Могат ли посланиците да убият безнаказано заради имунитета си

Идеята за дипломатически имунитет съществува отдавна, но модерното му значение се дефинира през 1961 година на Виенска конвенция за дипломатическите отношения, която към днешна дата е ратифицирана от 191 държави, включително и България.

Поп културата ни представя хората с дипломатически имунитет като недосегаеми от закона. Но вярно ли е това и в реалния свят? В известна степен да. Разбира се, нещата не са толкова прости и като за начало ще отговорим на въпроса защо въобще е нужен този имунитет.

С две думи, на дипломатите трябва д се осигури безопасност в случай, че някоя държава иска да добие засекретена информация от тях чрез мъчения и заплахи или по някаква причина да се заяде с друга държава като съди консула й. Без дипломатически имунитет това лесно може да стане – чрез фабрикуване на обвинения или по безброй други начини.

Затова имунитетът е необходим, за да предпазва посланиците, а често и семейството и служителите им. Те не могат да бъдат съдени, да бъдат заставяни да свидетелстват или да плащат данъци в държавата, в която работят. Случвало се е Виенска конвенция да бъде пренебрегната, но в такива случаи често държавата нарушител получава същото отношение към своя консул или граждани в съответната страна.

Ако обаче органите на реда имат солидна причина да смятат, че човек с дипломатически имунитет ще застраши общественият ред, те имат пълното право да се намесят, но без да го арестуват.

Трябва да отбележим също така, че само високопоставени лица се радват на подобна свобода. С няколко изключения, по-нископоставените имат така нареченият „функционален имунитет“, който важи само в работното им време, но в извънработно те са третирани от закона като всеки друг.

Като чуем „недосегаеми от закона“ си мислим, че навън има банда посланици, които взимат наркотици и убиват полицаи. И сме прави – имало е такива реални случаи. В повечето случаи обаче нарушенията на закона са нищожни.

Проучване на Националното бюро по икономически изследвания (САЩ) показва, че любимото правило, което дипломатите нарушават, е плащането на глоби за паркиране. Някои държави могат да отнемат книжките на посланиците, но пък те могат да продължат да карат безпроблемно, защото няма как да бъдат арестувани…

Изследването откри още, че шансън един посланик да си плати глобата е правопропорционален на рейтинга на държавата му в скалата за корупция на Transparency International. Например, дипломат от Венецуела има много по-голям шанс да не плати санкцията (както и да заслужи такава) отколкото великобританец или канадец. Ню Йорк има около $20 милиона неплатени глоби само от чуждите посланици в града като мисията на Египет е първа по задължения с $2 милиона. От тях, $700 000 са генерирани единствено от 4 автомобила. САЩ пък от своя страна дължи на Лондон около $13 милиона в неплатени пътни такси. Според изследването, отношенията между двете държави също имат значение – колкото са по-лоши, толкова шансът подобни глоби да не се компенсират нараства.

Като цяло обаче дипломатите се опитват да следват закона, защото в противен случай рискуват да загубя позицията си и да си навлекат неприятности от тяхната собствена държава.

Според Виенската конвенция всяка държава домакин може да заклейми всеки дипломат като персона нон грата и да го задължи да напусне в определен срок. Ако той откаже, държавата приема, че е свалил имунитета си и вече може да го изправи пред съда. Това, разбира се, не се извършва с лека ръка, защото лесно може да доведе до агресивна реакция от страната на консула.

Другият вариант е държавата домакин да подаде оплакване до страната на консула и тя сама да направи разследване и определи наказание. Например, през 1997 година Георги Махарадзе, посланикът на Грузия в САЩ, шофира под влияние на алкохола и в резултат убива младо момиче. Тогава Грузия отнема имунитета му и той лежи 3 години в затвор в САЩ, след което е преместен да доизлежи присъдата си у дома. През 2009 година румънският консул в Сингапур минава с автомобила си на червено, убива трима души и бяга от местопрестъплението. Румънската държава не сваля официално имунитета му, но го съди, а след това, при опит да обжалва, съдът не само не отказва обжалването, но и удвоява годините му затвор. Същото се случва и с руския посланик в Канада, който пиян блъска двама души като убива единия. И в миналото той е залавян да кара пиян, но без последствия. Този път обаче собствената му държава му дава 4 години затвор.

Престъпленията, от които имунитетът предпазва включват и неплащане на редица задължения, убийство, поробване, групово изнасилване, отвличане, тежка телесна повреда, пренасяне на наркотици, терористични заплахи и дори секс с непълнолетни. Все действия, които определени посланици са хващани да извършват.

През 1999 година японския дипломан в Канада, Шуджи Симокоджи, пребива жена си жестоко като си признава пред полицията и дори нарича деянието „нещо нормално“. Тогава той се пуснат без последствия, но в крайна сметка японското правителство го понижава в длъжност и намалява заплатата му. Друг пример е дипломатът от Обединените Арабски Емитства, Салем Ал-Мазруи, който работи като директор на стипендиантската програма на Емирствата в САЩ. Той е арестуван за опит за склоняване към секс на 13-годишно момиче, с което се среща в интернет – при срещата им той установява, че момичето е много по-възрастен полицай под прикритие. Няколко дни по-късно Салем е уволнен, но успява да се върне в ОАЕ, докато се решава съдбата на имунитета му. Какво се случва с него по-нататък не е известно.

Дипломатическият имунитет позволява и нещо много по-малко известно – така наречената дипломатическата чанта. Идеята е да могат да се пренасят секретни документи с национално значение спокойно през гранични постове. Във Виенската конвенция приложението й се описва от член 27:

„Приемащата държава трябва да разреши и защитава безпроблемната комуникация на мисията. (…) Официалната кореспонденция на мисията е неприкосновена (…) Дипломатическата чанта не трябва да бъде отваряна или конфискувана, а самата тя и засягащите я пакети трябва да имат видима външна маркировка и да съдържат единствено дипломатически документи.“

Разбира се, мнозина са игнорирали последната част и са пренасяли най-различни неща.

Въпреки името си, дипломатическата чанта въобще не е нужно да е чанта. Тя може да е от обикновен плик за писма до цял контейнер за транспортиране. Подобно на имунитета, с „чантите“ също може да се злоупотребява като дипломати са хващани да пренасят през граница в тях наркотици, оръжия и всякакви незаконни предмети.

В един по-фрапиращ случай от 1984 година нигерийски официални лица се уговарят с Мосад, израелския Институт за разследване и специални задачи, да използват свои агенти за отвличането на Умару Дико. Дико е бил изявен член на нигерийското правителство, което е свалено с военен преврат през 1983. От тогава той се укрива в Лондон, но новото правителство иска да го залови и съди за корупция и присвояване на милиарди долари от държавната хазна. Агентите успяват да намерят, упоят и отвлекат Дико като го вкарват в контейнер заедно с лекар, който да се грижи за здравето му по време на превоза.

Планът е напът да успее, докато не се намесва мъж на име Чарлз Мороу. Той вижда бюлетин от Скотланд Ярд, в който пише за отвличането на нигериец като Ярд изразява подозрения, че ще бъде направен опит да бъде прекаран през граница обратно в Нигерия. По това време Мороу се намира заедно с дипломати от Нигерия, които искат да пренесат два големи контейнер обратно в страната си от лондонско летище на самолет Боинг 707 на Airways, в който обаче освен товарът и охрана, няма други пътници.

Морой казва: „Просто събрах 2 и 2. Гледам през прозореца и виждам двата контейнера, в които очевидно има място за цял човек. Имаме и нигерийски Боинг 707, което не се среща често. Те не искаха да има записи, че контейнерите са преминали границата, а освен тях самолетът имаше много малко друг товар. (…) За да се категоризира нещо като дипломатическа чанта, на него трябва ясно да пише „Дипломатическа Чанта“ и да бъде съпътствано от акредитиран куриер, който има нужните документи. Там имаше нигерийски дипломат – видях паспорта му – но контейнерите не бяха маркирани.“

Това нарушение позволява на Мороу да нареди контейнерите да бъдат отворени и в тях, разбира се, е намерен отвлеченият Дико.

„Беше гол до кръста, сърдечната му дейност се следеше и имаше тръба в гърлото. Без обувки и чорапи, окован с белезници за глезените. С него имаше и израелски анестезиолог, който очевидно беше там, за да го поддържа жив.“

Когато в последствие Великобритания арестува замесените в отвличането, Нигерия отговаря с арест на двама британски инженери, които просто се случва да са в държавата по същото време. Те получават аналогични присъди на нигерийските похитители – 14 години затвор. Заражда се и дипломатическа вражда между двете държави, която продължава 2 години. И нигерийското, и израелското правителство отричат да са замесени по какъвто и да е начин.

Случаи като този по никакъв начин не са честа практика. Дипломатите са окуражавани от собствената си страна да спазват порядките на държавата, в която отиват, или да бъдат наказани. Във Виенската конвенция пише „задължение на всички, които се възползват от дипломатическите привилегии и имунитет, е да спазват местните закони.“

Но има и гнили ябълки – както във всяка професия. Дипломатическият имунитет позволява уникална неприкосновеност и мнозина се възползват от това, но по незначителни начини. Когато нещата опрат до сериозни престъпления, които биха им стрували позицията, за която са работили изключително усърдно, а и съдебна присъда, дипломатите най-често следват буквата на закона в държавата, където са гости.