shareit

Най-дръзкото бягство от Куба с шансове от едно на милион

| от |

Педро Калдерон е казал „Да избягаш на време е начин да победиш.“, като подозираме, че във времето всеки един човек е искал да направи точно това, да се качи на возилото си, да хване влака за неизвестна посока и повече никога да не се обръща назад. Някои се изморяват от околните, други са преследвани от дългове, а трети от самата държава. Корабът обикновено се напуска първо от плъховете и после от хората, както го описва самият Калдерон.

За Армандо Сокарас Рамирез, времето за бягство е дошло малко след застудяването на отношенията между Куба и САЩ, новият режим и промените на Кастро изобщо не му харесват, а що се отнася до геройските опити, Куба се превръща от рай за туристи, до един Алкатраз.  Патрулните лодки не позволяват на никого да напусне територията толкова лесно, а онези, които се изплъзнат, често стават жертва на акулите в мексиканския залив. Рамирез има друг план, при това много елегантен. В последните няколко месеца намира оправдание да е близо до летището на Хавана – Хосе Марти.

С неговия приятел Йорге Бланко имат една много дръзка идея за бягство. Дежурните полети на компанията Иберия са известни с атрактивни полети от Хавана до Мадрид. Ако прекарате малко време на летището, може да забележите, че това е един от малкото презокеански и международни полети от и за Куба. Армандо е на 17 години, а неговият приятел Йорге е само на 16. Как обаче се очаква да се качат нелегално на един самолет? Това не е особено лесна задача. Летището се охранява от армия и полиция, всеки минава през щателна проверка, а още по-лошото е, че ако нямате билет, няма да бъде допуснат на територията на летището. Това е перфектен повод за арест, а затворите на Кастро са последното място, в което бихте желали да се озовете – Куба не зачита човешките права. Пред младежите стои задачата за измислянето на план за действие. Както казахме и в горните редове, когато прекарате няколко месеца в близост до летището, може да разгадаете системата. Самият Артър Хейли прекарва много време на летищата в Америка, за да напише своя бестселър „Летище“, но кубинските младежи нямат намерение да се отдават на литературата. Какво се оказва?

Airport Jose Marti of Havana (Cuba). On 1988. FDM-

При подготовката за излитане, самолетът се движи на бавен ход до края на пистата, която завършва далече в зелените площи. Защитните огради са сложени много по-далече, но имат слаби места. Планът на младите бегълци е следният: когато самолетът стигне до края на пистата и форсира двигателите си на максимална мощност за излитане, те ще се намират в тревата и ще се опитат на спринт да се хванат за колесниците. Скоростта при излитане обикновено на земята може да достигне между 400 и 600 км/ч в зависимост от настроението на пилота. Въздушната тяга е особено жестока, а при евентуално изпускане, за Бланко и Рамирез ще бъде изпратен отряд часовникари, който да се опита да ги събере отново, да не забравяме, че при падането, което ще бъде фатално, следва и втори жесток удар от въздушната тяга от двигателите, която може да ги изпрати обратно към храстите, следователно никой няма да ги открие. В такива случаи дори ударът от муле ще изглежда доста по-приятен. Младежите имат план и са помислили за всеки възможен сценарий.

На първо място ще носят работни гумени обувки. Строителството в Куба се движи добре и след като страната има доста ограничен ресурс от специалисти, всеки един трябва да бъде защитен с най-доброто възможно оборудване. Младежите спестяват дълго време пари, за да закупят точно такива обувки, въжетата за завързване към колесника са открити на много по-ниска цена, а и моряците показали много любезно как се правят здрави възли. Памукът за ушите е бил най-лесната задача. В късният следобед на 3 юни 1969 г. и двамата се намират в прикритието на гъстата растителност и наблюдават самолетът, който прави бавен обратен завой с лице към дългата писта. Още при завъртането, двигателите започват да покосяват тревата с мощна въздушна струя.

Въздухът изсушава всичко от кожата на лицата им до, страха, който в този момент прелива от всяка клетка. В кратката пауза от може би минута, двамата спринтират така, сякаш животът им зависи от времето, в което ще се захванат за самолета. След дълъг и изморителен ден, никой не следи с особено внимание какво излиза от своето скривалище. Самият персонал има така или иначе само няколко полета на ден, следователно скуката е завладяла всички, а междувременно не трябва да забравяме, че повечето внимание е насочено към самото летище, отколкото към периметъра около него.

Historical Cuba - State visit Erich Honecker 1974 - Reception

Тичат към левите сдвоени колесници, но осъзнават, че при прибирането им, няма как да бъдат приютени на едно място. Рамирез крещи на Бланко да изтича към  другия десен колесник и да се завърже колкото се може по-здраво. Макар и цялото упражнение да отнема само секунди, за тях това е цяла вечност – втори живот, а същата ще бъде прекъсната след още няколко, когато двигателите ще започнат да изразходват чистия керосин, за да вдигат бързо и яростно оборотите.

Рамирез по-късно ще признае, че звукът от двигателя го е отказал и е предпочитал да слезе и да се предаде, но преди да започне да развързва въжетата, самолетът потегля. Въздушното съпротивление кара ръцете му да изтръпнат, крие главата си зад металната рамка и не може да види какво се случва с неговия приятел, последното, което си спомня е как земята под него се отдалечава, а черната гума сега е нажежена до червено, след като се е отъркала в горещата писта.

Кошмарът не е приключил, колесникът започва да се прибира и след като никога не е бил създаден за превозването на нелегални пътници, пространството се изчерпва много бързо. Хидравличното рамо започва безмилостно да се свива и в паниката Рамирез се опитва да го спре с крака – не успява, но точно когато очаква, че ще бъде премазан, механизмът спира. Вратите се затварят и кубинецът се намира в пълен мрак. В малката кутийка, завързан здраво, бежанецът стои напълно обездвижен. И докато си мисли, че лети към свободата, пилотите за пореден път отварят колесника и го спускат, но не над писта, не над някаква друга локация, а в нищото над океана.

Първата му мисъл е, че е бил забелязан и ще бъде върнат обратно в Куба. Това не се случва, колесникът отново се прибира, но преди да го хване в мъртвешката си хватка, Армандо може да види малко по-обстойно цялото помещение, вратите се затварят за втори път, но мракът вече не го притеснява. Успява да се развърже и да се сгуши в едно малко пространство, като знае, че няма да бъде смазан. Поглъща няколко аспирини и осъзнава следващата жестока глупост – облечен е в тениска, а на самолетни височини дори конденза от двигателите може да замръзне. В пилотската кабината капитан Валентин Вара дел Рей е подготвил автопилота за най-обикновен нощен полет, който по план трябва да бъде около 8 часа и 20 минути.

Margaux Hemingway at José Martí International Airport in Havana, Cuba

При излитането самолетът се държи изключително добре, всички 147 пасажера на борда, както и 10-те души персонал са настанени и с колани, докато не се набере необходимата височина. В този момент десният колесник индексира проблем – неправилно прибиране. Контролната кула се свързва и пита дали има някакъв проблем, Вара дел Рей отвръща, че ще повтори процедурата. При вторият опит, контролният панел спира да отчита грешката. Екипажът решава, че това е някакъв електронен проблем, а и след като светлината не мига, много скоро е забравен.

При изравняването на самолета, температурата на въздуха е около 41 градуса под нулата. И докато всички се радват на отоплението, Армандо вече започва да мисли за своя приятел, чуди се дали той е успял да се задържи или е изпаднал по пътя, студът го реже като нож. Какво го е довело до тези отчаяни мерки? Баща му е водопроводчик, има четирима братя и сестри, къщата им в Хавана се състои от едно помещение, храната не е нито добра, нито изобилна.

Единственото, което може да се смята за някаква форма на забавление е играта на бейзбол и разходката по плажа – нищо  повече. В училище го учат да прави спойки, но процесът се прекъсва, защото младежите са изпращани да помагат за събирането на реколтата. Колкото и млад да бъде, кубинецът искал да разполага сам със своята свобода, искал да живее в САЩ и да види американската мечта по един друг начин. Рамирез има роднина в САЩ – неговият чичо, който би могъл да му помогне. Хиляди кубинци успяват да избягат на година в Америка, като планът и изискването е винаги едно и също – да оцелеят дългия път до другия бряг – често непосилна задача и докато мнозина  успяват, още повече изплуват на безжизнените брегове. Обикновено има два полета от Хавана до Маями, ако човек може да заплати билета си, кубинците имат право да направят това напълно легално, но списъкът с чакащите е приблизително 800 000 души.

Преди да дойде ред за полет, властите ще се постараят да вгорчат така живота на бедния и нещастен човечец, че да се проклина сам за своето решение. На един от любимите бейзболни мачове, Рамирез среща Бланко и двамата имат едно и също виждане – Куба не дава никаква свобода, само робство. Именно Бланко е запознат с летателния график на самолетите, той дълго е стоял и мечтаел да излети от това забравено място. След като минават покрай летището, забелязват, че дълго след излитането, колесниците още не са прибрани. С просто око се вижда, че има достатъчно място да се съберат вътре и да осъществят мечтата си. Сутринта на 3 юни и двамата карат през дъжда с колела, няколко часа се крият в храстите, докато не идва време за спринт. Това е началото на историята, но какъв е краят? С изгрева, самолетът наближава Португалия. Дългият полет е към своя край и капитанът обявява, че скоро ще започнат заход към Мадрид. Времето за кацане е около 8 часа локално сутринта, Мадрид се топли от първите летни слънчеви лъчи.

Преминавайки над Толедо, Вара дел Рей спуска колесниците. Както обикновено, съпротивлението при контакт с пистата е свирепо, особено след като двигателите са успели да намалят скоростта до 320 км/ч. Веднъж стъпил на земята, самолетът редуцира скоростта до 250 км/ч и продължава да намалява. След като най-накрая спира, от колесника изпада премръзналото тяло на Армандо Сакарас Рамирез. Забелязва го човек от охраната на име Хосе Рока Лоренцана. Той си спомня, че когато докосва мъжът, дрехите му са замръзнали на гърба му като дърво. Единственият звук от устата на Рамирез е попит в болка. Непознатият има лед по лицето, устата и е посинял от студ. При повторното си събуждане, Армандо вече се намира в централната болница на Мадрид, чувства се по-скоро мъртъв, отколкото жив. Единственото, за което намира сили е един въпрос: в Испания ли съм?

Man Lying in a Hospital Bed

Малко по-късно успява да попита и за приятеля си. За него се смята, че не успял да се завърже и самолетната струя го изстрелва обратно в небитието, докато се опитва да се качи върху колесника, полицията го прибира и оставя за  дълго време в затвора. Поне това е една от версиите, защото няма никаква официална информация. Лекарите правят операция, с която да подобрят състоянието на кубинеца. За тях това е медицинско чудо, особено след като по законите на физиката, човешкото тяло, точно с това облекло, може да оцелее едва няколко минути – Рамирез поставя рекорд.

Що се отнася до смачкването от механиката на колесника, инженерите дават шансове за оцеляване от едно на милион. След като успява да се възстанови, като това отнема няколко седмици, кубинецът може да се движи из болницата, играе карти с охраната си и дори се смята за изключително възпитан и галантен млад мъж. Вестниците в Испания разказват историята му, като го превръщат в герой и болницата получава писма от цял свят.

Чичо му в Ню Джърси се обажда и го кани да живее при него – това е изискване, за да може човек от чужбина да имигрира в САЩ. Веднъж, след като се озовава в САЩ, кубинецът започва да учи английски и изкуство, второто не се оказва голяма страст, но пък работи в транспортния бизнес, на 69 години се пенсионира със своята съпруга и има четири деца, както и 12 внуци. До днес се смята за един от най-големите късметлии.

 

 
 
Коментарите са изключени