Лошите момичета на историята: Виетнамската Жана д’Арк – Ба Чиеу

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Покрита с гъсти екваториални гори, зависима от сезонните настроения на мусоните, най-източната точка на полуостров Индокитай е била апетитна хапка за по-силните си съседи през всички векове на своето съществуване. В древността е била наричана Ванланг, а днес – Виетнам. След 111 пр. Хр. държавата се намира е под властта на Китайската империя. Това подтисничество продължава цяло хилядолетие, през което виетнамците се стремят да запазят своите традиции и идентичност и се опитват да отблъснат чуждата власт с оръжие. Тези времена раждат множество герои, чиито имена остават запечатани в паметта и летописите на виетнамската държава. Едно от тези имена е на Ба Чиеу – полуобожествената водачка на бунтове от III в. сл. Хр, която дори Конфуцианското учение за по-низшестоящото място на жената не успява да изтрие от страниците на историята.

Легендата за зараждането на Виетнам се губи в полите на митологията и разказът за брака между лорд Куан и принцеса У Коо, който завършва, когато един ден съпругът обявява, че е дракон, а тя фея и вече не могат да съжителстват заедно. Той взима 50 от децата си и ги повежда към морето, а тя – останалите 50 и отива в планините. Най-смелият от синовете им става родоначалник на първата виетнамска династия – Хонгбанг. Тази първа държава просъществува до 111 г. пр. Хр, когато представителите на китайската династия Хан поетапно завземат всички виетнамски територии и ги превръщат в провинция – Зяоти. Започва политика на политическа и културна асимилация – налагане на конфуцианската идеология, китайските традиции и йероглифи. Династия Хан определя тежки данъци, монопол над плодородните земи и си присвоява всеки ценен метал, камък или стока, които се добиват във Виетнам. Натискът е жесток и води до постоянно недоволство и опити за бунт от страна на виетнамците, които костват хиляди човешки животи.

Една от най-известните личности, повели виетнамския народ на бунт срещу китайците, е дама от знатен произход. За нея черпим сведения само от виетнамските летописи и фолклор.

Китайските извори описват подробно бунтовете и сраженията, но никъде не споменават името на предводителя им. Учените отдават това на влиянието на конфуцианството и срамът, който са изпитвали от това, че жена ги е побеждавала в битки. Самото й име е обвито в мистика, което се дължи на начина на именуване през този период и на особеностите на древния виетнамски език. Не се знае какво е било истинското й име, но става известна като Ба Чиеу/ Чиеу Тхи Чин и Дамата Чиеу.

Древните историци я наричат – дама на милиони, вероятно, защото е била много млада, но същевременно е предвождала хиляди мъже.

Ба Чиеу е родена през 225 г., но отрано остава сирак. Отгледана е от брат си – Чиеу Клокх Зат, знатен водач от Северен Виетнам. Ба Чиеу се е чувствала потисната в неговия дом и е била в изключително обтегнати отношения с жестоката му съпруга. Смята се, че когато навършва 19 години я убива и бяга в гората. Тези факти не са доказани, но това, което се знае за по-ранните й години е, че брат й е искал Ба Чиеу да води нормален и спокоен живот на домакиня и да се омъжи добре. На това тя отговаря: „Искам да обяздя бурите и вълните, да възвърна свободата на родината си и да отхвърля игото. Не искам да сведа глава и да се задоволя с живота на обикновена домакиня“. Дори това да не са били истинските й думи, Дамата Чиеу е била красноречива и успява да убеди брат си, че съдбата й е различна от тази на жените по онова време.

Най-вероятно Чиеу Клокх Зат е подготвял бунтовници в горите, където взима със себе си и сестра си. Там тя усвоява бойни изкуства и техники. Скоро към тях започват да се присъединяват и други мъже, желаещи да отхвърлят властта на китайците. Брат й повежда въстание в областта Куу Чан. Уменията и силата на Ба Чиеу в битката са толкова въздействащи, че тя печели уважението и възхищението на въстаниците. Брат й загива във въпросното сражение и те провъзгласяват Ба Чиеу за свой нов водач.

Описанието на нейният външен вид също е спорно по две причини – недостатъчно извори и намесата на митологията в историята. Във времена, когато виетнамската култура е била силно повлияна от китайската, за да се даде обяснение за постиженията и победите на една жена, тя е трябвало да бъде надарена с нечовешка сила. Така от смъртен войн, Ба Чиеу се превръща в богиня, чийто образ се смесва с този на богинята-майка и на богинята на войната.

Според сведенията тя е силна, смела и умна. В битка винаги е най-отпред, яздеща слон с меч във всяка ръка, облечена в златна роба. Легендите добавят към този образ описания за неземната й красота и за това как тя всява ужас и страх у враговете. Гласът й е толкова мощен, че е отеквал като камбана на храм. Китайците са побягвали щом я видят, защото е „било по-лесно да се изправиш срещу тигър, отколкото да застанеш лице в лице с Дамата Чиеу в битка“. Във фолклора е описано как красивата й снага се извисява на 3 метра височина, а гърдите й били дълги един метър и е трябвало да ги замята над рамо по време на сраженията. Липсват обяснения как е успявала да постигне това, при положение, че е била облечена в доспехи, но съгласно легендите Дамата Чиеу е изглеждала като Бриен от „Игра на тронове“, но с нежната красота на опасната Жен Ю от „Тигър и Дракон“.

След бойното си кръщение и вече в ролята на командир на въстаниците, през 248 г. Ба Чиеу води над 30 сражения срещу армиите на Китайската империя. Смята се, че се е само провъзгласила за „Дамата-генерал в златна роба“.

Китайските местни управници не могат да овладеят сами положението и молят за подкрепление. Кралят на Ву се отзовава и изпраща един от най-добрите си генерали – Лу Ин и 8000 войници. Освен военната подкрепа, се раздават и множество подкупи на местното население, за да могат да предадат въстаниците.

Ба Чиеу успява да устои около 5-6 месеца срещу превъзхождащата я числено китайска войска. Изтощени от сраженията, без достатъчно провизии, някои от воините й бягат. В последната битка китайските войски притискат въстаниците. Без надежда за обрат в сражението, Ба Чиеу решава да се удави, за да не попадне жива в ръцете на китайците и умира едва 23 годишна. Смята се, че до края на живота си Лу Ин, генералът на китайската армия, е бил преследван от духа й и е имал постоянни кошмари как тя успява да се добере до него и да го погуби. Духът й сигурно не е намерил никакъв покой, защото до освобождението от китайска власт, голям брой командири на въстаници са били спохождани от него и са получавали ценните й съвети за бойното поле.

Образът на Дамата Чиеу не загива в планината Тунг. Тя се превръща в символ на смелостта и борбата за свобода на виетнамския народ. По време на ранните владетели от династията Ли, през VI в., крал Нам Дъ решава да почете живота й като издига храм в нейна чест. Той й дава най-високата титла „Най-благородна и смела девица “. През XV в., под влияние на конфуцианството, се прави опит да се заличат всички следи от съществуването на Ба Чиеу. Въпреки това, подобно на съдбата на Хатшепсуп, чийто доведен син също иска да я заличи от аналите на историята, истината за победите и смелостта на Дамата Чиеу успява да достигне до нас.

Избегнала манипулациите на времето, Дамата Чиеу остава водачът на един от най-големите бунтове в историята на Виетнам. И днес храмът и гробницата й могат да се видят в провинция Тхан Хоа, а празникът му се отбелязва всяка година на 3 април. Името й носят множество улици във виетнамските градове, празници отбелязват постигнатото от нея, а във фолклора остава ролята й на закрилница или както се пее:

„Спи, спи сладко, мое дете,
За да мога да донеса вода и да измия седлото на слона,
Изкачи се на хълма ако искаш да видиш
Дамата Генерал Чиеу върху златното й седло.“

 
 

Драсканиците на Пабло Пикасо

| от chronicle.bg |

Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Клито Мартир Патрисио Руис и Пикасо е може би най-известният художник от модерни времена. 

Подобно на имената му, той има и много повече творения освен тези, за които всички знаем. Всъщност доста повече – хиляди рисунки, скулптури и други дребни произведения, като също така всичко се категоризирало и педантично запазвало. Абсолютно всичко. През 1998, след като една от многото любовници на художника, Дора Маар, умира, в дома й е намерено цяло съкровище от изкуството му. Освен големи и по-значими творби, неща като изографисани камъчета, малки хартиени кученца, направени от салфетки, и драсканици върху всякакви неща от пакети цигари до листа тоалетна хартия.

618x566

Пабло Пикасо и Дора Маар

Но защо въобще се пазят такива неща?

Противно на класическaта представа за гладуващия творец, Пабло Пикасо, въпреки че в началото на кариерата си и той изпитва някои трудности, този период при него е кратък, а след него художникът се радва на небивал успех, величие и богатство. С нарастване на известността му, Пикасо си дава сметка и колко точно е ценно всяко, дори най-малкото парченце негово творчество.

Има популярен (и най-вероятно измислен) анекдот по тази тема. Пикасо седи във френско заведение, когато е помолен от мениджъра вместо да плати за ястието си, да нарисува нещо. Художникът се съгласява, набързо надрасква нещо върху салфетка и му я подава. Мениджърът го пита дали може и да я подпише, на която Пикасо отговаря: „Искам само да платя сметката, не да купя ресторанта“.

Още една подобна ситуация (и с подобна съмнителна достоверност) се случва между Пабло и негов фен, който иска от него рисунка за спомен. Художникът отново надрасква нещо набързо и му го дава: „Ето, това са около $30 000″. Момчето учудено отвръща: „$30 000? Това отне 5 секунди“, на което Пикасо отговаря: „Не, това ми отне цял живот.“

Въпреки че тези истории са апокрифни, те не се раждат без повод, доколкото разказват приближени на художника. Например, дори да не е сигурно, че абсолютно същият разговор се е състоял между мениджъра и Пикасо, за него се знае, че често дава простички рисунки на персонала на заведението вместо да си плати сметката. Втората история също отразява реалността, но само до известна степен. Пабло като цяло е мил и естествен с феновете си като няма нищо против да нарисува по нещо на тези, които го заслужават. Както всеки човек обаче и той не е винаги в настроение и когато ситуацията е такава, изглежда че Пикасо проявявал малко пакостлив, хаплив и ексцентричен хумор.

Даян Руут, чийто чичо, Робърт Албинели, от време на време пече керамичните произведения на Пикасо, разказва в текст за The New York Times през октомври 2008 как баща й я взима с него на ресторант, където тя, той и чичо Робърт хапват с Пикасо. По време на вечерята: „Пикасо извади черна химикалка от дълбините на джоба на шортите си и започна да драска нещо на някаква хартиената подложка. Храната вече беше сервирана, но гостите – обикновено доста общителни и разговорливи – сега притаяваха дъх.

„Сега ще ти покажа как да превърнеш жена в коза и после коза в жена,“ каза ми Пикасо. След това направи именно това, докато напръскан и напомаден чичо ми сияеше отстрани, а баща ми се задави с маслина… Докато съдържанието в чинията на признавам доста лакомата мен изчезваше постепенно, Козата-Жена се появяваше на хартията.

Чинии и прибори се освобождаваха и изчезваха, правейки все повече място за твореца, който продължаваше да запълва бялата повърхност, докато дори един сантиметър от нея не остана празен. Ние единствено гледахме как тази хартия става безценна пред очите ни. Ето го Пикасо, магьосникът, майсторът на графичната абракадабра.

Освен това Пикасо си беше и шоумен, направо комик. Той очевидно харесваше вълнението, което предизвикваше у другите. Между отпивките от кафето с коняк, Пикасо накъса цялата си рисунка на малки парченца. На фона на стенанията на наблюдателите химикалката също последва съдбата на рисунката… Пикасо дава, но Пикасо и взима.“

От тази игра с публиката той обаче запазва частта с Козата-жена като я дава на единственият човек, които ще я оцени по достойнство, а не по подразбиране – Даян Руут.

stav

Стравински от Пабло Пикасо

Заради такова мащабно производство на мини творби (и разбира се, заради старателното им каталогизиране от автора) днес се смята, че съществуват около 50 000 произведения от Пабло Пикасо по света. Те включват 1885 картини, 2880 керамики, 1228 скулптури и над 12 000 рисунки. Към момента също така, около 1000 от работите му са обявени за откраднати – най-много от всеки художник в историята.

Днес все още се появяват нови и нови творения на художника. Например, през 2010 стотици негови работи бяха представени от френски електротехник, който твърди, че Пикасо и тогавашната му съпруга, Жаклин Роуг, са му ги дали през последните години от живота на художника. За негово нещастие обаче, след като анализ потвърдил автентичността на творбите, наследниците на Пикасо заявили, че те са откраднати. В резултат на това работите (с приблизителна стойност $62 – $75 мииона) са иззети и върнати. Френският съд от своя страна 5 години по-късно осъжда за кражба електротехника и жена му.
Тези навици на художника са добре дошли и за нас. Днес на правилния търг човек от средната класа съвсем спокойно може да си купи оригинален Пикасо за няколко хиляди долара/евро/лири/лева. 
picasso-horse
Разбира се, това все пак са много пари и често се злоупотребява. През 2009 тази рисунка на конче на Пикасо е обявена на търг като очакваната цена е 20 000 паунда. Въпреки че се твърди, че творбата успява да се продаде, една от аукционерите, Ейми Бренан, признава, че никой не предлага сума дори близо до поисканата и конят не е продаден.
 
 

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън: Времето така и не им стигна

| от Вучето |

Понеже никой не получава при раждането си наръчник за употреба на живота, впоследствие става така, че той протича различно за всеки. Някои, например, не успяват и веднъж за целия си живот да се оженят, а други го правят два, три, четири и дори повече пъти.

Нашите двама герои са се женили общо 13 пъти, от които два пъти един за друг.

Съвместният им живот е по-интересен и драматичен от всички романи за любов, секс и страст на Сестрите Бронте, Даниел Стийл, Нора Робъртс и Сандра Браун взети накуп. Всъщност огромният обществен интерес към изпълнената с пикантерии тяхна връзка дава тласък през 60-те години на миналия век на вманиачаването по живота на известните.

Въпреки че отстрани погледната, връзката им се развива на принципа “тука има, тука няма” и прилича повече на клатеща се лодка сред бурните вълни, любовта им е дълбока и безкомпромисна. Любов, която е колкото красива, толкова и деструктивна. Ако все още бяха женени, тази година щяха да честват 55-тата си годишнина като двойка. Уви, няма как това да се случи, защото той, Ричард Бъртън, умира през 1984 г., а тя, Елизабет Тейлър, си отива 27 години по-късно.

В нас обаче няма и капчица съмнение, че въпреки многото си бракове, извънбрачни връзки и невинни забежки, Бъртън и Тейлър, известни повече като “Лиз и Дик”, продължават да се обичат силно и в отвъдното. А тук, на земята, тяхната любов протече ето така…

e526cc8fb89c1bc4df7f45fb3d777188

1962

Когато започват снимките на “Клеопатра”, никой не предполага, че това ще се превърне в най-касовата и скандална холивудска лента до този момент. Продукцията на филма поглъща впечатляващите 57.7 милиона долара (равняващи се днес на 472 млн.), но не бюджетът става повод за обществен скандал, а носещият се слух, че главните актьори, Бъртън и Тейлър, са започнали тайна връзка помежду си. Това нямаше да е такова чудо невиждано, защото става дума за холивудски звезди все пак, ако по онова време и двамата не са женени за други хора – Тейлър за съпруг номер 4, Еди Фишър (когото, между другото, безцеремонно открадва от колежката си Деби Рейнолдс), а Бъртън – за първата си съпруга Сибил Уилямс. Когато в таблоидите излиза папарашка снимка на актьорите да се пекат по бански на палубата на частна яхта, публиката направо откача и започва настървено да следи развитието на тази все още в зародиш скандална връзка.

1963

И хоп! двамата вече не се крият и с удоволствие позират на фотографите, които искат да ги щракнат по време на филмова премиера в Париж. Където и да се появят заедно, Лиз и Дик изглеждат погълнати един от друг като тийнейджъри, на които любовта им се случва за първи път. Въпреки че в сравнение с любимата си Бъртън е направо аматьор в семейните дела, той успява да се разведе по-бързо от нея и в края на годината вече е свободен мъж.

1964

Елизабет също не се двоуми много-много преди да сложи край на четвъртия си брак и само няколко дни след като официално са разведени с Еди Фишър, тя се врича във вечна-обич-и-любов на Ричард Бъртън. Брачната церемония, която се състои в хотел “Риц-Карлтън” в Монреал, пресата бърза да окачи с помпозния етикет “сватбата на века”.

Taylor-Burton Wedding

1965

Първите пукнатини върху иначе безупречната фасада на този брак започват да се появяват едва няколко месеца след сватбата. Лиз изпада в емоционални изблици и в тези моменти тя далеч не е приятната гледка от големия екран, а Дик започва да прекарва повече време, отколкото е здравословният максимум, в компанията на бутилките с алкохол. Актьорът обикновено започва деня като обръща няколко Блъди-Мерита, после минава на шампанско (две до три бутилки!), за да завърши накрая с големи брендита. Но и Лиз не е цвете за мирисане. От години тя прекалява със сънотворните и на два пъти почти смъртоносно предозира. Всъщност още в началото на връзката си и двамата знаят, че се обвързват с човек с проблеми. Техен приятел си спомня, че по време на една вечеря още преди да се съберат официално, Лиз положила глава на рамото на Бъртън,  казала: “Чудя се дали този мъж някога ще ми стане съпруг.” На което Бъртън отвърнал с усмивка: “Ако първо не се избием взаимно.”

Тези уж невинно изречени реплики след време ще се окажат пророчески.

1967

Въпреки, че страстта помежду им е все така силна, както в минутата, когато погледите им се срещат за първи път на снимачната площадка на “Клеопатра”, Лиз и Ричард постоянно се дърлят, а да не говорим, че Бъртън е хванат в изневяра с колежка. През юни идва неизбежният край и двойката се развежда.

1975

Минават осем години, през които и Бъртън, и Тейлър неуморно се снимат, пият, друсат се с хапчета и правят секс с други хора. Обаче нищо и никой не може да ги държи прекалено дълго прекалено далеч един от друг. Един ден се срещат, уж за да обсъдят някои финансови дела, обаче накрая се озовават, плачейки в обятията си. Женят се отново, този път тайно, през октомври в националния парк “Чобе” в Ботсвана.

Boom!

1976

Въпреки първоначалната еуфория около втория брак, много скоро нещата отново започват да излизат извън контрол. Само след няколко месеца Бъртън скача в леглото на 27-годишна британка със закачливото име Сузи. Лиз научава за изневярата, но този път е твърдо решена да вложи всички сили, за да запази брака си. Тактиката й обаче е доста посредствена за жена от нейната величина. Отначало се опитва да го накара да ревнува като започва флирт с 37-годишния малтиец Питър, с когото се запознава в дискотека, близо до шатото на Бъртън в Швейцария. Но когато един ден Бъртън й се обажда и я моли да дойде в Ню Йорк, където играе в продукция на Бродуей, тя не се поколебава и за секунда и се качва на първия самолет, оставяйки по-младия си любовник в недоумение и без каквото и да е обяснение за случващото се.

Следва фаза номер 2 в плана на Лиз да си върне съпруга. В Ню Йорк тя се опитва да “подхлъзне” Ричард, който почти е станал въздържател покрай Сузи, настоявайки, че не може да пие сама. Въпреки че ангелите му са слаби, той успява да не се поддаде и отказва да се напива с нея. На това Лиз отвръща с насмешка: “Какво, за Бога, се е случило с теб!? Вече ИЗОБЩО не си забавен. “ На Бъртън обаче не му пука колко е забавен в очите на истерясалата си съпруга и подава молба за развод.

1982

Лиз Тейлър навършва 50 години и кани на партито Ричард, с когото, въпреки дрязгите, изневерите и цялата драма, са останали близки приятели. Бъртън, разбира се, уважава юбилея на бившата си, а с това тръгват и слуховете, че двамата имат намерение отново да се съберат.

1983

Бъртън и Тейлър за последно играят заедно в пиесата “Частни животи”. Отзивите на критиците за продукцията са толкова лоши, че преди първото представление след премиерата Лиз така се натрясква, че забравя да излезе на сцената. Злите езици твърдят, че актрисата се е съгласила да играе в пиесата не от любов към театъра, а само за да бъде близо до любимия си мъж. Последният обаче й е толкова бесен, задето е опропастила представлението с безотговорното си напиване, че в яда си преспива с асистентката си Сали (която по-късно става съпруга номер 4).

Richard Burton and Elizabeth Taylor in Private Lives

1984

На 5 август 58-годишният Ричард Бъртън умира от инсулт в швейцарския си дом. Дни преди смъртта си пише писмо на Лиз Тейлър, което пристига в дома й в Бел Еър малко след като тя се е върнала от погребението му. Години по-късно, вече прикована в инвалидна количка, Лиз го прочита през сълзи и го заключва в едно чекмедже. До края на живота си през 2011 г. тя отказва да разкрие съдържанието му. Спекулира се, че в писмото си нейният обичан Дик е изявявал желание да даде на връзката им още един шанс. В документалния филм от 2010 г. “Furious Love” (Бясна любов) Тейлър казва: “Внимателен и любящ – такъв беше Ричард. Още от онези първи моменти в Рим ние бяхме лудо, силно влюбени един в друг. Разполагахме с много време, но то така и не ни стигна.”

 
 

Лошите момичета на историята: Будика – Духът на отмъщението

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Годината е 1871 г. и известният английски скулптор и инженер Томас Торникрофт работи вече от 20 години по своя проект – статуя на кралица Будика.

В ателието му навсякъде има скици от близък и далечен план, измервания и бележки за изработката запълват всяко ъгълче на работните му листа, направен е дори модел от пластилин на бъдещата статуя. Г-н Торникрофт така и не доживява да види своята кралица превъплътена в бронз, но мечтата му е сбъдната от сина му. Така през 1902 г. Будика се възкачва на своята колесница, обградена от своите дъщери и намира вечния си дом в края на Уестминстърския мост срещу сградата на абатството в Лондон.

Тя не е единствената жена оспорила властта на Римската империя, нито е първата британка, опълчила се срещу властта на императора. Това, което отличава Будика от други жени войни от Древността, е огромната символика, която век след век натоварва образа на тази войнствена кралица, превръщайки я в идеализиран образ на британското обединение и сила. Първо кралица Елизабет I изтупва от прахта споменът за нея и прави аналогия със своето управление и сблъсъкът й с Испанската армада. Говори се, че даже копира части от речи на Будика преди битките с римляните.

През XVII в. дори са смятали, че Стоунхендж е издигнат в чест на червенокосата кралица. През ХІХ в. кралица Виктория намира прилики между себе си и жената войн и те не се коренят само в близките им имена. За Будика пишат както открити женомразци като Милтън, така и известни драматурзи на своето време като Глоувър. Името й носят викториански кораби, в трите опустошени от нея градове са издигнати нейни статуи, а през 2003 г. животът й получава своя прочит и на телевизионния екран.

Въпреки огромното й влияние върху британската история и култура, остава един въпрос – коя всъщност е Будика?

Не знаем истинското й име, от къде е дошла, нито кога е била родена, от данните не става ясно също така лобното й място и начина, по който е загубила живота си. Въпреки многото въпросителни за живота, военните действия и личността на Будика сведения за нея откриваме основно в „Аналите“ на Тацит, „Римска история“ на Дион Касий, които се допълват с информация от археологическите находки. Тя е била висока, с яростен поглед, дълга огнена коса и дрезгав глас. Според източниците само видът й всявал страх. В историографията за нея е прието името „Будика“, което идва от келтската дума за „победа“, т.е еквивалента на съвременното име „Виктория“. В някои произведения може да се срещне като Бодицея и Будуг. Не може да се каже със сигурност дали това е рожденото й име, но по времето, когато хваща меча и се изправя срещу римляните, това е било името, което е карало провинция Британия да трепери от мощта на отмъстителния й дух.

Античността има своята военна суперсила в лицето на Римската империя. Тя е владеела „света“ или поне по-голямата част от познатия тогава свят. На юг държавата се разпростира в Северна Африка, на север владее част от територии от дн. Германия и Франция, на изток достига до земите на Месопотамия, а на запад е успяла да се добере до Британските острови. Всички са в краката на императора, а тези които не са или скоро ще бъдат изкушени да го сторят, или ще склонят глава пред римските гладиуси (мечове). В провинция Британия повечето благородници приемат властта на императора – в замяна на своята покорност и вярност. Те се превръщат в т.нар „крале-клиенти“ на императора. Още от 43 г., при нашествието на острова, се изгражда тази уговорка: бритските благородници имат право да задържат земите си пожизнено, но в замяна на това те трябва да подкрепят политически римляните и да плащат данъци, но не могат да я завещават, защото тя вече е собственост на империята.

В средата на първи век племенен лидер на ицените и владетел на областта, която обхваща съвременен Норфолк, Северен Съфолк и Североизточен Кеймбриджшайър е Прасутаг, съпругът на Будика. Дори след смъртта му, неговото семейство е щяло да бъде подсигурено благодарение на въпросната договорка „крале-клиенти“, ако племенният вожд не беше направил немислимото – разделя наследството си между император Нерон (54-68 г.) и двете си дъщери.

Не е ясно защо Будика е изключена от това завещание и какви са били взаимоотношенията между двамата съпрузи, но резултатът от постъпката му е открит бунт. Прасутаг издъхва и не става свидетел на отговора на Римската империя, а той не закъснява. По това време управител на провинция Британия е Гай Светоний Павлин, който има зад гърба си славата от няколко потушени въстания и подвига си да е първият римлянин прекосил Атласките планини в Северозападна Африка. Откритото неуважение от един племенен вожд и то в пределите на неговата провинция не е сред нещата, които този известен пълководец би преглътнал. Неговата реакция е брутална и цели да прекърши в зародиш всякакво бъдещо неподчинение.

По заповед на Павлин, римляните нападат двореца на Прасутаг, каквото могат плячкосват, а другото – унищожават. Поробват всички близки на вожда и изземват земите на всички благородници от племето на ицените. Те обаче не спират дотук. Будика е поругана, публично бита и унижена, а дъщерите й са изнасилени многократно от войниците. Както би отбелязал Сун Дзъ – ако ще отнемаш всичко на някого, постарай се той да не остане жив, защото няма нищо по-страшно от човек, който няма какво да губи. Действията на римляните имат две измерения – политическо и духовно. За ицените, вождът и неговото семейство имат сакрален характер. Будика не е просто кралица, а въплъщение на богинята Андрасте (богиня на войната).

Поругаването й е пряк удар върху тяхната религия. Според Дион Касий има и политически причини за последвалите събития – благородниците били или затънали в дългове, или лишени от земите си, тяхната политическа власт била отнета и единственият им изход била откритата борба.

През 60 г. Павлин предприема поход срещу друидите на остров Мона. От отсъствието му се възползват Будика и предвожданата от нея армия от бритски въстаници. Говори се, че те са над 200 000 души, които не са само ицени, а също така тринованти, както и други бритски племена, които допреди това са били врагове помежду си. Обединява ги омразата към Римската империя , завладява ги желанието за мъст , а Будика ги повежда напред. Според някои историци Будика не е пълководец, а просто обсебена от мъст жена, която хаотично унищожава всичко по пътя си благодарение на огромната армия зад гърба си. Това обаче не е точно така.

Всъщност въстанието, което червенокосата кралица повежда, се случва в момент, когато управителят на провинцията и основните му военни сили са далеч, базирано е на определена тактика, а действия на въстаниците са точни, жестоки и отправят категорично послание. Според Тацит, бунтът заварва римляните напълно неподготвени. Първи под прицела на Будика пада Камулодунум (дн. Колчестър) – сърцето на провинция Британия и нейна столица по онова време. Градът бил населяван както от римляни-ветерани, така и от бритите, а в чест на император Клавдий, в центъра му бил издигнат негов храм. Армията на Будика бързо и успешно нападнала града, според археологическите данни всичко било извършено много методично. Неколцина се измъкнали живи, всички останали били избити, дори криещите се в храма, а по заповед на кралицата всичко било изгорено до основи.

Тези методи на унищожение се използват и при следващите й нападения.

Следващият град на пътя на Будика е Лондиниум (дн. Лондон). Той, за разлика от предходния, е сред новопостроените градове и е процъфтяващ търговски център – т.е добра плячка. 30 000 негови жители знаели, че няма на кого да разчитат за помощ, затова след като узнали, че армията на Будика се е насочила към тях, започнали да се подготвят за бягство. Не успели да се организират навреме и скоро бритите били пред града. Според Тацит и Дион Касий съдбата на Лондиниум била дори по-тежка от тази на Камулодунум. Градът бил унищожен и опожарен. Всички жители били избити, а благородните дами били набучени на кол, с отрязана гръд зашита за устите им. Говори се, че Будика дори събирала част от черепите на победените врагове и ги окачвала на колесницата си. Както и при прабългарите зад тези действия, се криели религиозни причини – взимала силата на врага, а и за римляните е било ужасяваща гледка.

Третият по големина град в провинция Британия бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Той бил муниципиум, зависим от Рим град, чийто жители имали определени задължения, но и се радвали на римско гражданство. Жителите също бързо се досетили какво ги очаква и започнали да се евакуират. Армията на Будика отново се оказала по-бърза. Някои били хванати в града, а на други била устроена засада по пътя. Според Тацит били избити над 70 000 римски граждани. Данните могат да са преувеличени, но едно е сигурно – с третата си атака Будика най-после привлича вниманието на римския управител на провинцията – Гай Светоний Павлин. Вероятно това е била и една от целите й през цялото време, тъй като той е прекия отговорник за личните й нещастия.

Военните подвизи на Будика не са добре дошли за Павлин и ако той не предприеме действия срещу нея, го очакват дълги обяснения пред император Нерон. Пълководец с неговото минало и его не би позволил това да се случи. За по-нататъшните събития има някои разминавания в изворите. Авторите не цитират точното място, където армиите на Будика и Павлин се сблъскват, но според проучвания от последните 10 години, това най-вероятно е било около селището Чърч Стоу, Нортхемптъншър.

Според римските извори, въстаниците на Будика били около 230 000, заедно със своите семейства, а римляните били едва 10 000, но добре обучени и тренирани в битки. Първите били добри при партизански атаки, докато вторите били истинска, добре сработена военна машина. Бритите нападат яростно римляните, но армията на врага е построена на няколко реда и благодарение на късите си мечове нанася бързи и смъртоносни удари още в първите минути на сражението. Това, което последва, е ужасяващо клане, в стила на Павлин, който иска да даде добър урок на бритите и да отправи послание към всеки, който посмее да оспори римската власт. За съжаление при повторната си среща Будика не успява да победи своя омразен враг – управителя на провинцията. Дали умира от собствената си ръка, поглъщайки отрова, или случилото се на бойното поле я поболява и тя издъхва малко по-късно, не е ясно, но едно е сигурно – тази битка слага край както на голямото британско въстание, така и на неговата всяваща ужас предводителка – Будика. Според Тацит загиват повече от 80 000 брити – мъже, жени и деца, докато римляните дават едва 400 жертви.

Въстанието на Будика няма дълготрайни последици, то не слага край на римската власт в провинцията.

Влиянието й обаче отеква през вековете до наши дни. Облечена в ярки дрехи, Будика е изваждала заек изпод полите си преди битка и е тълкувала по него изхода на сражението, след което се качвала на своята колесница, обградена от дъщерите си и е отправяла някоя от известните си речи към своята армия. Думите й са били силно въздействащи: „Спечелете битката или умрете: поне това е, което ще направя аз, една жена, а вие, мъже, може да живеете в робство ако това е, което желаете“.

Във време, когато патриархалният ред господства и римляните се радват на власт и страхопочитание, една жена се осмелява да въстане срещу тях и да поведе своите сънародници. Това е огромен удар срещу империята и носи позор за нейните управници, което ясно се долавя в историческите хроники. Будика загива при Чърч Стоу, но образът й на обединител на британците и на изключително силна жена и пълководец оцелява през вековете.

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!