shareit

Книгата, направена от отровни тапети

| от |

В един период от все още кратичката история на Америка стените на около 2/3 от домакинствата й са били облепени с отровни тапети. Това произвежда книгата „Shadows from the Walls of Death“ („Сенки от стените на смъртта“) от 1874, която представя на загрижената аудитория мостри от съдържащите арсеник тапети, както и предупреждава за здравословните рискове от тях.

asdadsasdaasdassdada

Заглавната страница на книгата „Shadows from the Walls of Death“

Книгата е създадена от доктор Робърт М. Кедзи, хирург и химик, по време на Гражданската война. Тогава вече се знае много добре, че арсеникът е отровен при консумация, но едно негово приложение се е пренебрегвало – той често бил смесван с мед с цел боядисване на тапети. Кедзи първоначално прави 100 копия и ги изпраща до обществените библиотеки из Мичиган.

asdasdas

Един от тапетите, боядисани с арсеник. Още можете да видите в сканираната книга – линкът е по-надолу в текста

Почти всички копия от това 86-странично томче са унищожени от библиотекарите, които се страхуват да не навредят на посетителите си. Днес са останали само 4 копия – два са в библиотеката на Университета в Мичиган. Другите две са в Медицинския факултет на Университета Харвард и в Националната библиотека по медицина. Всяка страница на книгите е облепена в пластмасова обвивка за безопасност.

Ако някой се интересува от книгата, има сканирана версия, която може да се разгледа безплатно. Сканирането й обаче не е било проста задача. Работниците трябва да носят специални защитни костюми и маски, а сканирането се случва в  лаборатория в специална изолационна шатра.

Встрани от красивите цветни тапети, книгата разказва историята на арсеника като суровина за боядисване на домове. В годината на издаването й, 1874, Великобритания произвежда 32 000 000 ролки тапети с арсеник. Книгата разказва и за деца, които загиват, защото късат тапетите и ги слагат в устата си.

„Shadows from the Wall of Death“ е една от причините ползването на арсеник за домашни цели да бъде прекратено. 

 
 
Коментарите са изключени

Папа Климент I, който умря, защото напои хората

| от |

Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).

papi

Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.

За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.

Giovanni Battista Tiepolo 094

Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо

В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.

Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.

Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.

Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.

Clemens Romanus

Климент

Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.

Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:

На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца. 

Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

| от |

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Ацтеки, сяра и съд – историята на ластика

| от |

Евтини, надеждни и здрави, ластиците са един от най-разпространените продукти в света. Може да се каже, че заедно с тиксото, те държат целия свят. Оказва се, че докато самата гума съществува от векове, гумените ластици са официално патентовани едва преди по-малко от два века. Ето и кратка история на скромния, но същевременно невероятно полезен ластик.

Едва наскоро беше открито, че мезоамериканските народи (включително ацтеките, олмеките и маите) са правели каучук още преди 3 000 години. Смесвайки млечнобял сок, известен като латекс, от местните дървета Hevea brasiliensis (по-късно наречени каучукови дървета) със сокове от увивните растения Грамофонче, те правят твърдо вещество, което, изненадващо, е и доста здраво. Този древен каучук се използва за най-различни цели – от сандали до топки, до бижута. Всъщност, докато Чарлз Гудиър обикновено е сочен за създател на вулканизирания каучук, изглежда, че ацтеките са правили същото, само че с други пропорции на съставките (между латекса и сокът от грамофончета), което е създавало материали с различна якост.

MorningGlories-Tonsofem

Грамофонче

Когато испанските изследователи пристигат в Южна Америка през 16 век, те сами откриват многобройните приложения на тази еластична смес. Когато френският изследовател Шарл де ла Кондамин го „открива“ през 40-те години на 18 век и го кръщава „caoutchouc“ – френска дума, но по южноамериканската дума за латекс.

През 1819 г. англичанинът Томас Ханкок, който е в бизнеса с превози с карети заедно с братята си, опитва да измисли начин да предпази клиентите си по-добре от вода. Докато експериментира с гума той успява да направи водоустойчиви тиранти, ръкавици, обувки и чорапи. Толкова бил влюбен в материала, че започва масово производство. В процеса обаче се получават огромни количества загубен каучук и затова Ханкок разработи своята машина за пикинг (наричана по-късно мастикатор), с която се разкъсва остатъчната гума на по-малки парченца. След това тези парченца се правят на пюре, което може да се моделира с калъпи. Едно от първите му творения бяха ленти от каучук (протоластици), които обаче никога не продава, защото не осъзнава потенциала им. А не осъзнава потенциала им, защото вулканизацията все още не е открита, така че лентите омекват значително в горещи дни и се втвърдяват в студени дни. Та тези ленти не са много практични на този етап. Може би затова Хенкок не патентова машината си и нещата, които прави, и това в крайна сметка ще се окаже доста голяма грешка. Но за това – малко по-късно.

VulcanizationMold1941

През 1833 г., докато е в затвора за неизплатени дългове, Чарлз Гудиър започва експерименти с индийски каучук. След няколко години и след като излиза на свобода, Гудиър открива процеса на вулканизация в сътрудничество с химика Натаниел Хейуърд. Именно вулканизацията прави каучука издръжлив на температурни промени. Още няколко години по-късно, през 1844 г., той усъвършенства процеса и вади патент в Америка. След това пътува до Англия, за да патентова и там, но се сблъсква с доста (доста!) голям проблем – Томас Ханкок вече е патентовал почти идентичен процес година по-рано.

Има противоречиви сведения за това дали Ханкок създава първи процеса на вулканизация независимо от Гудиър или, както мнозина твърдят, придобива парче вулканизирана гума от американския си колега и по него успява да отгатне процеса и да създаде свой с леки изменения. Така или иначе патентът на Ханкок спира Гудиър в Англия.

Последвалата съдебна битка се проточва около десетилетие, докато съдията не отсъжда, че дори и Ханкок да е имал проба от гумата преди да разработи своя собствен процес, няма как да разбере как да го възпроизведе, само по вида на пробата. Известният английски изобретател Александър Паркс обаче твърди, че веднъж Ханкок му е казал, че след провеждането на редица експерименти върху пробите от Гудиър успява да познае по онова време все още непатентования процес на вулканизация.

Но в крайна сметка през 50-те години на 19 век съдилищата са на страната на Ханкок и му предоставят патента, което буквално струва на Гудиър цяло състояние – ако бяха решили в негова полза, той щеше да получи значителна сума от Томас Ханкок.

Ranger bands 01

След дългогодишната съдебна битка, Гудиър умира през 1860 малко след като научава за смъртта на дъщеря си. Той оставя на семейството си дългове от приблизително двеста хиляди долара (около 5 милиона долара днес). Докато Ханкок се занимава със съдебната каша пък, други хора копират непатентования му мастикатор и „безполезните“ гумени ленти. През 1845 г. Стивън Пери, който работи за Messers Perry and Co, производители на каучук в Лондон, подава патент за „Подобрения в пружините, които да се прилагат за ремъци, колани и превръзки, и подобрения в производството на гумени ленти“. Той е открил приложение за тези гумени ленти – да стискат документи и вестници. В самия патент Пери дистанцира себе си и своето изобретение от течащия тогава съдебен спор за вулканизирането, като казва:

Ние не претендираме за получаването на тук споменатия индийски каучук, нашето изобретение, състоящо се от пружини с такъв произход от индийски каучук, приложени към тук споменатите артикули, а също и от особените форми на еластични ленти, направени от такова производство на индийски каучук.

И така, когато ластикът е изобретен и патентован през 19 век, той първоначално се използва предимно във фабрики и складове, но не в от широката общественост. Това се променя благодарение на Уилям Спенсър от Охайо. Историята разказва, че през 1923 г. Спенсър забелязва как страниците на Akron Beacon, местния му вестник (Akron е Акрон, градът, където излиза), непрекъснато са разпилявани от въздуха из тревата пред къщата на съседите му. И така, той намира решение на този проблем – гумено решение. Като служител на железниците в Пенсилвания знае откъде да си купи бракувани парчета каучук – Goodyear Rubber Company, също намираща се в Акрон. Той нарязва тези парчета на кръгли ленти и започна да захваща вестниците с тях. Те вършат толкова добра работа, че самият вестник купува тези ленти от Спенсър, за да предоставя Akron Beacon вече прихванат. Виждайки, че има търсене, Спенсър продължава да продава своите гумени ленти на офиси, доставчици, производители на хартиени стоки, и магазини в целия регион, като през цялото време продължава да работи в железниците (за повече от десетилетие).

Спенсър открива и първата фабрика за ластици в Охайо, а след това през 1944 г. и втората – в Хот Спрингс, Арканзас. През 1957 г. той проектира и патентова изобретението си, като така в крайна сметка се оформя световния стандарт за ластик. Днес Alliance Rubber е номер едно в света по производство на ластици като производството е над 6 3oo 000 килограма ластици годишно.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на острилката за моливи

| от |

На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.

Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“

Pencil sharpener mechanism

Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.

Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.

Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.

Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.

HighEndSharpener

През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.

Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.

Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.

С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.

SchoolPro Electric Pencil Sharpener

Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.

 
 
Коментарите са изключени