shareit

Паула Хитлер никога не разбрала брат си

| от |

През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.

Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.

Паула_Гитлер

Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667

Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.

Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.

paulpic2

След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.

След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Пророческият кошмар на Шугар Рей Робинсън, който се сбъдна

| от |

Шугар Рей Робинсън е може би религия в боксовите среди. Атлетът може да се похвали с третата най-дълга боксова кариера, в която изкарва около 91 мача без загуба. Преди това има още 85 мача в аматьорската категория и отново нито една загуба – успява да завърши 69 срещи с нокаут. Робинсън има впечатляваща кариера и също така може да се похвали с голямата любов на публиката.

Според различни източници става ясно, че Шугар Рей е един от първите боксьори, използващ услугите на антораж. Визията му е достатъчно скандална всеки път и той самият обича светлината на прожекторите. Както се досещате, той не прави изключение в правилото, когато заговорим за финансова култура. Малко след пенсионирането ще се опита да стане телевизионен водещ – опитът на Майк Тайсън в тази сфера се оказа успешен – и любовта на публиката не е достатъчна, за да оцелее в този жесток свят.

На финала умира в бедност, както всички останали добре познати боксьори през годините. Можем да подозираме, че Робинсън е взел малка част от лошия късмет на Джо Луис, след като и Луис също умира в бедност, работейки до последно като портиер.
Историята на Робинсън не е от най-леките. Той е принуден да се бори много често и понякога дори не остава време за почивка. Към 1946 година вече е изиграл повече от 75 мача и съответно има 73 победи, 1 една загуба и едно равенство. Все още обаче не получава шанс да се бори за титла, след като боксът е все още в ръцете на мафията и за достигане на подобна титла се изискват много сериозни връзки и симпатии от организираната престъпност.

Когато боксьорът получава своя шанс за изява, опонентът Томи Бел е имал време да си почине. Датата е 20 декември, 1946 г. и Робинсън е победил само месец по-рано друг опонент на име Арти Ливайн. За 15 рунда, макар и да е повалян, той успява да издържи и да спечели с анонимно решение, печелийки своята първа титла. И това не е единствената вълнуваща история около боксьора. Срещите му с боксьора Джейк Ла Мота получават най-различни и разнообразни коментари, включително и „Касапницата на Св. Валентин“. Няма статистика, която да потвърди колко мъже са пропуснали да закупят подарък на своята любима и са предпочели да гледат този мач, но истината е, че срещите са впечатляващи. Макар и в 6-те срещи да успява да спечели само един път, двубоите са толкова чести, че самият той ще заяви, че ако е имало още една, най-вероятно е щял да получи диабет. Но не разказваме тези истории, за да говорим за великите боксови срещи на Рей Робинсън, посоката е малко по-различна.

Sugar_Ray_Robinson_1966

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun staff photographer: Orlando Fernandez – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c36661.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5803477

През 1947 г. Робинсън се подготвя за мач с Джими Дойл. 22-годишният претендент може да се похвали със завидни спортни качества и за скромната си кариера има изиграни около 53 мача и 43 от тях са победи, докато останалите 7 са загуби и 3 равни мача. Във въпросната година трябва да се изправи срещу друго толкова известно име, което би позволило невероятни успехи в бъдеще. Джими бил добър боксьор и много искал да се закичи с титлата „Победител Шугар Рей Робинсън“. Малко преди мача, Робинсън сънува много страшен сън. Отново е на ринга, защитава титлата си и след серия удари убива Джими. Близо три дена преди мача, шампионът не се чувства добре и визията от този сън не му позволява да се отпусне или да мисли трезво. Когато крещял на Джими да се изправи, Робинсън не подозирал, че крещял всичко на глас – страховити викове.

Тук историята се разминава и има няколко вариации. Според историята Робинсън много се притеснявал за този мач и бил готов да се откаже в полза на Джими. Този мач сякаш бил предречен. В опитите си да намери някакъв покой, шампионът дори решил да говори с отец и да потърси съвет дали това видение не е предсказание. Отговорът бил отрицателен. Междувременно дори мениджърите отказвали да повярват, че точно тази фатална вечер Шугар е успял да се сдобие с пророчески умения. И така достигаме до заветната вечер на мача.

Началото на срещата е сравнително уравновесено. Боксьорите разменят удари, успяват многократно да пуснат тежки удари и още в 6-я рунд става ясно, че Робинсън изпитва сериозни затруднения. В 9-я рунд идва фаталния удар, който изпраща Джими на земята и това е неговия 3-и път, в който пада. Дойл се опитва да се изправи но след това се залепя и лекарите бързо се намесват. Няколко часа по-късно в болницата съобщават, че Дойл е починал в следствие на тежките нанесени удари.

Sugar Ray Robinson Looking Over Doctors

Още по-смразяващата новина е, че според близки на починалия, единствената причина, поради която този мач е трябвало да се състои е с една единствена мисия – Дойл искал да закупи къща на майка си. Робинсън дарява всичките си приходи от следващите четири срещи, за да изпълни желанието на своя опонент. Едва по-късно, след като семейството все пак иска да съди Робинсън за убийство, комисията успява да разкрие и още малко подробности. Джими Дойл е изгубил своя лиценз в Калифорния, след като е получил тежки наранявания и няколко пъти пада жестоко след тежки размени на удари. Лекарите са категорични, че не трябва да се бие, но за жалост санкцията важи само в Калифорния. Мачът се провежда в Кливланд.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Енцо Ферари – Живот на скорост

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Италия е древна държава с богато минало и култура. Някои от историите й са познати на целия свят като вълчицата, кърмеща двамата близнаци Ромул и Рем или докосването до Бог, изрисувано на купола на Сикстинската капела. В други случаи нейните тайни са скрити в криволичещите малки улички, в старите сгради и в преданията. Вторият по богатство регион в Италия е Емилия Романия, впечатляващ със своята кухня, гостоприемство и красиви градове с многовековна история като Болоня и Модена. Последният е бил спасяван от хуните чрез свръхестествена мъгла, и днес произвежда балсамов оцет, който в миналото е бил смятан за лечебен, а в катедралата му има барелеф, на който са изобразени героите от Артуровия епос, датиран с поне 5 години по-рано от сборника с легенди за английския крал дело на Джофри от Монмот.

Модена обаче става известна по света с нещо коренно различно. Наричат я „Столицата на двигателите“, защото на територията на града са се помещавали и все още функционират едни от най-известните заводи за производство на автомобили, като Ламборджини, Де „Томасо“, „Пагани“ и „Мазерати“. Марката, чиито корени и развитие са неразривно свързани с Модена, обаче е „Ферари“. Нейният създател е не само родом от този град, но през годините става част от градската митология. Той никога не е пътувал със самолет, нито се е возил на асансьор, но е бил любител на високите скорости и се е състезавал за Алфа Ромео. Малкото пъти, когато някой журналист е успявал да вземе интервю от него, той винаги го е посрещал с тъмни очила, поставяйки по този начин параван между себе си и публичността. Друга негова странност е, че от 50-те години нататък започва да се подписва само с лилаво мастило, в памет на баща си, който правел копия на всички свои писма с мокър печат в ярко лилаво. Това са само част от привичките на Енцо Ферари, за които си спомнят неговите подчинени. Описват го още като взискателен, непреклонен, дори леко манипулативен. Поддържал е близки отношения със своите състезатели, но във фирмата му е имало ясна йерархия и отговорности, като в края на деня – негова е била последната дума. Ферари започва кариерата си като тестови пилот и я завършва като президент на една от най-известните автомобилни компании в света.

Enzo_Ferrari_-_Wheel_of_a_racing_car

Снимка: By Unknown – Originally transfered from it.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23323187

Всичко започва в един снеговит ден през далечната 1898 г., когато в Модена се ражда малкият Енцо. Поради вихрещата се буря не е много ясно точно на кой ден се е случило това, но в регистрите е вписана датата 20 февруари. Той е второто дете в дома на Алфредо и Адалгиса, които вече имат едно по-голямо момче – Алфредо Джуниър, известен още като „Дино“. Въпреки че семейството му е сравнително обезпечено, тъй като баща му се занимава с бизнес, свързан с изработването на метални части, Енцо получава оскъдно образование.

Събитието което предопределя по-нататъшния път в живота му, е Гран При в Болоня, провелото се на 6 септември 1908 г.. Тогава 10-годишният Енцо става свидетел на победата на известния по онова време пилот – Феличе Назаро и започва да мечтае за кариера като автомобилен състезател. Бил е още дете и сред другите му идеи за бъдеща кариера са също така спортен журналист и оперен певец, както обаче показва историята впечатленията на малкото момче от състезанието в Болоня реално начертават житейския му път.

Piloti Alfa Romeo

Енцо Ферари (първият от ляво на дясно) с колеги от Alfa Romeo.

Снимка: By Prospero Gianferrari Archive owned by his son Vincenzo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2681359

Последвалите години са тежки не само за семейство Ферари, но и за целия свят. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която 70 милиона войници участват в един от най-тежките военни конфликти в световната история. Алфредо, Дино и Енцо са мобилизирани в армията, като последният е едва 16-годишен. През 1916 г. бащата и братът на Ферари умират от разразилия се Италиански грип , докато се сражават като част от екипа на военновъздушните сили. Самият Енцо също се разболява и едва оцелява, но поради тежкото му състояние е освободен от военна служба. Голямата война му отнема брата и бащата, а когато се завръща у дома разбира, че със семейния бизнес е свършено.

Първата работа, която си намира е в малка миланска компания – „КМН“, която се занимава с превръщането на употребявани камиони в малки пътнически коли. През 1919 г. дори става техен пилот, но не постига особени успехи. Преди едно тежко състезание Ферари е нападнат по пътя от вълци, които успява да отблъсне. Въпреки премеждията по-късно той успява да финишира сравнително добре и му предлагат работа в Алфа Ромео. Така започва неговата кариера като автомобилен състезател, а успехите не закъсняват. През 1923 г. Енцо печели първото си Гран При в Равена. Именно тогава той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война – Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си копита, който да му носи успехи и да го води към челните места. Оригиналното изображение е на буен червен мустанг върху бял облак, Ферари обаче решава конят да е черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Така Енцо се сдобива с бъдещата си емблема, която изпъква на яркия жълт фон, който е цветът на град Модена.

Дали заради черния жребец, но следващата година наистина се оказва най-успешната в състезателната кариера на Ферари както го орисва семейство Барака. Тя му носи три победи и върха на кариерата му – Голяма награда на Пескара. Повишен е в длъжност като пилот на последните модели коли, които Алфа Ромео произвежда и се очаква, че ще вземе участие в най-престижното състезание – Френското Гран При. И до днес не са напълно ясни причините, но именно тогава Енцо изживява нервен срив и не взема участие в състезанието. Възможно е да е бил повлиян от смъртта на един от състезателите в екипа Антонио Аскари, който загива по време на рали през 1925 г. По стечение на обстоятелствата, именно Енцо ще погребе 29 години по-късно синът му – Алберто, който носи първата световна титла за тима на Ферари (1952, 1953). Каквото и да стои зад този епизод от живота му, факт е, че кариерата на Ферари като пилот приключва още преди да е започнала. Той продължава да участва в по-малки локални надпревари до 1932 г., когато официално приключва кариерата му на състезател с раждането на обичния му син Алфредо.

Enzo_Ferrari_-_Monza,_1967

Снимка: By Rainer W. Schlegelmilch – Gianluca Gasparini (September 3, 2016). „Quando Ferrari andava in gita“. SportWeek (33 [797]): 61. Milan, Italy: La Gazzetta dello Sport., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51286523

Както самият Енцо споделя по-късно: „Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто й заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина.“ Той се жени за съпругата си Лаура Доминика Гарело през 1923 г., но бракът им не е особено успешен, въпреки че двамата остават заедно до смъртта й. Енцо дори има дългогодишна любовница – Лина Ларди, която го дарява с втория му син – Пиеро през 1945 г. Тъй като разводът е бил незаконен в Италия, той остава незаконно дете до смъртта на Лаура, когато Ферари го признава, а по-късно му остава и процент от компанията. Именно в личен план, Енцо понася вторият голям удар в живота си, когато първородното му дете – Алфредо умира от мускулна дистрофия едва на 24 години. Многообещаващ инженер и бъдещ наследник на баща си Дино си отива твърде рано и оставя огромна празнина в сърцето на Ферари.

В годините, когато Енцо намалява своите участия като състезател, той създава първата си фирма – „Скудерия Ферари“ (1929), което в буквален превод е „Конюшнята на Ферари“, под шапката на Алфа Ромео. Именно в нея той събира екип от 50-тина състезатели. Енцо сключва сделки с известни имена като Бош, Пирели и Шел с цел гарантиране техническата поддръжка на автомобилите. Скудерия Ферари е сензация – по онова време това е най-големият екип, събран от един човек. Пилотите не получават заплати, но им се полага процент от наградата, която спечелят. През 30-те години Алфа Ромео изпитват известни финансови затруднения и като един добър бизнесмен Ферари решава да се възползва от това. Той наема известни пилоти като Рене Драйфус и Тацио Нуволари, но някои от тях си спомнят, че усещането да си в екипа не Енцо не е било като да си част от семейството – „той беше мил и приятен човек, но не показваше открито чувствата си.“

По това време колите все още не носят името му и това става пределно ясно за всички през 1937 г., когато Енцо е понижен от шефовете на Алфа Ромео от поста Управител на Скудерията в длъжността Спортен директор. Той не може да понесе този удар и напуска компанията, но съгласно договора си няма право да се състезава срещу предходните си работодатели през следващите 4 години. Той използва това време, за да постави основите на своята собствена компания – Ауто Авио Конструкциони, която се занимава с производството на машинни части. През 1940 г. той произвежда първите си спортни коли модел „AAC 815“, а 7 години по-късно конструира и първата си кола за Гран При, за да участва в състезанието в Монако. За разлика от времето, когато ръководи Скудерията, в собствената си компания Ферари нито веднъж не присъства лично на състезанията, а получава информация по телефона. Това вероятно се е дължало отново на пословичното му желание да стои далеч от светлините на прожекторите, но в крайна сметка не се отразява добре на комуникацията с екипа му.

Рождената дата на компанията Ферари – 1939 е близка до тази на Формула 1 и тимът на Енцо е единственият, който участва в почти всяко нейно състезание. През 1951 г. пилотът му – Хосе Гонзалес печели първата титла за тима на Ферари във Формула 1, побеждавайки Алфа Ромео. Коментарът на Енцо е, че пилотът е „убил майка му“, отчитайки специалната връзка с компанията, която поставя начало на кариерата му. Паралелно с производството на състезателни коли, Ферари започват да произвеждат и пътни коли, чиято продажба всъщност финансира участията в надпревари. Компанията създава и най-екстравагантните коли в автомобилната история: или казано с думите на самия Енцо: „Ако ви харесва тази кола, ще ви я направим.“ През 50-те години той се насочва и към американския пазар, отваряйки автокъща в Ню Йорк. Сред известните личности, които са притежавали негови коли са: Стив Макуин, Клинт Истууд, Майлс Дейвис, Роберто Роселини и др. От Ривиерата, през европейския плейбой елит до Холивуд – Ферари привлича фенове на два континента.

Колкото до състезанията, самият Енцо споделя двуполюсното си отношение към тях: те едновременно са неговите „ужасни радости“ и „манията, за която човек трябва да жертва всичко“. Не е малка черната статистика от този златен период за компанията. По време на състезания под флага на Ферари загиват пилоти като Питър Колинс, граф Волфганг фон Трипс, Лоренцо Бандини и Жил Вилньов. През 1957 г. по време на състезание в Миле Миля колата на Ферари катастрофира и отнема живота както на нейните пилоти, така и на 9 души от публиката. Официалният печат на Ватикана оприличава Енцо на съвременен Сатурн, който жертва синовете си в името на победата.

Niki_Lauda,_1975_British_Grand_Prix

Снимка: By Gillfoto from Juneau, Alaska, United States – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22577323

Особени са отношенията между Енцо и един от най-известните му пилоти – Ники Лауда, който едва не загива по време на състезание, но получава тежки обгаряния (1976). Състезателят си спомня, че собственикът на Ферари го е харесвал заради неговата прямота, но двамата са водили не малко спорове и кавги. Постепенно Ферари започва да изпитва сериозни финансови затруднения и е принуден да продаде половината дял от компанията на Фиат, но Енцо остава едноличен ръководител по състезателните дейности. През 70-те години като дясна ръка на Енцо се издига Лука Ди Монтедземоло, който е бил предпочитан от бизнесмена поради факта, че не е бил близък с конкретни пилоти или техници. Това запознанство чрез едно радиопредаване довежда до дългогодишно сътрудничество, издигайки Монтедземоло до поста президент на компанията, след смъртта на нейния основател.

Два месеца преди да почине, Енцо получава опрощение от Ватикана и разговаря по телефона с папа Йоан Павел ІІ. Историята на автомобилите Ферари, която започва с раждането на техния създател продължава и до днес като активите на компанията са оценени на над 4 млрд. евро през 2017 г. Кариерата на Енцо е най-добре обобщена от самия него: „Ако можеш да мечтаеш за нещо, значи можеш да го постигнеш“. Така и започва всичко – с един детски блян и любов към високите скорости, за да стигне до черния мустанг върху лъскава червена броня. В епоха, когато колите не са били особено привлекателни, Енцо е новаторът, който показва, че автомобилът може да е перфектната комбинация от технология и елегантност.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Ал Капоне е имал белези по лицето

Франки Йейл знае, че ключа към това да си велик престъпник се крие в това да си добър бизнесмен. Той започва да се занимава с лед (по онова време не всички хора имат хладилници и ледът си е скъпа стока), продава „защита“ и разширява територията си. В крайна сметка прави достатъчно пари, за да отвори бар в Кони Айлънд, който кръщава Харвард като шега със собственото си име.

Франки Йейл след това наема своя приятел Ал Капоне за охрана там. 

Al Capone in Florida

Когато го отваря през 1917 година, без да знае Бар Харвард се оказва на много стратегическо място. Барът е много близо до водата, което го прави едно от първите заведения, които сервират алкохол от трафикантите на ром по време на Сухия режим (който започва три години по-късно, през 1920 г. ).

Да бъдеш охрана в Харвард изисква „известна финес“, според книгата на Робърт Шьонберг „Mr. Capone“. Трябва да се подхожда с такт, но и с авторитет, но и не чак толкова, че клиентът да не иска да се върне. Капоне се оказва доста добър в намирането на този баланс и освен че е бодигард, става и протеже на Йейл.

Йейл се смята най-вече за бизнесмен, а не за престъпник. Да, изнудва, „защитава“ и рекетира, но за него това е само част от бизнеса. Ако иска някой да бъде набит или дори убит, ще наеме човек да свърши тази работа. В началото Капоне често играе тази роля паралелно с охраняването. Когато той става шефът, също се придържа към тази стратегия. Но Йейл е и доста брутален – има легенда, която гласи, че пребива собствения си 16-годишен брат (защото го лъже) толкова лошо, че трябва да отиде в болница. Капоне следва и този пример.

В Ню Йорк в началото на август 1917 е непосилна жега. За да избягат от високите температури, мнозина идват в Кони Айлънд и се наслаждават на водата. В резултат на това както самият плаж, така и кръчмата на Йейл е претъпкана, поради мястото си, хладнината от вентилаторите и студените напитки.

Та ето как Ал Капоне получава белезите си.

7f82d6aee4c6262a02090a3afd9b25b8

Един ден момче на име Франк Галучио влиза в бара с приятелка си, Мария Танцо, в едната ръка и по-малката си сестра, Лена, в другата. Капоне, който тогава е на 18 години, забелязва Лена в тълпата и след известно зяпане отива при нея и я кани да се разходи с него по плажа. Тя отказва и Капоне уж си тръгва, но продължава да я гледа от далече.

Малко по-късно той я кани отново на разходка и Лена, вече подразнена, информира брат си за досадния човек. Тя обаче иска Франк да го накара да спре „по мил начин“. Галучио предприема действия, напълно наясно, че може да стане лошо. Той казва на двете момичета да го изчакат отвън. Докато излизат обаче, Капоне подвиква на Лена: „Едно нещо ще ти кажа, имаш хубаво дупе и го казвам като комплимент.“

Чувайки това, Галучио настоява за извинение от Капоне. Той, разбира се, не се извинява и казва на Галучио, че само се шегува.

Тук положението ескалира. Галучио e 1,67 висок и не особено здрав, докато Капоне е 1,80 и доста месест. В това неравностойно положение, Галучио вади ножа си и го размахва към Капоне, успявайки да го закачи три пъти по лицето и горната част на врата. Противникът му пада в локва кръв, след което Франк бяга.

Ал Капоне е закаран в местната болницата, където получава 80 шева, а докторите му казват, че ще има белези завинаги. Галучио, знаейки какво е направил и на кого го е направил, съвсем нормално, се страхува за живота си. Това става ясно, когато Франки Йейл прави среща със служителя си и с Галучио в Харвард. След като мъжете сядат, Йейл кара Капоне да покаже на Галучио гигантските си белези, татуирани на врата и лицето му завинаги, и които в крайна сметка ще му спечели прякора  Белязания.

Галучио, мислейки, че това е краят на живота му, се опита да се обясни. Но Йейл никога не е имал намерение да го наранява или убива. Той е бизнесмен и просто иска да спечели от този инцидент. Затова нарежда на Галучио да плати на Капоне 1 500 долара за неудобството му (около 27 000 долара днешни пари), а Капоне ще обещае, че никога няма да търси отмъщение. Йейл ще заеме парите на Галучио, който съответно ще му ги върне с лихва. Всички на масата се съгласиха на това и въпросът е решен.

През кариерата си Капоне ще твърди, че получава белезите във Франция, по време на Първата световна война. Общо взето рядко признава факта, че псевдонимът му идва от сбиване в бар, когато по-малък мъж от него му нарязва лицето, защото прави груби коментари по сестра му.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени