shareit

Първоначално се смята, че Лондонският пожар е терористичен акт

| от |

Слуховете се разпространяват по-бързо от самият пожар, който обхваща Лондон и трае 5 дни през септември 1666 г. – слухове, че той не е случаен, а умишлен терористичен акт и съответно началото на битка. В крайна сметка Англия е във война както с холандците, така и с французите. Огънят е уязвяване на града преди евентуално нашествие. Или пък нападателите вече са тук, които и всъщност да са те. Или може би нападението е планирано от католиците.

Всеки случай, лондончани му отговарят подобаващо.

Още преди пламъците да изгаснат, холандски хлебар е извлечен от пекарната си от ядосана тълпа, която го пребива. Шведски дипломат е почти обесен, спасен само от херцога на Йорк, който случайно го вижда да виси и нарежда да бъде свален. Ковач поваля французин на улицата с жесток удар с желязна щанга; свидетел твърди, че виждал как „невинна кръв тече в изобилен по глезените му“. Лондончани отрязват гърдите на французойка, защото смятаха, че пилетата, които носи в престилката си, всъщност са бомби. Друг французин е почти разчленен от тълпа, която смята, че той също носи бомби, само че в сандък. Бомбите се оказват тенис топки.

„Необходимостта да се обвини някой беше много, много силна“, казва Адриан Тинисууд, автор на „By Permission of Heaven: The Story of the Great Fire“. Лондончани смятат, че „не може да е случайно, не може Бог да ни дава такова нещо, особено след чумата, това трябва да е някакъв акт на война“.

Great Fire London

Доколкото знаем ние днес, не е. Пожарът стартира в ранните часове на 2 септември на Пудинг Лейн в пекарната на Томас Фаринор. Пъдинг Лейн се намира (и все още е) разположен в центъра на Лондон сити, средновековен град с размер около една квадратна миля и ограден от древни римски стени и порти. Големият Лондон, който знаем днес, е построен около тези стени в годините след напускането на римляните през 4 век, разпростирайки се във всички посоки, но Лондон сити остава (и все още е) свое собствено образувание със собствен кмет, а през 1666 г. е дом на около 80 000 хората. Този брой би бил по-голям, но Черната чума е убива приблизително 15% от цялото население на града през предходната година.

Фаринор е производител на сухите, но дълготрайни бисквити, с които се храни Кралския флот. Той затваря в събота, 1 септември, около 8 или 9 вечерта като загася огъня във фурната си. Дъщеря му Хана, която тогава е на 23, проверява кухнята около полунощ и се уверява, че фурната е студена, след което се отправя към леглото. След час приземният етаж на сградата е изпълнен с дим. Прислугата на Фаринор, Тийг, бие тревога и се качва на горните етажи, където спят Томас, Хана и прислужницата им. Томас, Хана и Тийг се измъкват през прозорец и се изкачват по улука до прозореца на съседа. Прислужницата, чието име остава неизвестно, не успява да стане навреме така е първата, умряла в пожара.

Но до понеделник вечерта лондончани вече започват да подозират, че този пожар не е случаен. Самият огън се държи подозрително: когато на едно място е изгасен, избухва някъде другаде, на разстояние от 180 метра. Това кара хората да повярват, че огънят е умишлено подпалван и поддържан, въпреки че истинската причина е необикновено силният вятър, който разнася жарава из целия град.

Вятърът не изглежда като удовлетворителен отговор, така че лондончани започват да се чудят кого да обвинят. И намират.

По онова време Лондон е третият по големина град в западния свят, след Константинопол и Париж и приблизително 30 пъти по-голям от всеки друг английски град. Съответно е и силно международен, с търговски връзки по целия свят, включително с държави, с които е във война – Холандия и Франция – и с някои, с които не е в много цветущи отношения, включително Испания. Съответно Лондон е и убежище за много чуждестранни протестанти, които бягат от техните католически родини, включително фламандските и френските хугеноти.

Хората вярват, че градът е атакуван и че огънят е заговор или на холандците, или на французите. Англичаните току-що са изгорили холандския пристанищен град Западен Тершелинг само две седмици по-рано. Веднага след като огънят избухва, холандските и френските имигранти веднага попадат под подозрение; докато всичко гори, английските власти спират и разпитват чужденци. По-притеснително обаче е, че лондончани започват самосиндикално да отмъщават. „Населението вече не правеше разлика между холандец, французин, испанец, швед. Ако не сте англичанин, сте враг.“

„Слуховете достигат до нещо като пик в сряда вечер, когато пожарът утихва и след това избухва точно около Флит Стрийт“. Бездомните лондончани, които бягат от огъня, правят лагери около стените. Появява се слух, че французите нападат града.

„Те са травмирани, натъртени са и всички, стотици, хиляди от тях, вземат пръчки и се изсипват в града“, казва Тинисууд. „Голяма част от работата на властите е да се опитват да потушат подобна паника.“

Но спирането на слуховете се оказва почти толкова трудно, колкото и гасенето на самия пожар. Те пътуват бързо: „Улиците са пълни с хора… Те се налага да се евакуират два, три, четири пъти“, обяснява Тинисууд. В добавка към проблема е и това, че има малко официални начина, с които може да се пречи на слуховете. Но не само вестникарската печатница изгаря, но и пощенската служба. Чарлз II и неговите придворни поддържат правилната версия – че пожарът е инцидент – и въпреки че самите те също участват в борбата с огъня по улиците, няма какво толкова да направят, за да спрат разпространението на дезинформация. „Няма телевизия, радио, няма преса, нещата се разпространяват от уста на уста и това означава, че трябва да е имало хиляди различни слухове. Но точно в това е смисълът: никой не знаеше.“

The Great Fire of London, with Ludgate and Old St. Paul's

Няколко души, за които се смята, че са чужденци, са ранени по време на бунтовете в сряда. Хората са изненадани, че никой не е бил убит. На следващия ден Чарлз II издава заповед, публикувана на местата около града, които не са подпалени, че хората трябва да „участват в гасенето на огъня“ и не споменава нищо друго – нищо, че градът разполага с достатъчно войници, ако французите всъщност атакуват и без изрично да заявявайки, че огънят е дело на Бога, а не „папски заговор“. Дали някой щеше да му повярва, е друг въпрос: Чарлз II сяда на престола си едва през 1660 г., 11 години след като баща му, Чарлз I, е обезглавен от парламентарните сили на Оливър Кромуел. Лондон сити беше на страната на парламентаристите и шест години по-късно лондончани все още не се доверяват изцяло на монарха си.

Огънят най-накрая спира на сутринта на 6 септември. Официалните архиви поставят броя на загиналите на по-малко от 10, въпреки че Тинисууд смята, че този брой е по-висок, вероятно повече от 50. Все още е изненадващо малък брой, като се има предвид огромното количество от имуществени щети: 80% от града зад стените изгорял, около 87 църкви и 13 200 домове са разрушени, оставяйки 70 000 до 80 000 души без покрив. Общата финансова загуба е в района на 9,9 милиона британски лири, в момент, когато годишният доход на града е едва 12 000.

 
 
Коментарите са изключени