Могат ли посланиците да убият безнаказано заради имунитета си

| от chronicle.bg |

Идеята за дипломатически имунитет съществува отдавна, но модерното му значение се дефинира през 1961 година на Виенска конвенция за дипломатическите отношения, която към днешна дата е ратифицирана от 191 държави, включително и България.

Поп културата ни представя хората с дипломатически имунитет като недосегаеми от закона. Но вярно ли е това и в реалния свят? В известна степен да. Разбира се, нещата не са толкова прости и като за начало ще отговорим на въпроса защо въобще е нужен този имунитет. 

С две думи, на дипломатите трябва д се осигури безопасност в случай, че някоя държава иска да добие засекретена информация от тях чрез мъчения и заплахи или по някаква причина да се заяде с друга държава като съди консула й. Без дипломатически имунитет това лесно може да стане – чрез фабрикуване на обвинения или по безброй други начини.

Затова имунитетът е необходим, за да предпазва посланиците, а често и семейството и служителите им. Те не могат да бъдат съдени, да бъдат заставяни да свидетелстват или да плащат данъци в държавата, в която работят. Случвало се е Виенска конвенция да бъде пренебрегната, но в такива случаи често държавата нарушител получава същото отношение към своя консул или граждани в съответната страна.

Ако обаче органите на реда имат солидна причина да смятат, че човек с дипломатически имунитет ще застраши общественият ред, те имат пълното право да се намесят, но без да го арестуват.

Трябва да отбележим също така, че само високопоставени лица се радват на подобна свобода. С няколко изключения, по-нископоставените имат така нареченият „функционален имунитет“, който важи само в работното им време, но в извънработно те са третирани от закона като всеки друг.

Като чуем „недосегаеми от закона“ си мислим, че навън има банда посланици, които взимат наркотици и убиват полицаи. И сме прави – имало е такива реални случаи. В повечето случаи обаче нарушенията на закона са нищожни.

Проучване на Националното бюро по икономически изследвания (САЩ) показва, че любимото правило, което дипломатите нарушават, е плащането на глоби за паркиране. Някои държави могат да отнемат книжките на посланиците, но пък те могат да продължат да карат безпроблемно, защото няма как да бъдат арестувани…

Изследването откри още, че шансън един посланик да си плати глобата е правопропорционален на рейтинга на държавата му в скалата за корупция на Transparency International. Например, дипломат от Венецуела има много по-голям шанс да не плати санкцията (както и да заслужи такава) отколкото великобританец или канадец. Ню Йорк има около $20 милиона неплатени глоби само от чуждите посланици в града като мисията на Египет е първа по задължения с $2 милиона. От тях, $700 000 са генерирани единствено от 4 автомобила. САЩ пък от своя страна дължи на Лондон около $13 милиона в неплатени пътни такси. Според изследването, отношенията между двете държави също имат значение – колкото са по-лоши, толкова шансът подобни глоби да не се компенсират нараства.

Като цяло обаче дипломатите се опитват да следват закона, защото в противен случай рискуват да загубя позицията си и да си навлекат неприятности от тяхната собствена държава.

Според Виенската конвенция всяка държава домакин може да заклейми всеки дипломат като персона нон грата и да го задължи да напусне в определен срок. Ако той откаже, държавата приема, че е свалил имунитета си и вече може да го изправи пред съда. Това, разбира се, не се извършва с лека ръка, защото лесно може да доведе до агресивна реакция от страната на консула.

Другият вариант е държавата домакин да подаде оплакване до страната на консула и тя сама да направи разследване и определи наказание. Например, през 1997 година Георги Махарадзе, посланикът на Грузия в САЩ, шофира под влияние на алкохола и в резултат убива младо момиче. Тогава Грузия отнема имунитета му и той лежи 3 години в затвор в САЩ, след което е преместен да доизлежи присъдата си у дома. През 2009 година румънският консул в Сингапур минава с автомобила си на червено, убива трима души и бяга от местопрестъплението. Румънската държава не сваля официално имунитета му, но го съди, а след това, при опит да обжалва, съдът не само не отказва обжалването, но и удвоява годините му затвор. Същото се случва и с руския посланик в Канада, който пиян блъска двама души като убива единия. И в миналото той е залавян да кара пиян, но без последствия. Този път обаче собствената му държава му дава 4 години затвор.

Престъпленията, от които имунитетът предпазва включват и неплащане на редица задължения, убийство, поробване, групово изнасилване, отвличане, тежка телесна повреда, пренасяне на наркотици, терористични заплахи и дори секс с непълнолетни. Все действия, които определени посланици са хващани да извършват. 

През 1999 година японския дипломан в Канада, Шуджи Симокоджи, пребива жена си жестоко като си признава пред полицията и дори нарича деянието „нещо нормално“. Тогава той се пуснат без последствия, но в крайна сметка японското правителство го понижава в длъжност и намалява заплатата му. Друг пример е дипломатът от Обединените Арабски Емитства, Салем Ал-Мазруи, който работи като директор на стипендиантската програма на Емирствата в САЩ. Той е арестуван за опит за склоняване към секс на 13-годишно момиче, с което се среща в интернет – при срещата им той установява, че момичето е много по-възрастен полицай под прикритие. Няколко дни по-късно Салем е уволнен, но успява да се върне в ОАЕ, докато се решава съдбата на имунитета му. Какво се случва с него по-нататък не е известно.

Дипломатическият имунитет позволява и нещо много по-малко известно – така наречената дипломатическата чанта. Идеята е да могат да се пренасят секретни документи с национално значение спокойно през гранични постове. Във Виенската конвенция приложението й се описва от член 27:

„Приемащата държава трябва да разреши и защитава безпроблемната комуникация на мисията. (…) Официалната кореспонденция на мисията е неприкосновена (…) Дипломатическата чанта не трябва да бъде отваряна или конфискувана, а самата тя и засягащите я пакети трябва да имат видима външна маркировка и да съдържат единствено дипломатически документи.“

Разбира се, мнозина са игнорирали последната част и са пренасяли най-различни неща. 

Въпреки името си, дипломатическата чанта въобще не е нужно да е чанта. Тя може да е от обикновен плик за писма до цял контейнер за транспортиране. Подобно на имунитета, с „чантите“ също може да се злоупотребява като дипломати са хващани да пренасят през граница в тях наркотици, оръжия и всякакви незаконни предмети.

В един по-фрапиращ случай от 1984 година нигерийски официални лица се уговарят с Мосад, израелския Институт за разследване и специални задачи, да използват свои агенти за отвличането на Умару Дико. Дико е бил изявен член на нигерийското правителство, което е свалено с военен преврат през 1983. От тогава той се укрива в Лондон, но новото правителство иска да го залови и съди за корупция и присвояване на милиарди долари от държавната хазна. Агентите успяват да намерят, упоят и отвлекат Дико като го вкарват в контейнер заедно с лекар, който да се грижи за здравето му по време на превоза.

Планът е напът да успее, докато не се намесва мъж на име Чарлз Мороу. Той вижда бюлетин от Скотланд Ярд, в който пише за отвличането на нигериец като Ярд изразява подозрения, че ще бъде направен опит да  бъде прекаран през граница обратно в Нигерия. По това време Мороу се намира заедно с дипломати от Нигерия, които искат да пренесат два големи контейнер обратно в страната си от лондонско летище на самолет Боинг 707 на Airways, в който обаче освен товарът и охрана, няма други пътници.

Морой казва: „Просто събрах 2 и 2. Гледам през прозореца и виждам двата контейнера, в които очевидно има място за цял човек. Имаме и нигерийски Боинг 707, което не се среща често. Те не искаха да има записи, че контейнерите са преминали границата, а освен тях самолетът имаше много малко друг товар. (…) За да се категоризира нещо като дипломатическа чанта, на него трябва ясно да пише „Дипломатическа Чанта“  и да бъде съпътствано от акредитиран куриер, който има нужните документи. Там имаше нигерийски дипломат – видях паспорта му – но контейнерите не бяха маркирани.“

Това нарушение позволява на Мороу да нареди контейнерите да бъдат отворени и в тях, разбира се, е намерен отвлеченият Дико.

„Беше гол до кръста, сърдечната му дейност се следеше и имаше тръба в гърлото. Без обувки и чорапи, окован с белезници за глезените. С него имаше и израелски анестезиолог, който очевидно беше там, за да го поддържа жив.“

Когато в последствие Великобритания арестува замесените в отвличането, Нигерия отговаря с арест на двама британски инженери, които просто се случва да са в държавата по същото време. Те получават аналогични присъди на нигерийските похитители – 14 години затвор. Заражда се и дипломатическа вражда между двете държави, която продължава 2 години. И нигерийското, и израелското правителство отричат да са замесени по какъвто и да е начин.

Случаи като този по никакъв начин не са честа практика. Дипломатите са окуражавани от собствената си страна да спазват порядките на държавата, в която отиват, или да бъдат наказани. Във Виенската конвенция пише „задължение на всички, които се възползват от дипломатическите привилегии и имунитет, е да спазват местните закони.“

Но има и гнили ябълки – както във всяка професия. Дипломатическият имунитет позволява уникална неприкосновеност и мнозина се възползват от това, но по незначителни начини. Когато нещата опрат до сериозни престъпления, които биха им стрували позицията, за която са работили изключително усърдно, а и съдебна присъда, дипломатите най-често следват буквата на закона в държавата, където са гости.

 
 

Формирането на гигантските Хималаи

| от chronicle.bg |

Хималаите, които се простират на 2 900 километра из Индия, Пакистан, Китай и Непал, са най-високата планинска верига. Името й идва от санскритските думи „him“ и „ālaya“ и означава „дом на снега“. Заедно с Еверест, достигащ 8 848 метра, Хималаите има още няколко 8-хилядника и единствената верига с толкова високи върхове.

Преди милиони години тези планини още не са съществували. Азия е била предимно цяла, но Индия е била остров и е плувала в океана. Преди около 220 милиона години, някъде когато Пангея се е разчупвала, Индия се откъсва и поема на север. 

pangea_politik

След като минава около 6000 километра Индия се врязва в Азия преди около 40-50 милиона години. Тогава част от цялата тази индийска маса минава под континента като го повдига и така образува планинската верига, която днес знаем като Хималаите. Земята на Индия е по-твърда от тази на Азия и затова успява да я избута нагоре, а не обрантото.

india

Хималаите израстват много бързо в сравнение с други планински вериги и всъщност продължават да растат и до ден днешен. Еверест и останалите високи върхове добавят към размера си по около 1 сантиметър на година. За сравнение, Апалачи – най-старата планинска верига в Северна Америка, която се формира преди 300 милиона години или дори повече – всъщност намалява заради ерозия. Еверест се счита за най-високият връх на планетата, защото достига най-голяма надморска височина, но някои смятат, че е по-разумно цялостната височина да се измерва от основата на планината до върха й. В такъв случай на първо място ще е Мауна Кеа в Хавай, която събира общо 10 200 метра от основата си на дъното на океана до върха на 4 205 метра над морското равнище.

Растежът на Хималаите се дължи на това, че тектонската плоча на Индия продължава на се движи бавно, но сигурно на север. Това от части е така и заради честите земетресения в района. 

Ако си направим сметка, имайки предвид, че Хималаите се повишават в последните 40 милиона години, в момента те би трябвало да са високи 400 километра… Международната космическа станция обикаля Земята на подобно разстояние.

Скоростта на растеж силно варира във времето като понякога дори изчезва за сметка на хоризонтални промени. И разбира се, гравитацията и ерозията също оказват значително влияние.

Mount_Everest_as_seen_from_Drukair2_PLW_edit

Цялата тази теория за първи път се приема през 1912 година, когато Алфред Вегенер, немски метеоролог, представя своята „Теория на континенталния дрифт“. Тази теория ни дава и първите идеи за Пангея, тектонските плочи и че континентите се движат.

220px-Alfred_Wegener_ca.1924-30

Как биха изглеждали Хималаите в бъдеще? Веригата със сигурност ще продължи да расте, като в същото време ерозията им също няма да спира. Това означава още земетресения, както и още по-високи планини.

 
 

Как, за бога, се появява овчарският скок?

| от chronicle.bg |

Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.

Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.

Étienne-Jules_Marey_-_Movements_in_Pole_Vaulting_-_Google_Art_Project

Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара. 

През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.

maxresdefault

Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).

Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.

Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.

Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.

В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.