shareit

Когато французите взривиха кораб на Грийнпийс

| от |

Франция детонира първата си атомна бомба с кодовото име Син тушканчик на 13 февруари 1960 г., превръщайки се в четвъртата държава, направила това след САЩ, Съветския съюз и Великобритания. Първоначално французите тестват ядрените си оръжия в тогавашната си колония Алжир, но след като страната получава независимост през 1962 г. тестовете се местят във Френска Полинезия. Там те силно замърсяват Моруроа (атол от групата острови) и съседните острови с плутоний и други радиоактивни отпадъци. Особено мръсен е тестът от 11 септември 1966 г. с кодово име Бетелгейзе. Според разкази на очевидци, гостуващият френски президент Шарл де Гол става толкова нетърпелив, че нарежда устройството да се взриви преждевременно, преди атмосферните условия да са идеални, което формира голям радиоактивен облак, който стига над Американска Самоа, Фиджи и островите Кук. Две години по-късно Франция тества първата си термоядрена или водородна бомба, което оставя остров Фангатауфа толкова замърсен, че трябва да бъде изоставен за следващите шест години.

Allactaga major

Голям тушканчик

Тези тестове предизвикват големи протести във Франция и по света, особено от страна на правителството на Нова Зеландия, което от години води кампания за спиране на ядрените тестове в южната част на Тихия океан. Също така силно ангажирана с усилията за протеста е и екологичната група Грийнпийс, която е създадена наскоро в знак на протест срещу американските ядрени опити на Амчитка, остров в Аляска, през 1971 г. През 1972 г. членът-основател Дейвид МакТагарт отговaря на призив за намеса във френските ядрени опити на остров Муруроа. Отплавайки от Нова Зеландия с яхтата си Vega, която е прекръстил на „Грийнпийс III“, МакТагарт прекарва един месец в забранената зона, преди да бъде ударен от френски миночистач и арестуван. В пресата френското правителство съобщава, че флотът спасява МакТагарт от катастрофа в морето, докато зад завесите всъщност му предлагат подкуп от 5000 долара, за да стои настрана. Не особено смутен, МакТагарт се завръща в Муруроа на следващата година, но среща още по-жестока съпротива. Френските морски пехотинци нахлуват на яхтата и жестоко набиват МакТагарт и неговия екипаж – едва не изваждат окото на МакТагарт – и изхвърлят видео оборудването на групата зад борда. Един член на екипажа обаче успява да скрие една от камерите и когато снимките най-накрая са проявени и пуснати, предизвикват международен протест. Под силния политически натиск френското правителство най-накрая се съгласява да се откаже от атмосферните ядрени тестове и през 1975 г. ги мести под земята.

David McTaggart Greenpeace Amsterdam 1981

Дейвид МакТагарт

Това обаче не успокоява особено еколозите. Подземните взривове причиняват значителни фрактури по базалтовите и кораловите основи на острова, което довежда до опасения, че радиоактивно замърсяване, уловено под атола, в крайна сметка ще изтече в околната среда. Тези страхове са потвърдени на 25 юли 1979 г., когато устройството Ивон II (100 килотона) засяда на средата на 800-метровата си изпитателна шахта. Без да може да го набутат по-дълбоко, бомбата все пак е детонирана, взривявайки голямо парче от ръба на атола, което предизвиква подводно свлачище и цунами, при което са ранени шестима души, и отваря голяма пукнатина на острова дълга 2 километра и широка 40 сантиметра.

Изборът на социалистическия президент Франсоа Митеран през 1981 г. носи със себе си надежди, че тестовете най-после ще приключат. Но противно на предизборните си обещания, Митеран нарежда тестването да продължи и по негово управление са тествани повече ядрени оръжия от всеки друг френски президент. Това предателство предизвиква нова вълна от глобални протести и през 1985 г. Грийнпийс изпраща най-новия си флагман, Rainbow Warrior, до Нова Зеландия, за да поведе флотилия обратно към Муруроа.

Построен като риболовен траулер през 1955 г., Rainbow Warrior е придобит от Грийнпийс през 1977 г. и участва в многобройни протести срещу лов на китове и тюлени между 1978 и 1983 г. През 1984 г., в очакване на тихоокеанската мисия, е снабден с две ветроходни мачти, което му дава почти неограничен обхват и издръжливост. Пътуването от Джаксънвил, Флорида, до Окланд, Нова Зеландия, отнема почти четири месеца, през които Rainbow Warrior. На 1 март 1954 г. Съединените щати взривяват първата си водородна бомба с кодовото име Касъл Браво на атола Бикини на Маршаловите острови. Поради грешно изчисление мощността на бомбата е почти три пъти по-голям от очакваната, изпращайки масивен облак от радиация над южната част на Тихия океан, включително до съседния остров Ронгелап. През следващите тридесет години жителите на Ронгелап страдат от изключително високи нива на рак, вродени дефекти и други заболявания и след неуспешна петиция както към собственото си, така и към правителството на САЩ, най-накрая призовават Грийнпийс да ги евакуира от острова. През май 1985 г. Rainbow Warrior транспортира 300 жители и техния багаж от Ронгелап до островите от атола Куаджалин, преди да продължи към Нова Зеландия. За съжаление това преместване се оказва не най-доброто решение и пренаселеността, безработицата, алкохолизмът и самоубийствата продължават да измъчват хората от Куаджалин и до днес.

***

Rainbow Warrior пристигна в пристанището на Окланд на 7 август 1985 г., където чака останалата част от протестната флотилия да се събере. Но екипажът ни най-малко не подозира, че са предприети мерки, които да гарантират, че Rainbow Warrior никога няма да стигне до Муруроа. В началото на 1985 г., преди корабът дори да е напуснал Джаксънвил, от Генералната дирекция за външна сигурност – клон на френската секретна служба – е измислен заговор, за потапянето му при акостирането. Схемата, направо от филм за Джеймс Бонд, носи кодово име „Операция Сатаник“.

Общо в операцията са участвали девет агенти. Първият, който пристигна в Нова Зеландия, е капитанът от френската армия Кристин Кабон. Представяйки се като Фредерике Бонлие, активистка за околната среда, през април 1985 г. тя си осигурява работа в централата на Окланд в Грийнпийс и прекарва следващите три месеца, правейки отчети за движенията на Rainbow Warrior в Тихия океан. На 29 юни чартърната яхта Ouvéa пристигна в отдалеченото пристанище Паренгаренга на Северния остров, превозвайки бойните водолази от Генералната дирекция Роланд Верже, Жан-Мишел Бертло и Джералд Едрис, лекаря водолаз д-р Ксавие Манигет, както и тяхното водолазно оборудване и водни мини. На същия ден майор Ален Мафарт и капитан Доминик Приер – представяйки се за швейцарските младоженци Ален и Софи Туренж, кацат на летището в Окланд. Финалната част от екипа са подполковник Луи-Пиер Диле, командир на операцията, и резервен екип Ален Тонел и Жак Камюрие.

На 8 август, докато Rainbow Warrior е отворен за публични посещения, Мафарт и Приер, все още представящи се за туристи, обикалят кораба, за да проведат разузнаване в последния момент. След това, на 10 август вечерта, Тонел и Камюри доплуват до Rainbow Warrior, фиксират две мини към корпуса му и се измъкват в тъмнината на нощта.

Първата мина избухва в 23:38 ч., разтърсвайки палубата. В желанието си да избегнат жертви, атентаторите планират експлозивите да се взривят на десет минути един от друг, така че екипажът да има достатъчно време за евакуация. Но след като корабът е евакуиран, скоро няколко членове на екипажа се връщат, за да установят щетите. Сред тях е и фотографът на Грийнпийс Фернандо Перейра, който слиза под палубата, за да вземе оборудването си. В този момент се детонира и втората мина – и когато Rainbow Warrior бързо се наводнява и потъна на дъното на пристанището,  той се удавя.

 
 
Коментарите са изключени