shareit

Когато некомпетентността струва животите на 116 деца

| от |

Един от учителите в началното училище, където учи малкият Джеф Едуардс, тъкмо започва урока по математика за деня, когато в далечината се чува зловещ тътен. „Следващото нещо, което си спомням, беше как се будя“, казва Джеф по-късно. „Десният ми крак беше забит в радиатора и от него се изливаше вода. Бюрото ми беше приковано към корема, а на лявото ми рамо имаше глава на момиче. Тя беше мъртва.“

През следващия час и половина тогава 8-годишният Едуардс се мъчи да диша, докато съучениците му, хванати под порой от втечнени въглища, викат около него. „С всяка изминала минута“, казва той: „те ставаха по-тихи и по-тихи… погребани и без въздух.“

Около 11:00 часа някой забелязва кичур от русата коса на Едуардс сред развалините. Пожарникар използва брадва, за да освободи младото момче изпод бюрото му, след което го прекарва на безопасно място. Едуардс, десетото дете, спасено тази сутрин, е последният оцелял, изваден от отломките.

Общо в бедствието на 21 октомври 1966 г. загиват 144 души, 116 от които са ученици в уелското градче Аберфан в младежката школа Пантглас. Трагедията според Чери Джексън от BBC News е „грешка, която коства на града децата му“. По думите на трибунал, съставен, за да разследва инцидента, той „можеше и трябваше да бъде предотвратен“.

Aberfan spoil heaps pre disaster

Преди свлачището

Aberfan spoil heaps post disaster

След свлачището

Подобно на последните няколко дни, сутринта на бедствието заварва Аберфан, градче в южен Уелс, дом на около 8000 миньори на въглища и техните семейства, затънали във влажна мъгла. 240-те ученици, записани в училището, отиват към дневните си занятия под дъжд, но малцина са фокусирани върху времето. Вместо това разговорите на децата са съсредоточени върху плановете им за предстоящата междусрочна ваканция: След събрание в ранния следобед всички ученици излизат в почивка.

Няколко години по-рано местният съвет се свързва с Националния борд за въглища, който управлява близката мина „Мертир Вале“, за да изрази опасения относно купища отпадъци от въглища, получени по време на добив, разположени точно над училището Пантглас.

„Считам го за изключително сериозен проблем, тъй като отпадъчната маса е толкова течна, а наклонът – толкова стръмен, че тя не би могла да остане на място през зимното време или при един по-силен дъжд“, пише един от инженерите в писмо през юни 1963 г. НБВ не само игнорира тези оплаквания, но и внушава заплахи за прехраната на града. Според BBC News, профсъюзният гигант изразява намеренията си ясно: „Ако вдигнете шум, мина ще се затвори.“

По времето на бедствието въпросният връх, номер седем, се издига на около 30 метра над земята и поддържа близо 230 000 кубически метра отпадъци. Разположена над подземен извор, покрит с порест пясъчник, грамадата е доста нестабилна и благодарение на неотдавнашното дъждовно време е изключително разредена.

В 7:30 часа сутринта работници на върха откриват, че е започнал да се плъзга. Въпреки че екипът решава да не продължава с планираната операция на върха за деня, те не са в състояние да предотвратят по-нататъшно подхлъзване и в 9:15 ч. „Искряща черна лавина“ от втечнени въглищни отпадъци започва да се спуска към градчето отдолу.

„Мислех, че ми се привижда“, казва кранистът Гуин Браун по-късно на разследващите. „Тогава тя се издигна доста бързо, с огромна скорост… Някак си излезе от депресията и се превърна във вълна – това е единственият начин да го опиша – и се спусна надолу към планината.“

Според Стив Хамфрис от History Extra, 15-метрово „цунами от утайка“ се спуска по хълма със скорост над 120 километра в час. Свлачището навлиза в прогимназиалното училище Пантглас, разбивайки стените на четири класни стаи и заливайки тези вътре в потоп от дебела утайка като плаващ пясък.

Mynwent Aberfan

В момента след заливането в района настава зловеща тишина. „Всичко беше толкова тихо“, казва Кирил Вон, учител в близкото старшо училище. „[Беше] като че ли природата е разбрала, че е допусната огромна грешка и беше застинала безмълвна.“

Развалините и водата от спуканите тръби изострят и без това тежката ситуация. Както разказва пожарникарят Лен Хагет, спасителите, които пристигнаха на местопроизшествието, виждат как водата от спуканите тръби да залива 10-годишния Фил Томас, който е уловен в утайката. „Водата се надигаше и се приближаваше до главата му“, каза Хагет. „Мислехме, че ще се удави.“ Но група от седем пожарникаря успяват да вдигнат стената, която се е срутила върху Томас, и той става един от малкото, които успешно се измъкват от отломките.

Петима от учениците оцеляват след бедствието благодарение на бързото мислене на лейди Нанси Уилямс, която се жертва като ги предпазва от утайките със собственото си тяло. Осемгодишният Джеф Едуардс, спасен от развалините около 11:00 ч., е последният човек, открит жив. Но шокирани родители, миньори, полицаи, пожарникари и доброволци продължават да копаят дълго след като се чува викът на последното дете. Когато Аликс Палмър, репортер, пристига на следващия ден, пише в писмо до майка си: „Мъжете, които са започнали да копаят в 9:30 предишната сутрин, все още копаят, по ризи и с потни тела въпреки студа“.

Чарлс Нан е детективът, натоварен със задачата да опише труповете, докарани в импровизираната морга в параклиса Бетания, подреди до съдържанието на джобовете си: „носна кърпа, бонбони – всичко, което може да помогне за идентифицирането им“. Родителите вървят по редиците трупове, повдигайки одеяла, покриващи телата им, докато не видят познато лице. Тези, чиито деца все още не са открити, повтарят всеки ден този процес, редейки се на опашка „майката утешаваща баща, докато чакат в дъжда.“

Петнадесет дни след свлачището, Нан и неговият екип най-накрая напускат Аберфан. Те идентифицират 144 тела, включително на 116 деца, 5 учители и 23 местни жители, чиито домове са разрушени от потопа. Според Джонсън жертвите варират на възраст от 3 месеца до 82; от 116 ученици, повечето са на възраст от 7 до 11 години.

Кралица Елизабет посещава Абърфан осем дни след бедствието. Десетилетия по-късно тя счита това решение за „най-голямата й тъга“.

Биографът на Елизабет, Робърт Лейси, казва, че „прозорливите й черти, пълни със скръб, са въздействащи заради искреността им“, което ознаменува промяна в дългогодишната традиция на стоицизъм в кралския двор.

Трибунал, натоварен с разследването на трагедията в Аберфан, публикува своите заключения на 3 август 1967 г. В продължение на 76 дни групата интервюира 136 свидетеля и разглежда 300 експоната. Въз основа на тях трибуналът стигна до заключението, че единствената страна, отговорна за трагедията, е Националният съвет за въглища.

„Катастрофата в Аберфан е един ужасяващ разказ за заблуда и неспособност на много хора, натоварени със задачи, за които са били напълно некомпетентни, за несъобразяване с ясни знаци и за пълна липса на насоки“, пишат разследващите в своя доклад. „Не злодеи, а способни мъже, заблудени от глупост или невежество, или и двете, са отговорни за случилото се в Аберфан.“

 
 
Коментарите са изключени