shareit

Румънските княжества, които не преживяха своя Ренесанс

| от Радослав Тодоров |

Основната причина за изостаналостта на балканските страни спрямо тези от Централна и Западна Европа, е че те падат под османска власт, точно когато в Европа се заражда Ренесансът.

Това ги откъсва от европейската цивилизация и приобщава към една азиатска изостанала феодална система, управлявана от агресивна религия, недопускаща новите философски идеи на западното Просвещение, същевременно затворена и за технологическия прогрес. Така че докато в Западна Европа откриват нови светове, философии и технологии, тук на нас ни се налага да се занимаваме с ходжи, девширмета и башибозуци. По този начин Балканите остават в мрака на Средновековието практически чак до ХIX век.

За разлика от останалите балкански страни обаче, румънските княжества Влахия, Бесарабия и Трансилвания запазват своята свобода през османския период. Те имат уникалния исторически шанс да попаднат в един своеобразен геополитически вакуум, между три големи империи – на Османците, на Хабсбургите и на Романовците.

Понеже се намират встрани от основните лъчи на външнополитическите им интереси, и за трите империи е най-удобно румънските земи да останат като буфер между тях, върху който да се упражнява само индиректна власт и влияние. За съжаление обаче, османското влияние е най-осезаемо именно там. Обкръжени от три страни от османските завоевания, княжествата твърдо остават в орбитата на Истанбул. Парадоксално, е че тяхната държавност и независимост се зараждат тъкмо в зората на османското нашествие на Балканите, когато държавността на останалите балкански народи залязва. Възможността Влахия и Молдова да се обособят и затвърдят като независими княжества се дължи на изолираното им местоположение считано за второстепенно външнополитическо направление от съседите им, както и за проблемите и разпадът у самите им съседи – Унгарското кралство, Българското царство и Татарската орда.

1853 - влашки селяни и войници
Влашки селяни и войници (1853 г.)

Но тази им независимост, изпълнена с вътрешни размирици и борби за власт между боерите, сумарно не продължава повече от век. Защото след смъртта на Мирча Стари през 1418 г. съпротивителните сили на Влахия рязко спадат и тя изпада във васална зависимост и сюзеренитет от Османската империя, а 50 г. по-късно и Молдова я последва. Независимо от това, те остават единствените християнски държавни образувания на Балканите, разполагащи с пълна вътрешна автономия. И въпреки това не успяват да хванат нищо от Европейския Ренесанс и напълно го проспиват.

На какво се дължи това?

Въпреки че във вътрешните си дела румънците разполагат с относителна независимост, външната им политика и икономиката им са изцяло блокирани от падишаха. Те се задължават да снабдяват армията на империята с войски и продоволствие, когато има военни кампании в близост до тях, да й плащат годишен данък, плюс още един куп други данъци, бакшиши и „подаръци” за султанския двор по време на големи празници и други събития. Също така изхранването на многолюдната столица Истанбул до голяма степен се опира на влашките реколти – жито, мед, дървен материал. Княжествата на теория търгуват с империята и й продават продукцията си, но на практика стоките им са купувани на силно занижени цени.

На всичкото отгоре в един момент Високата порта решава да се намеси директно във властта на княжествата, назначавайки за воеводи удобни на нея хора, без да се съобразяват с мнението на боерския съвет. При това воеводата трябва да си плати за тази услуга на Портата, не само при назначаването си, но и при ежегодното си преназначаване, въведено пак от Портата. Разбира се всичките необходими средства за това се извличат от селското население на княжествата, докато силата на господарите постепенно нараства, но въпреки това така и не се стига до развит феодализъм като в Западна Европа, нито пък до икономически подем като нейния.

Изпълнявайки всичките им наложени задължения към Портата, княжествата са оставени изцяло на собствено вътрешно самоуправление, в което турците не се месят, не настояват дори в тези земи да се строят джамии или да се държат османски военни контингенти. Въпреки това, както Средновековието, така и ХVІ и ХVІІ в. преминават в застояли феодални отношения без никакъв напредък и при честа смяна на воеводи. Хабсбургите успяват да сложат ръка върху Трансилвания и Банат, населени предимно с етнически румънци и въпреки, че те са предадени под властта на унгарски феодали, не може да се каже, че положението им е по-тежко отколкото на „свободните” им събратя във Влахия и Молдова.

Битката при Посада, 1330 г., в която румънците разбиват унгарските рицари и извоюват независимост
Битката при Посада през 1330 г., когато румънците разбиват унгарските рицари и извоюват независимост

С избухването на поредицата от Австро-турски и Руско-турски войни, проблясват и искри на надежда у някои по-прогресивно мислещи воеводи, за възползване от геополитическата ситуация, за да извадят страната си от това забвение и изолация. Тези искри обаче много бързо угасват, а с угасването си довличат и нови проблеми в земите на княжествата. Портата решава да сложи край на антиосманските заигравки на воеводите, прогонвайки молдовския воевода Димитрие Кантемир в Русия, и екзекутирайки влашкия – Стефан Кантакузин по обвинения в съюз с австрийците. На тяхно място Портата назначава богатия грък от истанбулския квартал Фенер – Никола Маврокордатос. С това започва т.нар. Фанариотски период от историята на княжествата, продължил чак до 1821 г. Фанариотите се включват в политическия им живот още доста преди това покрай интриги и подкупи, чрез които посредничат на воеводите за всякакви въпроси между тях и Портата. Множество фанариотски фамилии директно се заселват в княжествата и постепенно се румънизират. Много от тях завземат и властта за серии от кратки периоди.

Рекордьор по царуване е синът на Никола – Константин Маврокордатос, който през 40 годишната си политическа кариера успява да събере общо 10 царувания (6 пъти във Влахия и 4 в Молдова). Най-удивителното е, че в един момент властта е взета от рода Гика, който е от албански произход и се стига до това албанци да управляват Румъния, експлоатирайки населението й под фанариотски режим. А по същество този режим малко се различава от организирано разбойничество. Средновековният феодализъм през този период еволюира съвсем бавно и недоброкачествено. Обществото като цяло представлява един малък слой от едри земевладелци и огромно бедно и неграмотно население под него. 95% от населението продължават да живеят в селата, като само 1/3 от него са свободни селяни, а останалите практически са крепостни. Въпреки че земите са им наследствени, те нямат право да ги напускат и макар и ангария на теория вече да няма, то на практика тя се плаща в пари, отделно от силно завишения десятък и останалите данъци. Така че въпреки плодородието и обширните обработваеми земи, заливащи с пшеница и натурални стоки пазарите на Цариград, но изкупувани на символични цени, Влахия и поданиците й си остават бедни.

MEDIEVALROMANIA

Макар и със собствена държавност, за разлика от останалите балканци, румънците и през ХIX в. остават в незавидно положение. Част от тях живеят в Трансилвания, оставени на произвола на унгарските си господари. Свободните им събратя във Влахия и Молдова не може да се каже, че реално са по-свободни от тях, нито дори и от братовчедите си южно от Дунав живеещи в империята.

Княжествата са под друговерски сюзеренитет и управлявани от чужденци-експлоататори, а отношенията и връзките им със съседните страни се изразяват най-вече във военно присъствие, руско и австрийско, по време на походи срещу османците.

Външната политика е изцяло направлявана и умишлено задушавана от Високата порта. Дотолкова, че в един момент султанът подарява част от Молдова (Буковина) на австрийския император, без въобще да пита албанския й княз Георге ІІІ Гика или да чуе бурните му протести.

Все пак покрай Руско-турските войни боерите успяват да се възползват от руските стремежи към Проливите и лека полека да извоюват по-изгодни условия за своя васалитет, както и постепенно да се отърват от фанариотите. Същевременно идеите на ренесанса, романтизма и френската революция, все пак проникват сред рехавата прослойка на образованото население, макар и доста бавно и с огромно закъснение. Но що се отнася до селските маси, то там положението, както вече споменахме, е повече от критично. 95% от населението живее в селата и е практически закрепостено и подложено на ангария под различни форми. Всички тези селяни се владеят от малък брой боери. И тези боери практически нямат никакви разходи по производството на натуралната си продукция. Системата е следната: боерите отдават 2/3 от земите си на селяните срещу 12 дни на месец ангариен труд официално.

Но за този период се възлага и определено количество работа, която трябва да се свърши, което в много от случаите удвоява и дори утроява срока на ангарията. Като алтернативен вариант, всеки е „свободен” да замести ангарията си със заплащане на определена сума пари. При така очерталата се картина – богати на зърно земи, огромна маса от безплатни работници и значително търсене на пшеница на Истанбулските и западните пазари, боерите натрупват солидни богатства. Нараства заинтересоваността им от придобиване на нови земи и уреждането на селяни, които да работят в тях, а разликата между обществените прослойки става все по-осезаема. Отделно, към 20-25% от цялата румънска територия се намира под властта на манастирите, които са подчинени на гърците от Атон. Те не плащат никакви данъци, нито се подчиняват на държавата, като тези им привилегии са гарантирани и от Русия – първо, защото са православен стожер и второ, защото по време на войни използват техните манастири за разквартируване на войските (близо 50% от целия доход на княжествата отива за издръжка на руските войски по време на война).

Като условията за селяните в манастирските имоти са не по-малко тежки от тези в боерските. Като прибавим към всичко това десятъка и останалите данъчни облагания, както и произвола на върлуващите разбойнически шайки или чужди окупационни армии из страната, може да се каже че фанариотския период е един от най-тежките в цялата история на Румъния.

Пропастта между селяните и господарите в княжествата определено е доста по-голяма, отколкото при другите балкански народи, но все пак и през нея се отдава възможност да се протегнат ръце. Поне по един крайно належащ въпрос те са твърдо на едно мнение – че фанариотската власт и османския васалитет трябва да бъдат отхвърлени. Изминава доста време докато това се случи, а пълната си независимост от Високата порта те извоюват чак с участието си в нашата Руско-турска освободителна война през 1878 г. Така че по пътя си към модернизация и прогрес тогава Румъния практически застава на една и съща стартова позиция с останалите Балкански държави, макар те току що да са се освободили.

През всичките тези периоди независимо колко тежко е било нашето положение, то на север от Дунава винаги е било по-тежко, дори и през ХХ в. Драстична промяна в тези тенденции се наблюдава едва в последните две десетилетия. Изглежда през всичките тези злощастни времена румънците са извървели своята Голгота и най-накрая вече вървят уверено напред. Като напоследък с техния прогрес и особено с опита си в борбата с корупцията и мафията, както и икономическия растеж, за нас те станаха почти като еталон за подражание в търсенето на верния път.

 
 
Коментарите са изключени