shareit

Кръвни връзки: Как средновековните кралски семейства успяват да оцелеят

| от |

„В това кралство, както ни е известно, цар се става не по желание на хората, нито чрез избори, нито пък с война, а чисто и просто по кръв.“ Така пише Маргарет Йоркска, сестрата на Едуард IV и Ричард III, през 15 век. И е трудно да се спори с нея.

Днес малко европейски държави имат крале или кралици, общо само седем. Но в дългия период на европейската история това е скорошно явление. През 1900 г. всяка европейска държава – без Франция и Швейцария – е била монархия. Що се отнася до средновековна Европа, тя, почти без изключение, се управлява от кралски и императорски семейства. Някои от тези династии са изключително успешни в размножаването и продължаването на кръвта си. Хуго Капет, който става крал на франките през 987 г., е родоначалник по пряката мъжка линия на всеки френски крал до 1848 г. Другите средновековни династии не могат да се конкурират чак с такова време, но често и те се задържат на троновете си в продължение на няколко века.

Как?

Една успешна династия трябва да направи три неща – да се защити срещу конкурентните династии, да си осигури биологичното оцеляване и да намери начини за контрол над конкуренцията вътре в династията. Ясно е, че може да има противоречие между последните две изисквания. Например, един цар може да се стреми да осигури продължаване на рода си, като прави възможно по-голям брой синове от различни жени. Това е практика, често срещана сред ирландските крале като един забележителен пример е Турла О’Конър, крал на Коннахт  (1106–56), който има 22 сина от поне 6 партньорки. Това наистина означава, че Коннахт, или поне части от него, остава под управлението на фамилията (до периода на Тюдорите). Но също така означава, че същевременно има много конкурентни линии за династията. Така кралете на Коннахт по-често са избивани от техни братя или братовчеди, отколкото от врагове (най-често, разбира се, англичаните).

Не много средновековни крале обаче имат 22 сина. Повечето от тях, особено след ранното средновековие, приемат концепцията за брак, както е дефинирана от църквата. Поради това изборът на булка за краля или за престолонаследника се превръща в централен въпрос за фамилията – който често включва преговори за бъдещ брак между бебета или дори, в редки случаи, действителното им оженване. Хенри (Хенри Младия крал), син на Хенри II Плантагенет, е оженен за Маргарет, дъщеря на френския крал, когато той е на 5, а тя е на 2 годинки. Този брак на „малки деца, които все още плачат в люлката“ среща критика, но и донася на Хенри II важната територия на нормандския Вексин като зестра от булката.

Интересно е също и когато булката е от друго кралство. В този случай са заложени връзките между династиите, а не емоциите на отделните хора. И тези бракове често изискват булката, която преминава от един културен свят в друг, може би да приеме различно име, за да се впише в новата среда. Една византийска дама, която отива на запад, за да се омъжи, е критикувана за това, че ядене с вилица (защото ръцете са ни дадени от Бог и следователно са перфектни – как така ще ги заменя с вилица, е мисленето по това време). Германската аристократка Берта, която отива пък по обратния начин – да се омъжи във византийското императорско семейство – трябва да смени името си на гръцкото Ирен. Но тя все пак е осмивана, че не носи грим.

Statue-Augustus

Целта на всички тези безкрайни брачни преговори, разбира се, е да се постигне основната династическа цел: раждането на дете, или по-точно в този изключително патриархален свят, раждането на син. Плодовитостта на жената не може да бъде известна предварително, но въпреки това понякога се правят такива опити. Когато френски пратеници идват в Арагон през 1322 г., за да разгледат дъщерята на краля като потенциална булка за краля на Франция, те са инструктирани „да видят нейните голи гърди“, тъй като това би разкрило способността й да има деца, „което кралят много желае“ (Тя очевидно се е провалила на този тест). Кралските дворове винаги са били обсебени от чакането на синове.

Смъртта на краля без да има син да го замести винаги означава политическа криза. Друг случай, отново в Арагон, през 1134 г. показва това ясно: През тази година Алфонсо I, който е цар на Арагон в продължение на 30 години, умира от раните си, получени в битка с испанските мюсюлмани, а единственият му близък роднина от мъжки пол, брат му, е монах. При тези обстоятелства Алфонсо взема необичайното решение да завещае своето царство на кръстоносните ордени – тамплиерите, хоспиталиерите и Ордена на Гроба Господен. Ако волята на Алфонсо беше изпълнена, Арагон щеше да се превърне в първата държава, управлявана от кръстоносни ордени. Местното благородството обаче не е подготвено това да се случи и предприема извънредни стъпки, за да осигури оцеляването на местната династия – братът на Алфонсо, монахът Рамиро, е изведен от манастира си, оженен за благородна френска дама и му е позволено да се върне към монашеския си живот едва след като тя ражда дете, дъщеря на име Петронила. Дори онези, които смятат, че подобни производства са просто грешни, разбират желанието на арагонците да продължат „кралското семе“.

Alfonso I de Aragón por Pradilla (1879)

Алфонсо I

Петронила има щастието обаче да няма по-малки братя – те също представляват заплаха за семейното единство, понякога отказвайки да признаят привилегирования статут на най-големия. В някои династични системи кръвта им е уважена чрез разделяне на царството при смъртта на стария крал. Гигантското франкско кралство често е разделяно между братя или братовчеди през ранното средновековие, въпреки че такива разделения стават редки след 1000 г. сл. н. е.

Някои от най-успешните династии намират начини да задоволят претенциите на по-малките братя и същевременно да усвоят енергията им – както прави Свети Луи IX (Франция). Тримата му братя му служат добре, придружават го по време на кръстоносен поход, в който единия от тях умира, а другия служи за заложник като обезпечение за откупа за царя, когато той е заловен.

И тримата братя са снабдени с огромни земи във Франция – което помага да се обясни тяхната лоялност. Но този метод крие и собствени опасности. Тези апанажи (големи територии за по-малки братя), може да излязат трайно извън контрола на краля. Бургундските владения, които почти се превръщат в отделно кралство, са точно такъв случай.

***

В средновековна Европа има и други политически системи. Исландия и Венеция, например – две места, до голяма степен полярно различни – са републики. Свещената Римска империя, включваща Германия и Северна Италия, винаги е била електорална на теория и електорална в действителност от 1254 до 1438 г., след което Хабсбургите установяват монопол върху императорската титла.

Но именно династичните политики остават най-дълбоката следа на континента ни – белег, който може да се види и до днес.

 
 
Коментарите са изключени