Приемането на пръстовите отпечатъци като доказателство и митът за тях
В продължение на векове учените разглеждат любопитните вълнисти чертички, които украсяват върховете на пръстите им. През 1788 г. ученият Д. Майерс заявява, че те изглеждат уникални и че „подреждането им никога не се дублира при двама души“. Това е интересно наблюдение, но и такова, което остава латентно, докато обществото от 19 век не започва да се бори с възникващ проблем: Как да докаже, че хората са тези, за които се представят?
Носенето на издаден от правителството документ за самоличност все още не е обичайна практика, както пише Колин Бийвън, автор на „Fingerprints“. Градове като Лондон процъфтяват, пълнят се с всякакви непознати и съответно с престъпления. Голямото разрастване на населението възпрепятства способността на полицаите да си вършат работата добре, тъй като освен ако не разпознаят престъпниците по външен вид, те имат малко надеждни начини за проверка на самоличността. Тогава еднократният нарушител би получил леко наказание, а обичайният престъпник би получил много по-строга присъда със затвор. Но как би могла полицията да провери дали извършителят, когото е заловила, е бил залавян и преди – когато рецидивистите са хващани, те просто казват фалшиво име и твърдят, че това е първото им престъпление.
Изправена пред този проблем, полицията изпробва различни стратегии за идентификация. Фотографските снимки помагат, но в архив от такива е трудно да се търси. През 80-те години на 19 век френски полицейски служител на име Алфонс Бертийон създава система, в която се снемат 11 телесни измервания на заподозрения, но тя е абсурдно трудно да се приложи достоверно.
Идеята за пръстови отпечатъци постепенно озарява няколко човека. Единият е Хенри Фолдс, шотландски лекар, който работи като мисионер в Япония през 70-те години. Един ден, докато пресява парченца от 2000-годишна керамика, той забелязва, че по нея все още се виждат пръстовите отпечатъци на грънчаря. Той снема отпечатъците на колегите си в болницата и забелязва, че изглеждат уникални. Фолдс дори използва отпечатъци, за да разкрие малко престъпление: Служител краде алкохол от болницата и го пие в мензура; Фолдс открива отпечатък, оставен върху стъклото, съпоставя го с отпечатъците, който е взел от колегите си, и бързо идентифицира виновника.
Колко надеждни са обаче отпечатъците и могат ли да се променят? За да разберат това, Фолдс и някои от учениците му изстъргват върховете на пръстите си… за да открият по-късно, че отпечатъците им израстват по същия начин. Когато пък изследва развитието на децата в продължение на две години, докторът установява, че отпечатъците им остават същите. Към 1880 г. той вече е убеден в уникалността им, и пише писмо до списание Nature с аргумента, че отпечатъците могат да бъдат достоверен начин за полицията да установи самоличност.
Други специалисти също подкрепят идеята – и започнаха да се опитват да създадат начин за категоризиране им. Разбира се, пръстовите отпечатъци са чудни на теория, но могат да бъдат наистина полезни, само ако има метод за бързо търсене.
Пробивът в тази посока идва от Бенгалия, Индия. Азизул Хаке, ръководителят на службата за идентификация в местното полицейско управление, разработва елегантна система, която категоризира отпечатъците в подгрупи въз основа на техните типове шарки. Тази система действа толкова добре, че един полицай може да намери съвпадение само за 5 минути – много по-бързо, отколкото отнема на някои търсенето в системата с телесните измервания на Бертийон. Когато Хенри демонстрира системата си на британското правителство, служителите са толкова впечатлени, че го направиха помощник-комисар в Скотланд Ярд през 1901 г.
В рамките на няколко години отпечатъците се разпространяват по целия свят – те, за разлика от нестабилните свидетелски показания на очевидци, са неизменно достоверни, както прокурорите и професионалните, които ги ползват, започват да твърдят.
Престъпник, който е премахнал отпечатъците си
И все пак става ясно с течение на времето, че дактилоскопичните отпечатъци не са толкова солидни, колкото предполагат феновете им. Полицейските експерти често обявяват в съда, че „няма двама души с еднакви отпечатъци“ – въпреки че това никога не е било доказано или дори внимателно проучено. (И все още не е доказано.) Oтделно от това, органите на реда (като всички хора) понякога правят грешки и извършват небрежна работа.
Така че, въпреки че пръстовите отпечатъци се разглеждат като безпогрешни, много хора се озовават в затвора погрешно. Най-малко 23 души в САЩ са неправилно свързани чрез отпечатъци с местопрестъпление. В Северна Каролина през 1985 г. Брус Басдън е арестуван за убийство и прекарва 13 месеца в затвора, преди анализаторът на отпечатъците му да осъзнае, че е направил гаф.
Независимо от това, надеждността на отпечатъците днес рядко се поставя под въпрос в съвременните съдилища. Едно изключение е Спенсър Летс, федерален съдия в Калифорния, който през 1991 г. се усъмнява в анализаторите на пръстови отпечатъци, които свидетелстват в процес за банков обир. Летс е изумен да чуе, че стандартът за деклариране, че два отпечатъка съвпадат, варира значително от окръг до окръг и не приема пръстовите доказателствата от този процес. „Не мисля, че някога ще използвам отпечатъци за показания“, каза той в съда, като звучи изумен. „Вярата ми е разклатена.“ Но за други съдии вярата все още е там.
* * *
За сравнение, идентификацията чрез ДНК получава малко по-високо ниво на скептицизъм. Когато е открит за първи път през 1984 г., изглежда толкова точен метод, чак научно-фантастичен. Алек Джефрис, изследовател от Университета в Лестър в Англия, разработва начин да анализира парчета ДНК и да създаде изображение, което според него има голяма вероятност да бъде уникално. В ярка демонстрация на своята концепция той установява, че спермата на две жертви на убийство не е от заподозрения, когото полиция е задържала.
ДНК бързо спечелва репутация за подпомагане на освобождаването на неправомерно обвиняеми: Всъщност проектът с нестопанска цел Innocence Project го използва, за да освободи над 360 затворници. До 2005 г. списание Science казва, че ДНК анализът е „стандартът“ за криминалистични доказателства.
И все пак идентификацията чрез ДНК, подобно на пръстовите отпечатъци, може да бъде податлива на грешки, когато се използва небрежно. Един от проблемите, отбелязва Ерин Мърфи, професор по наказателно право в Юридическото училище в Ню Йорк, е „примесите“: Ако полицията извлече генетичен материал от местопрестъплението, почти сигурно е, че ще съберат не само ДНК на нарушителя, но и от други хора. Разграничаването е особено предизвикателство за простите инструменти за ДНК идентификация, които все повече се използват от местната полиция. Машините всъщност не са проектирани да се справят със сложния състав на пробите, събрани на полето, казва Мърфи – въпреки че някои полицаи ги използват точно по този начин.
