големи герои, защитаващи своето знаме, идеал и мотив за свобода, но някъде между редовете е изпусната историята на лейтенант Хироо Онода. Това е човекът, който продължава официално Втората Световна война цели 29 години.

Onoda-young

Снимка: By http://www.wanpela.com/holdouts/profiles/onoda.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2456271

Роден през 1922-а година, Хироо бил тихо и спокойно момче. На 18-годишна възраст се присъединява в японската армия. Трениран е в изкуството на партизанската война и разузнаването, младежът е изпратен на остров Лубанг във Филипините, където има задача да атакува врага и да унищожи самолетната площадка, както и пристанището на острова. Офицерът на Онода е дал заповедите лично и заявил, че е забранено да се предава. Предаването означава смърт от ръката на офицера – действие, което автоматично се смята за тотален позор:

„Може да отнеме 3 години, може да отнеме 5 години. Каквото и да се случи, ние ще се върнем за теб! До тогава трябва да знаеш, че и един войник да имаш, трябва да продължиш своята мисия.“
Онода скача с парашут и открива други войници на Япония. Споделя какво е точно нареждането и какви са новите заповеди, но сред редиците има войници, които имат по-висок ранг от неговия и отказват да обърнат внимание на новите нареждания. В края на февруари 1945-а година, войници на САЩ скачат смело на острова. При първата схватка, Онода остава жив с още 3-ма души. Останалите умират или се предават. Като войник с най-висок ранг, той дава нареждане на оцелелите 3-ма да се отправят към планините и там да поведат битката си.

Понеже няма армия, а и в края на октомври, Япония се предава, Онода и компанията му започват престрелки с полицията. Създаването на малки атентати бързо накарало местните жители да живеят в паника, а още по-тъжната част е, че в края на годината, японският войник вижда изрезка от вестник, където е написано, че страната му се е предала. Имайки предвид заповедите, екипът отказал да се предаде и продължил престрелките и атентатите.

Screenshot_7

В края на годината, хеликоптери прелитали из целия остров и хвърляли листовки, в които генерал Томоюки Ямашита разпуска 14-а армия, защото Втората Световна война е приключила. 4-мата японски самураи, отказали да повярват и на това, а и вече се криели цяла година, трудно биха могли да повярват, че страната им се е предала. Това са хората, които никога не разбират и за двете атомни бомби.

През 1950-а година, редник Юйчи Акатсу се предава на филипинците. Това действие засилило сериозно параноята и битката продължила смело напред. През юни 1953-а година, един от войниците на Онода е ранен. Ефрейтор Шойчи Шимада е превързан от своя капитан, успява да се излекува и да живее още няколко години, преди да бъде прострелян при пореден опит за локализиране на малката армия.

Онода и редник Киншичи Козука продължили битката и тероризирали хората чак до 1972-а година. Един ден, двамата решили да изгорят оризови полета на местен фермер, който подозирали, че работи с врага. Фермерът преценил, че никой няма да отнеме труда му и открил огън по вандалите. Именно в тази битка пада и последният член на малкия екип японски бойци. До този момент, Япония се е опитвала по всякакъв начин да прибере своите войници. След като не минал номера със заповедта на генерала, японците започнали да хвърлят снимки на семействата на войниците и ги умолява да се предадат, но не.

Сагата приключва през 1974-а година. Японският изследовател Норио Сузуки имал за цел да открие Онода. Изследователят искал да види лейтенанта и дива панда – подредени точно в този ред. Онода бил приоритет. Сузуки успява да открие своя съгражданин и му разказал цялата японска история. Показал му какво се е променило, но въпреки това, боецът не бил готов да хвърли пушката си. Историята на Онода била достатъчно увлекателна и мотивирала Норио да открие командващия офицер Йошими Танигучи. Същият летял до острова, за да отмени задачата на своя подчинен. В замяна, войникът предал своята катана, все още работещата японска пушка Arisaka Type 99, няколко пачки патрони, няколко ръчни гранати и семейният меч. Филипинското правителство вдигнало всички обвинения за смъртта на 30-те човека.

Screenshot_8

Завръщайки се обратно в Япония, Хироо е посрещнат като герой, но въпреки това не успял да се климатизира. През 1975-а година заминава за Бразилия, пише своята автобиография и работи като фермер. Завръща се в Япония, за да води курсове за оцеляване. През 1996-а година се завръща на филипинския остров и дарява сумата от 10 000 долара като извинение за всичко, което е причинил на жителите. Познавайки качествата на японската армия и силата на самураите, той самият многократно е настоявал да се промени изцяло учебния армейски модел на страната на изгряващото слънце.

В едно интервю, най-верният войник на японския император споделя:
„Всеки японски войник е подготвен за смъртта. На мен ми беше наредено да водя партизанска война и да не умирам. Станах офицер и получих таза задача. Ако не можех да я завърша, щях да се срамувам от себе си.“
Хироо Онода умира през 2014-а година на 91-а години от сърдечна недостатъчност.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

| от |

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени

Кой е най-големият терористичен акт в американската история преди 11 септември

| от |

На 18-и ноември 1978-а година, повече от 900 души са готови по заповед да изпият течност наситена с цианид. Всичко това идва по заповед на преподобния Джим Джоунс, лидер на един от първите големи култове, основател на собствен град наречен Джонсвил и феномен за американската история.

Преди 11 септември, това е едно от най-големите кланета в американската история. Повече от 900 души умират, сред тях има много деца. Историците по-късно биха нарекли всичко това „Краят на един радикализъм, продължил твърде много време“.
Явление като Джим Джоунс е доказателство за две неща:
1. В САЩ има твърде много и доста лесни за манипулиране хора.
2. Сектите са сериозен инструмент за контрол в САЩ.

Как е възможно едно момче от беден произход, без особено образование и прохождащо в религията, да започне да проповядва и освен това да говори в онези времена за равенство между расите, половете и още много други? Някои критици смятат, че в примката на „преподобния“ попадали и хора с достатъчно знания и желание да помогнат на останалите, тласкани от божията воля. През 1965-а година, Джоунс започва да обикаля страната, в Калифорния се представя за духовния наследник на Христос и Буда. Неговата огромна мечта била обвързана с равенството и братството между всички. През 70-те години на миналия век, преподобния вече облъчвал хора в Сан Франциско.

Rev._Jim_Jones,_1977

Снимка: By Nancy Wong – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=66016050

 

Основаването на така наречения „Храм на хората“ започнал да печели вниманието. Има само един особен проблем, повечето миряни трябвало да се откажат от личното си богатство, да работят с часове безплатно, при това в името на църквата и да откажат всякакъв контакт със семействата си. Джоунс имал още една налудничава идея, той карал неговите последователи на по-високи постове в църквата да подпишат фалшиви показания, че са малтретирали деца. При опит за бягство или напускане, те трябва да са готови за тази атака от страна на църквата.

Както много други, Джоунс се притеснявал от възможността да стане жертва на ядрена катастрофа. Страхът, че църквата може да пострада, мотивира преподобния да издирва безопасно място, където да изгради своята империя. Фалшивият месия вече разполага с достатъчно финанси и много скоро избира страната Гаяна – бивша британска колония. И така всички се местят в джунглата. Тропическият климат бързо изморявал миряните, но това изобщо не пречило да се мотивират от речите на своя духовен лидер, ако това не помагало, винаги можели да се респектират от „Червената бригада“ – тежко въоръжени господа. Страната – домакин изобщо не се вълнувала от новия култ, пристигащ на тяхната земя. Някой е платил за земята, облагородява я и по всички личи, че колонията се разраства. Когато управлението получава приходи от подобни гости, няма никакво желание да се меси или да коментира резките промени.

Семействата на колонизаторите, останали в САЩ, се притеснявали. Понякога получавали писма, друг път изобщо, написаното нямало никакъв смисъл и много хора се обръщали към американските власти за помощ. Когато едно американско семейство в САЩ успява да спечели дело за попечителство на дете, отгледано в Джонстаун, нещата вече излизали от контрол. Лудостта, че някой ще отнеме детето на града, мотивирало всички да хванат оръжието и да се превърнат в една малка партизанска армия. Джоунс пътува често до САЩ, където кара нови и нови привърженици да продават своята земя и с парите да се преместят в Джоунстаун – последното райско място на земята.

Jonestown_Houses

Снимка: By Fielding McGehee and Rebecca Moore – http://jonestown.sdsu.edu/AboutJonestown/Gallery/G3/pages/JT-1979-08.htmPhoto Courtesy of „The Jonestown report“., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3753826

Някъде там и по това време се появява идеята, че жителите трябва да практикуват така наречените „бели нощи“ – тренировка за масово самоубийство. Друга интересна подробност е фактът, че самият Джоунс забранява сексуални отношения между жителите, които не са сключили брак, но той самият често практикувал полови отношения и с двата пола. Няма доказателства за педофилия, но Джоунс е бил арестуван поне веднъж за мастурбация в тоалетната на кино в Лос Анджелис.

Положението ескалирало до такава степен, че калифорнийският конгресмен Лео Раян решил да вземе делегация от журналисти и с нея да се разходи до тази интересна мисия. Първо искал да запознае света с този феномен и второ, лично дал обещание пред семействата, чийто роднини живеят в тази малка колония, да разбере в какво здраве са и какво правят наистина там.
Делегацията прекарва 17-и ноември доста спокойно, докато някой не се опитва да намушка с нож конгресмена. Тръгвайки обратно към летището, Раян взима и група от местните, които искат да напуснат иначе толкова прекрасното място.

1973_Congressional_Pictorial_Leo_Ryan

Снимка: By United States Congress – Congressional Pictorial Directory, Ninety-Third Congress, January 1973, Page 18., United States Government Printing Office, Washington: 1973, Stock Number 5270-01658, Compiled Under the Direction of the Joint Committee on Printing., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1598043

Преподобният Джоунс заявява, че всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае, следователно някои наистина са готови да бягат. Изпращачите решават проблема много бързо, на летището вадят оръжие и застрелват цялата делегация. Част от същата успява да избягат и да се скрие в гората, докато не ги откриват властите, но самият конгресмен умира от раните си.
Жителите на Джоунстаун пък вече започват да изпълняват мисията „бяла нощ“. Проповедник напомня на всички, че е време да умират, защото наистина няма смисъл, след като не могат да живеят в спокойствие и мир, могат поне да умрат в мир.

И така под строй и с аудио запис от близо 42 минути се записва дебатът между Джоунс и неговите миряни. Спорът е тежък, някои са готови да си тръгнат, други искат да пощадят децата, но Джим не е съгласен, той иска да остави силно съобщение за всички и да накаже САЩ за това, че не са му позволили да управлява малката си империя както пожелае. Първи били децата, а след това започнали и възрастните да приемат отрова.

Screenshot_1

Снимка: YouTube/ScreenShot

Близо 300 деца са записани как плачат, агонизирайки от прекомерното количество цианид. Никой не е успял да направи отровата по-бърза и безболезнена, затова е била смесена с други различни сокове, за да може поне да бъде по-лесна за приемане или с някакъв по-приятен вкус. Действието на цианидите е обвързано с блокирането на клетъчното дишане. Кой би подозирал, че години след Първата Световна война, този химикал ще се използва отново, при това върху мирно население.

Screenshot_3

Снимка: YouTube/ScreenShot

На следващата сутрин, гаянски войници влизат в града. Картината е смразяваща. Повече от 900 души са на земята. Убийствена тишина и купища спринцовки и чаши пълни с отрова. Една възрастна жена, която спяла през цялото време, се събудила, за да открие всички свои приятели – мъртви. Самият проповедник е открит с огнестрелна рана в главата – той решил да не използва отрова. За финал можете да чуете и 40-минутния запис на хора, опитващи се да намерят по-добър изход от създалата се ситуация. Аудио касетата е открита няколко дена след претърсването на цялото село.

 
 
Коментарите са изключени