Когато Франция не се различаваше от Нацистка Германия

Религията отдавна се използва като красиво средство за обединение и подпомага създаването на връзки между различните общества. Когато нейните основни мотиви за любовта и връзката между хората се пренебрегне, тя губи своя блясък и се превръща в още едно средство за контрол. Така можем да забележим и раждането на различни религиозни фанатични групи, каквито в днешно време забелязваме под флага на Ислямска държава. Нито една религия в ядрото си не проповядва смъртта и злото, необходими са няколко манипулатора, една недоволна маса и формулата за апокалипсис е изпълнена.

През XVIII век във Франция ще забележим, че основната религия е католицизмът. Миряните спазват строго всички обичаи. Църковната институция не може да се похвали особено с нотка на толерантност спрямо останалите вярващи и не позволява никаква конкуренция да навлезе във френския двор. Тихата война между различните вярвания се отразява най-често върху онези, които са най-многобройни, а в този период честта на религиозен враг се пада именно на протестантите.

В този период Франция прилича много сериозно на Нацистка Германия, но изпълнявайки осовните си функции под формата на религия, можем да забележим, че има значително по-сериозен успех. Протестантите получават забрана да заемат ръководни постове, да практикуват медицина, право и фармацевтика. Нямат право да сключват брак с католици, нито да използват услугите на католически свещеник, който да признае брака им. В защита на католицизма можем да кажем, че нито една от двете крайности не е особено различна. Историята ни доказва, че когато две страни се сражават, намесвайки идеология от всякакъв вид, води до страдание сред невинните.

Снимка: By Contemporary portrait – http://ravachol.centerblog.net/rub-ACTES-ET-FAIT-DE-L-histoire-de-france.html, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4230689

Правото да бъдеш съдник на някого, защото е възпитан и отгледан в една среда, трябва да се практикува с копринена ръкавица, но Франция в този период може да се похвали по-скоро като насилник, отколкото като джентълмен. И така историята ни насочва към живота на Жан Калас – протестански търговец на тексил от Тулуза. По това време градът се управлява от католическата секта на Янсистите, известна със своята жестокост и изразен фанатизъм. През 1761 г. страстите се разпалват още повече с издаването на смъртна присъда на френски гражданин – протестант, който убил сина си, докато наследникът търсил начин да смени вярата си. Осъзнавайки, че религиозните противници са способни да извършат убийство в името на своята вяра, много от католиците започнали да гледат със съмнение на доскорошните си съседи, с които често били в добри отношения.

Смъртната присъда за смяна на религия е нещо, което тепърва ще започне да се практикува във Франция. Калас живее със съпругата си има четири деца, радва се на охолен живот и за голяма беда е наел католическа икономка, която да се грижи за дома. Един от неговите синове вече е приел католицизма като вяра. Другият му син – Марк Антоний показвал тежко пристрастяване към хазарта, алкохола и сектантските движения. На 13 октомври 1761 г. Марк Антойний е открит обесен в текстилната фабрика на баща си.

Повикан е лекар, но възкресението нбило повече от невъзможно. Имайки предвид тежките църковни канони, самоубийството се смятало за абсолютен семеен позор, а вярата в добро и зло, в ад и рай, щяла да дъмгоса цялата фамилия на Жан. Законът във Франция повелявал телата на самоубийците да бъдат осквернени от тълпа и след това да се обесят отново за назидание. Собствеността им се конфискува от съда моментално.

 

Снимка: By Casimir Destrem, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=69419255

Колкото и черен да бил Марк Антоний, неговият баща не искал тялото на сина му да бъде осквернено. По тази причина решил да изценира убийство или естествена смърт. Властите задържали членовете на семейството и започнали да провеждат разпит относно последното тежко събитие. Макар и да говорели истината и да смятали, че Марк се е самоубил, никой не им повярвал. Много скоро недоверието се понесло към бащата и тълпата започнала да се подготвя за публичен линч. Самоубиецът междувременно се превърнал в мъченик, който бил убит от баща си при опит за смяна на вярата. Призовани са 12 съдии, които да разгледат обвинението срещу семейство Калас. Дори и за случайния свидетел било повече от ясно, че този акт е по-скоро цирк, отколкото дело.

Един от приятелите на Марк Антоний бил осъден на робски труд в мините, докато гувернантката на дома получила 5 години затвор за прикриването на истината. Когато дошло време на Жан Калас да дава показания, той просто отказал да играе по правилата на църквата и съдиите. Заявил, че не е извършил нищо лошо и никога не е посягал на сина си, без значение какви провинения е имал той. Жан бил изпратен в тъмницата, за да помисли върху версията и понеже не трябва да скучае, всеки ден преживявал най-различни наказания като разчекване, давене, гладуване, побой и още много други.

Когато болката достигнала прага на търпимост, бащата бил принуден да признае абсолютно всичко, дори и това, което никога не е извършил. Датата е 10 март 1762 г. Пред съдиите влиза човек на носилка, със счупени ръце и крака, лице изкривено от агония, болка и унижение, признава всичко и се надява на бърза смърт. Осъден е на смърт чрез изгаряне, а когато цялото фиаско приключва и публиката е доволна, кметството прибира всичкото имущество. Последните живи роднини изчезват бързо от града и се надяват никога повече да не се завърнат в Тулуза. Лудостта на Тулуза била интересна и на още един човек по това време – Волтер.

Волтер

Снимка: By Nicolas de Largillière – Scan by User:Manfred Heyde, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2631692

Един от най-великите френски писатели, а в този период и един от най-великите в Европа, той побързал да проведе свое собствено разследване. Разпитал главните свидетели, разгледал документите по делото, разгадал сериозните разминавания по доказателствата на обвинението и свидетелските показания и показал всички грешки. Писателят доказал за кратко време, че вече изгореният Жан е бил напълно невинен. Писателят, често заявявал:

„Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.“

Този път искал да каже ясно и точно какво наистина е извършила Франция. Франсоа-Мари Аруе възнамерявал да използва думите си на мъдрост и спокойствие, за да причини болка, да засрами всички от властите в Тулуза, до църквата, която тихо мълчала в ъгъла и се опитвала да затрие случая. На собствени разноски наел адвокати, започнал да събира дарения и накрая заплаща, за да преразгледа делото. Много скоро към него били насочени средства от цял свят, като предимно били изпращани от други протестанти.

Волтер успял да издейства покана на опечаленото семейство да се срещне с представители на Луи XV през 1763 г. и след тази среща започнало преразглеждането. Писателят не спира до тук, а нагнетява публиката като пуска своите размисли на тема „Заплаха на толерантността“ и смело спори за фанатизма и дебелокожието на френските власти. Правосъдието възтършествувало на 9 март 1765 г. и с царски декрет се разпорежда посмъртно помилване на Жан Калас. Обявен е за невинен, неговото семейство получава 30 000 френски франка и молба за прошка. Мотивиран от този успех, Волтер по-късно пише и книгата „Съкрушаване на безчестността“.

Семейството получило обратно имуществото си, но щетата била вече сторена. Щетата, която е причинена за избора на религия и вяра, възпитани от най-ранна възраст, при това от хората, които са дали живот.

Заглавна снимка: By Unknown author – http://www.library.pitt.edu/libraries/is/enroom/chapbooks/50.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3689772