shareit

Обирът на Манхатънската банка остава в историята като един от най-щедрите

| от |

В утрото на 27 октомври 1878 г. една новина обикаля Манхатън по-бързо от зараза. Обирът на Манхатънската спестовна каса ще внесе смут в живота на нюйоркчани. Това е една от най-здравите и сигурни банки, намираща се на ъгъла на улица Блекър и Бродуей. Още по-странното е, че някога е представяна като една от най-непробиваемите крепости, представляваща един лабиринт от тунели, заключващи механизми, решетки и огромна врата, която затваря стоманен трезор, пазещ милиони долари, облигации, бижута и други ценности на най-богатите в града. След това идва и още по-свирепата новина, откраднати са приблизително 3 милиона долара, които днес биха могли да се смятат като 70 милиона долара.

По това време изданието New York Times ще нарече обера един от най-скандалните, а в следващите месеци това събитие дори няма да има нужда от някакво представяне, всички знаят за какво става въпрос. Не случайно дори няма нужда и от пояснение, за САЩ това ще бъде най-големият банков обир изобщо. Когато Томас Бърнс пристига със своя началник – Джордж Уолинг, който скоро е бил повишен, двамата разбират, че животът им никога няма да бъде същият.

По това време целият елит на града е вперил очи в тях, сякаш те са обрали банката. Разследването е връчено на Томас, който се насочва към първия свидетел – чистачът Луис Веркле. 51-годишният немец пристига като немски имигрант и списание „Times“ го описва като дребен човечец, който работи в банката повече от 20 години. Малко преди 10 часа сутринта, точно той ще влезе в близката бръснарница и в истерия ще крещи, че банката е била обрана.

Бръснарят ще изтича до полицейското управление на улица Мелбъри, за да съобщи за престъплението. Веркле живее на 2-я етаж в жилищната сграда, където е построена банката. Той ще разкаже на Бърнс как към 6 часа сутринта, група маскирани мъже ще влязат в неговия апартамент, ще го неутрализират и завържат, като след това ще продължат с останалите членове на семейството. С пистолет на челото го карат да предостави комбинацията на сейфа и го заплашват, че ако не е дал правилната, имат достатъчно време да се върнат и да екзекутират по един член на семейството, докато не приключат с него.

Комбинацията на трезора е 30-9-25. Взимат ключовете за банката и след това се отправят към лобито. С помощта на правилната комбинация, те влизат в трезора, но след това се изправят пред сейфа. С помощта на най-различни инструменти, включително чукове, успяват да го отворят и след това да осигурят своята пенсия за години напред. Тъпчейки парите в ръчните си чанти, господата напускат банката и никой дори не им обръща внимание.

Какво е необходимо за разбиването на най-голямата банка в Манхатън? Един старец, шест човека и няколко по-тежки чука. Когато полицията влиза в трезора, открива огромно количество бижута, злато и сребро, разхвърляни по пода извън малките лични сейфове на клиенти. Полицията нарича това един от най-добрите обири, защото не се е наложила употребата на експлозиви. Противно на всякаква логика, обирджиите дори решават да вдигнат щорите на банката, позволявайки на хората от околните сгради да ги видят, направили същото и с апартамента на Луис, като един от съгледвачите стоял на етажа и когато се появил млекаря, мъжът му казал да не оставя пратката си, защото семейството е извън града.

Докато Томас Бърнс слуша историята и осъзнава, че реално няма никакви доказателства, в съзнанието му присъстват конкретни хора, които имат уменията и хладнокръвието да извършат подобен обир. За да дадем по-ясен отговор, просто трябва да разгледаме йерархията на престъпния свят в края на XIX век. Той се разпределя по следния начин: на дъното стоят дребните обирджии и джебчии, следвани от нападателите по магистралите и домашните крадци – тези, които влизат в нечий дом.

Друг вид бандити са речните нападатели, които правят всичко, за да посрещнат мигрантите и да ги лишат от ценностите им. След това идва мястото на автомобилните крадци. Нагоре по веригата могат да се открият различните фалшификатори, които се занимават с документи и копирането на картини. Повечето от тях предпочитат да останат неизвестни и работят в тайни студиа. Някои от най-големите майстори пък започват да работят сред туристите. Съществуват и така наречените артисти, които винаги се появяват като далечен роднина, за да може вратите към някои от най-луксозните вили да бъдат отворени.

Други особени майстори са хората, които следят вестника и проверяват в кой хотел ще отседнат по-заможните гости. Докато пътешественикът вечеря или е извън хотела, същите ще успеят да проверят багажа му, защото хотелските ключалки не са чак толкова важни и специални. Хората, които обират банки, те са съвсем друга порода. Обикновено са добре облечени, възпитани и с изключителни ораторски способности. Работят по двойки и тройки и често следят за слабото звено в една банка. Касоразбивачите се нареждат на едно от най-високите нива, след като те могат да накарат всеки един сейф да сподели своите тайни. И най-накрая идват професионалистите на този бизнес.

Те съчетават някои от качествата на хората в горните редове, при това до абсолютното съвършенство. Разполагат със знанията, търпението и куража да действат. Към края на Гражданската война точно тези хора се събират в съюз и започват да действат в малки организации. Един човек не може да се справи с толкова непосилна задача. Хора като Джеси Джеймс са работили в компания и са обирали малки банки, но обирът в Манхатън далеч не е такъв. Някъде през 70-те години на XIX век повечето бандити насочват вниманието си към големите градове, особено след като точно там се крият големите пари. Повечето професионалисти идват от средната или висшата класа на обществото.

Те са образовани и могат да се слеят в тълпата, прикриващи се пред очите на останалите. Някои играят двойния живот, могат да бъдат перфектни родители и съпрузи, без да позволяват на тъмната им страна да се разкрива пред публиката. За разлика от аматьорите, при тях насилието е била крайна мярка. Ако такова се използва, най-вероятно полицията ще бъде много по-активна в издирването им, а след това и присъдата им ще бъде много по-сериозна и висока. Полицията се изправя срещу някои от най-добрите престъпници, които могат да използват всичко друго, но не и скрупули. Освен това могат да се защитават, което включва дори и убийствата. Такъв пример може да бъде Максимилиан Шьонбайн.

Той пристига през 1860 г. в Ню Йорк на около 20 години и бързо се профилира в криминалния свят, като се смята за един от най-добрите в този занаят. Неговото име се свързва с хазарта и любовта към спорта. Щом  се появи в някой град, това може да означава само едно – проблеми. За него насилието се смята за много голяма грешка. Макс се смята за аристократ, макар и от това потекло да остава само високата доза арогантност. След като завършва своята успешна кариера, Макс заминава в Европа, успява да закупи титлата на барон Шиндле в Монако и живее в замък, никой не може да го притесни.

Пътят на успеха идва с цена. Първо трябва да познава тази професия. Полицаите знаят, че е способен да отключи белезници с поглед. Някога е пълзял по полу-завършен дървен мост над Ниагарския водопад през нощта, в една от най-жестоките снежни бури, носейки на гърба си чанти, пълни с пари от Канадска банка. Понякога има и рискове. А що се отнася до сейфовете, все още не бил произведен такъв, който да му се опре. Той е един от първите, които успяват да правят восъчни отливки на ключовете. Влизал в домовете на директорите, докато спят и след това си тръгвал с всички необходими тайни. След това сам успявал да произведе дубликатите.

За по-сложните ключове се налагало да ги открадне през нощта, да направи копието и преди сутринта да се върне и да ги остави в дома на собственика, така жертвата никога не разбирала, че някой е успял да го обере. С помощта на своите инструменти или през нощта или веднага след затварянето на банката, той ще започне своята работа. Употребата на барут не била на мода, динамитът щял да стане достатъчно ефективен едва в последните десет години от XIX век. След Гражданската война сейфовете стават с по-сериозни защити, но това не пречило на обирджиите да проверят колко добре се справят майсторите. В това отношение именно престъпниците водили това нападение.

Да не забравяме, че повечето сейфове винаги идвали с комбинация, вместо с ключ. По това време било повече от елементарно за един престъпник просто да открие банковия служител или книгата със записани такива и да получи информацията. Първите комбинации били само три и с помощта на лекарски слушалки, можели да чуят чаткането на комбинацията. Други просто се осланяли на слуха и се справяли точно толкова добре, Макс е един от тези легендарни майстори на акустичното слушане. Когато цифрите станали малко повече, вместо от 1 до 9, те започвали от 0 до 100, колега на Макс измислил гениално решение.

Джими Хоуп

Така нареченият „Жокер“ можел да спести слушането, а директно да изплюе комбинацията. Господата правили следното, изваждали въртящата се ключалка на сейфа, след това поставяли малък лист, целият потопен в графит и восък, а след това на самият въртящ елемент добавят и малка жица. Връщат всичко на мястото, но на следващия ден, когато служителят отключи сейфа, комбинацията ще остане записана на листа хартия. След това трябва само да се тества комбинацията и съдържанието остава беззащитно. Точно това устройство носи приходи на Макс от близо 1.2 милиона долара, при това само от един обир.

Той никога не е заловен официално, но точно неговото име излиза в редица случаи. В обира на Оушън, той ще напише в мемоарите си, че плаща около 100 000 долара на корумпирани полицаи, за да водят разследването в задънена улица. Другият вариант около 1870 г. за разбиване на каса е с помощта на диамантена бургия, която може да пробива стомана. След това в дупката се поставя експлозив и всички проблеми са решени. За тази операция са необходими много сръчни пръсти, често се смята, че това трябва да са ръцете на виртуоз на пианото, но нека не забравяме, че по това време банковите обирджии са и естети. Когато става обира в Манхатън, вестниците започват да разказват най-различни истории.

Първо, че парите били изхвърлени в морето и изплували на брега. Други директно смятали, че хората са успели да избягат и най-вероятно не се намират в страната. Самата банка започва да предлага откуп и отказ от повдигане на обвинения, все пак те са били победени на собствената им игра. Това обаче няма никакво значение. Истината е, че липсват и бонове от трезора, които са рискови за обмяна и могат да се проследят. Често самите престъпници връщат боновете, за да получат по-малка сума от банката като откуп. Практика и при обира някои полицаи да получат 10% от стойността.

В този случай можем да бъдем категорични, че когато става въпрос за Макс, той няма нищо общо с цялата задача. Истината е, че когато това се случва, той вече оглежда подходящия замък, но пък признава много по-късно, че е искал да бъде част от този обир. Честта в този случай и човекът, след когото полицията ще върви, е Джими Хоуп.

Той, с помощта на добри приятели, открива Патрик Шевлин, който им дава достъп до банката, преди да продължат към трезора. Разбира се, пред разпитите той се пречупва и споделя накрая с кого е имал някакви професионални отношения.

След разкриването на имената, полицията в САЩ успява да арестува голяма част от извършителите в различни части на страната. Оказва се, че Джими дори е извикал сина си Джон, който да помага при обира. По време на делото, което се води в Ню Йорк, Джими ще се кълне, че неговият син никога не е участвал и е бил обвинен погрешно. Това обаче не му пречи да избяга от затвора само една година след затварянето му. Бягайки в Сан Франциско, мъжът ще се опита да избере друга банка, но в бързината ще се окаже, че няма достатъчно време за подготовка и преди да успее да завърши обира, е арестуван и изпратен в затвор с присъда от поне седем години.

След присъдата е освободен и се мести обратно в Манхатън, където живее със своята съпруга. Умира на 2 юни 1905 г., но преди да напусне този свят, Джими се среща с приятел на име Пат Шейди, на когото е обещал да разкрие една много сериозна и важна тайна – мнозина, включите Пат, подозират, че най-вероятно обирджията е искал да сподели къде точно са парите от обира на Манхатънската банка, които и до този момент не са открити.

За съжаление, не успява да сподели това и никой не знае дали наистина парите някога са използвани или просто са заровени и гният някъде. За да се избегне струпването на тълпи, официално обявяват погребението за 2 часа следобед, а реално се случва в 11 часа преди обед. Интересното е, че Джими напуска този свят, изпратен предимно от полицейски инспектори, които уважават неговата работа и възможността да остане в историята като един от най-добрите в банковите обири.

Снимки: Getty Images, iStock, Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Обирът на Манхатънската банка остава в историята като един от най-щедрите

Повече информация Виж всички