shareit

Позорът на Израел в ловът на нацисти – историята на Иван Грозни от Треблинка

| от |

Представете си, че един ден на прага ви застават полицаи и заявяват, че ще баща ви ще бъде изправен на съд за престъпления срещу човечеството. До този момент сте живели спокоен и праволинеен живот, радвали сте се на покрив над главите и всичко е било сравнително наред. Изведнъж на прага застават камери, цялото семейство се превръща в медийна звезда, а вие не може да си отговорите какво се случва. Може би сте преживели точно това, ако фамилията ви е Демянюк. Миналото има дарба да се обръща и да хапе, а въпросният го знае много добре. 

Историята на Иван Микайлович Демянюк е особено впечатляваща и за първи път успява да постави Израел и Мосад на колене, през 80-те години на миналия век можем да забележим една особено жестока тенденция за лов на вещици и толкова необходимия реванш на Израел срещу всички нацисти. Преди да продължим този материал е редно да отбележим следното: в нито един момент не можем да говорим за липсата на Холокост, в нито един момент не подкрепяме случилото си в този период от световната история и смятаме, че човешкият живот е най-ценното и неприкосновено богатство, с което разполагаме, точно по тази причина неговото отнемане може да се случва само при безупречни и сериозни доказателства.

Нека обаче започнем от самото начало. Иван Демянюк, който в последствие ще получи американското име Джон, започва своя живот в Съветска Украйна. Преживява жестокия глад на режима, но за да оцелее, намира работа в завод за трактори, а след това и в ТКЗС. През 1940 г. получава повиквателна от Червената армия и се включва активно в битката за Източен Крим. Там обаче отстъпващите руснаци вече са въвели новата заповед за неотстъпление и самият Демянюк, както и много други негови бойни другари са заловени. В този период, колкото и успешна да е немската машина, не може да се задоволи с пренасочването на кадри, затова използва военнопленници, които да обучи като надзиратели. Необходим е персонал, който да върши най-черната възможна работа.

 

John_Demjanjuk_2

Снимка: By Unknown author – http://revisor.od.ua/pics/apicturepicture8891_92144.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7569524

Тук се случва по-интересната част от биографията на Иван. Според нацистките документи, същият пристига в концлагера в Травники, където се обучава. Пристига през юни, а през септември е назначен в Окзов. Само няколко седмици отново се завръща обратно в Травники. След това е изпратен в Майденек, а по-късно получава назначение в Собибор. Както се досещаме, в този времеви период можем да говорим за така нареченото „Окончателно решение“, в което еврейската популация, редом с много други е избивана.

През 1944 г. Червената армия се завръща и по думите на Иван, отново получава възможността да се бори срещу нацистите. Тук обаче има една подробност, американските власти по-късно не могат да намерят необходимите доказателства, с които да заявят, че Демянюк наистина се е борил. Една от причините е, че по това време СССР изобщо не пази данни и ако има някаква информация, тя може да е толкова подправяна, че няма никакви шансове да се стигне до истината. След края на войната лежи в няколко затвора и по това време мечтае да замине за Аржентина или Канада. В последствие получава възможност да отлети за САЩ. В документите споделя, че е работил като шофьор в град Собибор в Източна Полша.

По стечение на обстоятелствата там се намира и един от концентрационните лагери. След това е работил като шофьор в малко баварско градче, а през 1951 г. се намира в Мюнхен. През следващата година, заедно със съпругата си и дъщеря си озова в САЩ и започва работа като механик в автомобилните заводи на Ford. През 1958 г. Деминюк официално става американски гражданин. През 1975 г. организацията Якоб Явиц предоставя списък със 70 лица от украински произход, които живеят на територията на САЩ. В последствие списъкът е редуциран до 9 души и сред тях присъства Иван Демянюк. Във въпросната година КГБ предоставя списък с граждани, които най-вероятно може да са били активни дейци във въпросните лагери. Обвенията за Иван първоначално са насочени към дейност в лагера Собибор, на неговите емиграционни документи е написано, че е живял там, но въпреки опитите на САЩ да повдигне обвинение, няма никой, който да го идентифицира или поне така се твърди.

John_Demjanjuk_1

Снимка: By Unknown author – http://revisor.od.ua/pics/apicturepicture8891_92144.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7569524

САЩ съдейства на Израел и изпраща снимките на въпросните хора в страната, държавни агенти започват да говорят с оцелелите от Собибор и Треблинка и мнозина го идентифицират по неговата снимка от визата. 9 души го разпознават като „Иван Грозни“ и го наричат така, защото е един от най-зловещите пазачи в Треблинка. Неговата задача е да вкарва хората в газовата камера, но често извършвал убийства преди това. Много скоро и друг член на СС на име Ото Хорн ще заяви, че Демянюк е наистина „Иван Грозни“ от Треблинка, следователно не остава нищо друго, освен да се започне дело.

През 1977 г. САЩ официално анулира гражданството на украинеца. Междувременно още трима пазачи от лагера в Собибор заявяват, че Иван наистина е бил част от екипа, но не могат да потвърдят дали е бил в Треблинка, тази задача ще бъде предоставена на друг съд. Макар и повечето оцелели да говорят за Треблинка, нито един от пазачите в другия лагер не потвърждава, че Демянюк е работил в този лагер.

Викат се историци, които трябва да направят възстановка, за да потвърдят дали наистина този човек е въпросният Иван „Грозни“. Според Ърл Ф. Зиемке, заподозреният е бил пленен след битката за Керч, пристигнал е в Травники същата година и според американското разузнаване, неговите оригинални документи също показват, че е бил член на въпросната лагерна система. Има една подробност, в този период се смята, че най-вероятно е бил местен между всички лагери, включително и въпросната Треблинка.

Откритите документи са верифицирани от Хайнрих Шефер, който в този период бил касиерът и държал всички картони и единтификации на служителите. Други петима оцелели от въпросния лагер също ще заявят, че именно той е бил касапът, който намирал нови начини за изтребление на лагерниците – онези, които влизали в газовата камера, можели да се смятат за щастливи. Поне така описват преживяното. Самият подсъдим пък бързо заявява, че е жертва на конспирация и той самият е бил част от тези лагери, а не обратното.

gettyimages-635938219-594x594

Различни благотворителни кампании успяват да натрупат сумата от 2 милиона долара, като зад стои Джером Брентар – един от хората, които отрича Холокоста като цяло. Назначава се и адвокат в лицето на Марк О’Конър. През 1983 г. Израел желае екстрадацията на така наречения Иван Грозни и се подготвят за сериозно разследване. И ако до тук съмненията за участието на Демянюк са били такива, в Израел предстои един ново дело, в което цялата страна ще участва и ще плаче за мъст. От една страна можем да видим, че след като Мосад се проваля в залавянето на д-р Менгеле, сега имат автоматичната възможност за реванш.

В съдебната зала ще бъдат позиционирани около 16 телевизионни камери, радио и вестници ще показват подсъдимия, който през цялото време е наблюдаван дори и в затвора, в собствената му килия са настанени и пазачи. Самият Иван обаче не се притеснява толкова, той е усмихнат, благодари за вниманието, играе много странна роля за човек, който е убивал толкова много хора. Версията на адвокатите О’Конър, Йохан Блатман – особено противоречива личност от еврейски произход и Денис Голдман имат една по-различна версия за случилото се. Техният клиент е бил военнопленник от 1942 г. Лежи в различни лагери  и проявява желание да работи за немците, за да не умре от глад. Обучен е за надзирател. От другата страна обаче се твърди, че в документите е написал Собибор, за да не може да събуди подозренията на властите, докато се опитва да замине за САЩ.

Разкрива се и работната му карта от Травники. Междувременно СССР отказва да съдейства на Израел по установяването на неговата самоличност. Когато се стига до официалната проверка, криминалистите сравняват различни документи, както и самото немско мастило, за да бъдат категорични, че по този документ има промени. Същият не може да гарантира своята автентичност, Израел започва изслушването на оцелелите. Четирима от тях, които са разпознали Иван Грозни на снимката, вече са починали. За изслушване са избрани лица като Пинхас Епстийн, бивш затворен надзирател на име Феодор Федоренко, както и Густав Боракс.

Всички си спомнят ужасите, но по една или друга степен показват, че отдавна са забравили или не могат да си припомнят лицето на своя велик мъчител. Показанията им са объркани, някои често говорят за роднини, които няма как да бъдат живи в този момент, с което става ясно, че времето е взело своето. Най-важният свидетел обаче е г-н Розенбърг. По време на разпита, той моли подсъдимия да си свали очилата, за да го погледне в очите. Историите му са зловещи, но накрая се доближава, за да види Иван Грозни Демянюк и да го разпознае.

gettyimages-50686807-594x594

За изненада на мнозина, подсъдимият подава приятелски ръка, но Розенбърг я отказва. Крещи в залата „Грозни“ и се кълне, че това е именно той. Това е човекът, който е разпарял живи хора с щика си. По всичко личи, че украинецът е вече разпознат. Скоро справедливостта ще тържествува, но в следващия момент започва да се разкрива истината, както и болната амбиция на Израел да открие и да се разправи с всеки възможен вредител.

Защита представя документ, в който именно Розенберг разказва как „Иван Грозни“ е бил убит през 1943 г. по време на бунт на затворниците. По време на делото още един бивш немски офицер – Ото Хорн разпознава пазача от Треблинка. Открита е и татуировката на Демянюк, която идентифицира неговата кръвна група. Същата била направена, докато е пленен, а след това я премахва, за да не бъде екзекутиран от Червената армия. Самият подсъдим обяснява многократно, че такава татуировка получавали всички затворници, но и до днес липсва такава информация и самият Демянюк е единственият, който се е сдобил с този отличителен белег.

Тук се ражда и големият въпрос. Възможно ли е Израел, Мосад и оцелелите да бъркат? Всички са категорични, че това е ходещият дявол, който получава прякора на един от най-жестоките руски владетели. Всички го разпознават, както немци, така и евреи. Същевременно адвокатите доказват с помощта на д-р Юлиус Грант, че картата му е подправена. Холандският психолог Уилям Вагенар е категоричен, че събраните показания от оцелелите са взети неправилно и върху тях е упражнена сериозен натиск. В последствие идва време да говори и самият подсъдим. В историята си той споделя, че е бил в лагер до 1944 г.

Преместен е в Австрия и там успява да се включи в анти-съветското движение. Относно попълнените му документи, заявява, че никога не е карал камион през войната и неговите документи са попълнени от служителка на гишето. Казал е Собибор, защото така го е посъветвал човек от администрацията, за да не бъде разследван като кадър на СССР. Същевременно се появява още едно лице – Игнат Данилченко.

Същият е бил екстрадиран в СССР, но в последствие успява да получи ефирно време, за да говори. Показани са снимки на различни пазачи във въпросното време и на три от тях успява да идентифицира подсъдимия, но в нито един момент не казва, че Иван е бил в Треблинка. Още по-интересен факт е, че при разпита на Ото Хорн – офицерът от СС, самият той изпитал много затруднения да идентифицира Демянюк и накрая американските прокурори му помогнали в разпознаването. Доказателството за този случай идват с помощта на служител от Макдоналдс близо до съда във Вашингтон.

Същият забелязал, че се изхвърлят документи в контейнера за боклук, които не се унищожават и започва да ги събира. Предадени на защитата, те доказват, че Ото е бил притиснат да даде положителен отговор. На 18 април 1988 г. съдът в Йерусалим е категоричен, че Демянюк е извършил престъпления срещу човечеството и за тези дела трябва да бъде обесен. Една седмица по-късно е осъден на смърт, а междувременно цял Израел е в екстаз и мечтае за смъртната присъда.

В следващите 5 години се очаква обжалването. На 29 юли 1993 г. докато подсъдимият продължава да е в затвора и очаква своята присъда, петима съдии от Висшия съдебен съвет отхвърлят заключението. През времето, в което Иван е в лежи в килията, неговите адвокати успяват да се възползват от някои положителни елементи. На първо място пада Берлинската стена и господата могат да отидат до Москва, за да извадят истинското досие на Демянюк. Оказва се, че украинецът е бил изпратен в Собибор, но не и в Треблинка. Съответно неговата карта, в която е описано, че е служил във въпросния лагер, практически няма нищо общо с реалността.

gettyimages-1081558398-594x594

Сред снимките на Демянюк забелязваме и снимка на Иван Марченко.

По-интересното обаче е наличието на 37 писмени показания на бивши надзиратели от Треблинка. Всички те са запазени в архива и доказват, че търсеното лице е Иван Марченко, а не Иван Демянюк. Събраните показания са необходими на Червената армия, за да изтреби висшите постове на нацистите, докато напредва към Берлин, следователно могат да се вземат под внимание в това дело. Открита е снимка на въпросния Иван Марченко, който няма нищо общо и визуално с Демянюк. Надзирателите споделят, че Марченко имал кафява коса и лешникови очи, както и голям белег, който започвал от бузата до врата му. Демянюк е рус със сиво-сини очи, следователно Розенберг е гледал грешните очи, когато се е кълнял, че среща убиеца.

Оказва се, че и американските власти имат показанията на двама други надзиратели, които са отрекли, че лицето (Демянюк) е въпросният мъчител. За пореден път се повдига следващият въпрос. Защо Демянюк пише името „Марченко“ в документите, с които емигрира към САЩ? Неговият отговор е, че написал някакво име, защото така или иначе вече не си спомнял имената на своите родители. Израел официално е хвърлил най-много кал по собствения си гръб. Показанията на оцелелите се оказват изключителна измама и самите съдии отказват да заведат второ дело за престъпленията в Собибор.

Те предпочитат да потулят случая, след като са се превърнали в посмешище на света. Когато се повдига въпроса, съдиите заявяват, че нямат никаква информация за подсъдимия във въпросния лагер и просто няма как да заведат дело. В последствие Иван отново ще бъде съден, този път от немски съд. На 14 април 2009 г. е изведен от дома си и депортиран в Германия. Арестуван е и докато очаква своята присъда, умира в старчески дом, защото няма как да бъде настанен в затвор, само няколко седмици след като официално е признат за виновен.

Group_of_auxiliary_guards_at_the_Nazi_death_camp_Sobibor_in_1943

Снимка: By Anonymous – https://apnews.com/83037ea123935d3ffec209f50cc4f799, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=86425865

Неговите адвокати готвят обжалването, но самият украинец не успява да го дочака и според немския закон, той е невинен до доказване на противното. Така и не успяват да се съберат доказателствата, с които да бъде изправен пред съда. Точно по тази причина продължава да е и името, което се смята за пълен провал на Израел, САЩ и в последствие – Германия. На финалът, когато питат съдиите защо не са използвали доказателства, те просто отговорили, че в Израел последната дума е винаги тази на оцелелите.

Последната снимка е публикувана през 2020 г. и пазачът в центъра на снимката е именно Иван Домянюк. Дали е виновен за извършените престъпления, това не можем да знаем със сигурност. По-важното е, че е разпознат като един от надзирателите в Собибор, но липсата на адекватен съд, както в Израел, така и в Германия не успява да намери правилната формула, за да обяви присъда. Сякаш Израел не са искали просто един надзирател, те са искали страшилището, което е извършила всичкото зло, онази пионка на Хитлер, която мнозина са издирвали толкова дълго време.

 
 
Коментарите са изключени