shareit

Последната мистерия зад Големия влаков грабеж най-накрая е разкрита

| от |

Гордън Гуди е от онзи тип крадци джентълмени като персонажа на Джордж Клуни в „Ocean’s Eleven“. В началото на 60-те години Гуди е дързък, добре облечен, опитен крадец, който знае как да манипулира хората с увереността си. В разгара на престъпната си кариера той помага за планирането и извършването на кражба, в която участват 15 души, и се превръща в най-голямата кражба на пари в история. Габаритите на стореното и последвалото разследване на Скотланд Ярд прави крадците знаменитости във Великобритания, изпаднала в следвоенна рецесия. Властите задържат Гуди и членовете на неговия екип, но не успяват да разкрият един от най-важните хора: началника на операцията. Известен с прозвището Олстърман, този човек остава неизвестен от 51 години.

„Това е като танц, абсолютен танц“, казва Крис Лонг, режисьорът на документалния филм „A Tale of Two Thieves“. Във филма Гордън Гуди, който вече е на 84 години и живее в Испания, разказва за престъплението. Той е единственият от трима живи членове на бандата, който знае името на Олстърман. В края на филма Гуди потвърждава идентичността му – но го прави с колебание, защото е наясно, че така нарушава джентълменско споразумение на над пет десетилетия.

В 3:00 часа сутринта в четвъртък, 8 август 1963 г., британски пощенски влак, пътуващ от Глазгоу към Лондон, спира на червен сигнал близо до село Чедингтън, на около 60 километра, северозападно от дестинацията си. Когато инженерът Дейвид Уитби слиза, за да проучи какво става, той вижда, че стара кожена ръкавица покрива светлините на сигнала, а някой е свързал ръчна лампа към няколко 6-волтови батерии, която всъщност светли в червено.

В този момент ръка хваща Уитби отзад: „Ако извикате, ще ви убия“.

Няколко мъже с плетени маски придружават Уитби към вагона на кондуктора, където главният инженер Джак Милс се сбива с тях, но е свален на земята от удар с щанга. След това престъпниците откопчават първите два от 12-те вагона на влака, като инструктират Милс, чиято глава силно кърви, да кара още километър по-надолу по релсите. В десетте вагона 75 пощенски служители си работят без да осъзнават какъвто и да е проблем. Бандитите закопчават с белезници Уитби и Милс заедно на земята.

Във втората кола четирима пощенски работници пазят над 2 милиона паунда на дребни банкноти. Освен невъоръжените пазачи, единствената друга предпазна мярка, която дели престъпниците от парите, е заключена врата, достъпна само отвътре. Крадците успяват да отворят вратата с железни инструменти и изхвърлят 120 чувала от влака, където чакат два автомобила Range Rover и стар военен камион.

15 минути след спирането на влака 15 крадци успяват да избягат с 2,6 милиона паунда (7 милиона долара тогава, над 40 милиона долара днес).

След час пазач от задната част на влака идва да разузнае закъснението и се втурва към най-близката гара, за да съобщи за обира. Полицията е вдигната в целия Чедингтън и цял ден претърсва ферми и къщи, преди да се свърже със Скотланд Ярд. Столичното бюро издирва заподозрени чрез архива с досиета, които категоризират 4,5 милиона престъпници по техните престъпления, методологии и физически характеристики. Освен това изпраща до Чедингтън своя „Летящ отряд“ – екип от елитни следователи, които са добре запознати с престъпния ъндърграунд. В града и в северните му покрайнини „коли с детективи претърсват щателно улици и къщи“ като се съсредоточават върху домовете на онези, който информаторите им посочват, а също и върху „домовете на приятелките на лондонските мошеници“.

The New York Times нарича престъплението „Британски Уестърн“ и го сравнява с похищенията на Джеси Джеймс и на братя Далтън. Британските вестници критикуват полицията, заявявайки, че липсата на комуникация между отделите помага за по-лесното бягство на нарушителите на закона. Журналистите също така изтъкват липсата на сигурност и мерки от самата Поща и предлагат да постави въоръжена охрана в пощенските влакове. „Последното нещо, което искаме, е да престрелки по британските железници“, каза от своя страна директорът на Пощата.

Полицията знае, че престъплението изисква съдействие на някой от Пощата с подробни познания за пощенските и влаковите операции: някой, който би знаел за липсата на мерки за сигурност, количеството пари, местоположението на вагона, превозващ парите, и крайната дестинация на влака.

Наскоро пощенската служба е добавила аларми към някои от своите пощенски вагони, но тези конкретни вагони не са в експлоатация по време на грабежа. Детективски надзирател Г. Е. МакАртър казва, че разбойниците са знаели това. „Ние се борим тук с банда, която очевидно е добре организирана.“

Всички 15 от разбойниците в крайна сметка са арестувани, но вътрешният човек остава неразкрит. За ролята си в планирането на грабежа, Олстърман получава дял (крадците разделят по-голямата част от парите по равно) и остава анонимен, освен на трима души в продължение на десетилетия. Само един от тези трима все още е жив.

Sears Crossing

Мястото, където крадците поемат контрол върху влака

До януари 1964 г. властите разполагат с достатъчно доказателства, за да oсъдят 12 от престъпниците. Съдия Едмънд Дейвис нарежда на съдебните заседатели да не се влияят от известността, която разбойниците добиват в пресата.

Полицията в крайна сметка успява да възстанови приблизително 10% от откраднатите пари, въпреки че до 1971 г., когато децимализация променя валутата на Обединеното кралство, по-голямата част от парите, които крадците са откраднали, вече не законно платежно средство.

Големия влаков грабеж е вече на над 50 години и през цялото това време Гордън Гуди гледа да избягва публичността. Според Крис Лонг една от причините той да споделя историята си е, че вече му става лошо като чуе нелепи неща за престъплението. Освен разказа си, Гуди се съгласява да даде на създателите на филма и истинското име на Олстърман, тъй като предполага, че информаторът вече е умрял – през 1963 година мъжът изглеждал на средна възраст .

В края на „A Tale of Two Thieves“ на Гуди е показана снимката на истинският Олстърман и основна информация за живота му (той действително е починал преди години). На въпроса дали това, което вижда е умът зад Големия влаков грабеж, Гуди се взира в снимката и се намества на мястото си. Възрастният мъж поклаща глава: „Живея с лицето на този човек много смътно в главата ми от 50 години.“

Лицето не му изглежда непознато. Гордън Гуди се опитва да отговори на въпроса за самоличността правилно и това разкрива дискомфорта му от снимките пред него и може би от усилията му някак да съгласува ангажимента си към проекта и обещанието да не разкрива човек, което е дал на себе си преди десетилетия.

В крайна сметка Гуди казва „да“.

 
 
Коментарите са изключени