Пилотът, който приземи Lockheed U2 безмоторно

Майор Хсичун Хуа е един от пилотите, които успяват да стигнат до САЩ след Втората Световна война, за да бъдат обучени да оперират със самолетите, които ще получат за китайската авиация. Статистиката показва, че редица пилоти са преминали през програмата на САЩ и повечето получават американски имена, за да могат да се прикрият по-лесно. По тази причина и майор Хуа е наричан Майк. Днес живее в Мериленд и притежава докторска степен по аеронавтика.

Не трябва да забравяме, че пилотът е един от малкото, които са имали възможност да летят на U2 самолет и също така е един от малкото, които успяват да оцелеят, след като тестовата машина започва да създава главоболия и накрая дефектира във въздуха. На 3 август 1959 г. 34-годишният пилот ще провежда своя 7-ми полет. Неговата задача е да лети през Тексас, след това да мине покрай Юта и едва тогава да се прибере обратно в базата.

Пилотът може да използва само радио, но няма право да се доверява на радари, а и GPS-ът идва много по-късно, следователно се налага да се ориентира единствено по звездите, както са правили старите мореплаватели. U2 все още не е изчистен от всички дефекти и изисква невероятен контрол от страна на пилота, малко по-високата скорост може да го изкара извън строя, следователно е необходимо спокойствие и огромно внимание към детайлите. Освен това няма място за втори пилот, защото още не е дошло подобрението в кабината.

Веднъж, след като се направи двуместна версия, обучението ще преминава значително по-добре. На първо време ще има опитен пилот, който ще лети заедно с ученика и когато дойде време за кацане, човекът с повече стаж ще поеме контрола. Причината да разказваме тази история е поради простия факт, че в авиационната история, U2 е един от най-трудните самолети за управление, но най-голямото изпитание идва именно при излитане и кацане. Мнозина биха казали, че този пилот има опит, все пак е успял да направи 6 полета. И въпреки това има много малко документирани случаи на безмоторно кацане.

Пилотът има на помощ и допълнителен екип, въоръжен със спортни автомобили, които лесно могат да вдигнат скорост от 160 км/ч и докато са на едно ниво със самолета, да подават информация каква височина остава на колесника, преди да докосне асфалта. Мнозина биха помислили, че пилотът определено се глези с подобни подобрения и до някаква степен сте прави, поне докато не видите цената за създаването на такъв самолет – не за производството. Във фаталната дата, Хуа обаче няма нито мобилни екипи, нито каквато и да е форма за помощ.

Неговият самолет изгасва на височина от почти 21 км. Измервателните уреди за горивото никога не са били инсталирани в този самолет, защото ще променят драстично теглото, а на всичкото отгоре се оказва, че лампичката, която трябва да индикира оставащите 70-80 литра гориво, изобщо не индикира нищо. На такава височина, самолетът вече се носи по инерция и със сигурност остава невидим за топлинните сензори, защото започва бавно и сигурно да се охлажда. Единственият източник на помощ в 11 часа вечерта (по часовия пояс на Юта) е гравитацията.

С помощта на математиката, Хуа започва бавно да се спуска и неговото изчисление е, че ще може да прелети по този начин около 463 километра. Много по-късно инженерите ще изчислят, че пилотът можел да обърне самолета и да кацен в база Хил, където много бързо самолетът ще бъде прибран в някой хангар и ще стои далече от очите на потенциалната заплаха в лицето на шпионите. Проблемът обаче е, че гъстата купеста облачност можела да създаде много сериозни главоболия. Освен това, по време на многобройните учебни часове, инструкторите напомнят, че двигателите може да загаснат на подобни височини, но при височина от 10.67 км ще може отново да се опита да ги стартира.

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=510469

За съжаление, когато самолетът отказва да се стартира отново, пилотът вече осъзнава, че лети на едно от най-скъпите хвърчила, които някога са произвеждани от американската авиация. Причината за отказа е елементарна – няма и капка керосин в резервоарите, но след като инженерите спестили тази подробност, той нямало как да знае. Когато успява да се спусне под облаците, започва да търси контролната кула, но никой не му отговаря. Пренастройва честотите на радиостанцията и започва да пуска сигнали за помощ на всеки свободен канал, осъзнавайки, че армията също следи тези радио честоти. В този момент осъзнава, че няма никой от другата страна и той продължава да изпълнява своя самостоятелен полет.

Всяка следваща минута става още по-сложна за пилота. Костюмът му се надува като защитна мярка, а още по-лошото е, че така животът в тясната кабина става още по-труден. На необходимата височина започва да събуди всичките три двигателя, но без резултат. Вади и справочника за извънредната процедура, за да е сигурен, че всичко е наред, но отново няма успех. Когато излиза от облаците, осъзнава, че през цялото време е летял между две планини и за най-голяма радост не е успял да остърже корема на самолета.

Оказва се, че е близо до градчето Кортез, което освен всичко има и малка скромна самолетна писта. Кметството на града изчислило, че светлините на летището натоварвали сериозно сметката за ток и обикновено ги изключвали, но по време на появата на U2, летището очаквало друг комерсиален полет и затова работило. Прави заход от изток на запад, за да провери дали може да кацне и много скоро неговият самолет започва заход, макар и да не може да отговори на полудяващия персонал в контролната кула. Разбира се, финалът на полета едва сега започвал.

Големите въздушни спирачки на крилата, наричани още спойлери, можели да убият всяка скорост, а при бързо вдигане изведнъж лекото шаси продължава да набира скорост. Майсторството на пилота се забелязва с опитите да намали скоростта така, че предният колесник да кацне галантно, без да го счупи и по този начин да унищожи крехката рамка на самолета.

Окачването на всички колесници си е отишло заедно с горивото, следователно когато вече е на пистата, очаквано успява да се завърти като по филмите и да обърне самолета в посока за излитане, но по-добрата новина е, че наистина успява да кацне. За цялото фиаско, Хуа получава медал „Летящ кръст“. А самолетът по-късно е прибран от ВВС. Разбира се, много по-късно станало ясно, че системата била дефектна и причинява такива изненадващи главоболия, но след като всичко свършва добре, тогава какво повече е необходимо?

Заглавна снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55114