shareit

Канадският културен геноцид и превъзпитаването на индианци

| от |

Повече от век ще открием, че доброто и високо реноме на Канада е нарушено. Като причина за всичко това ще открием, че около 150 хиляди деца от цялата страна са взимани на сила от своите родители и са изпращани в някои по-специални училища, където някои от възпитаниците разказват, че условията изобщо не са били добри. Още по-лошото е, че има случаи на изчезнали деца. Според официалните данни между 10 и 50 хиляди деца никога не се завръщат у дома. Някои успяват да избягат, докато хиляди други умират в училището. Днес историята бавно започва да се разказва, но мнозина пазят тайните и се стремят да не търсят отговори.

До днес някои разследващите журналисти не спират да разглеждат архивите, но сякаш отговор няма. Как се създават тези училища и как започва всичко? По времето на първите европейски заселници през XVI век ще открият и хора от местното население. Двете страни се опитват да съществуват нормално и разумно, без да има някакво излишно напрежение и дори поделят територията. Мирът не се задържа и в началото на XIX век започва искането от европейците за още повече земя и достъп до необятните територии на Канада. Покрай това, повечето британци заявили, че имат и мисия – да започнат да цивилизоват местните, а това може да се случи само и единствено с изучаването на езика и новата култура.

През 1857 г. в сила влиза и официалния акт за извършването на това, като се добавя и изучаването на френски и английски език. Същата заповед официално отхвърля и традиционните имена, като страната смята да добави свои собствени. През 1883 г. страната поема следващата стъпка напред и всички деца на местни жители ще посещават училища, при това от най-ранна възможна възраст.

Индианските териториални училища имат само една възможност за успех, както смята сър Джон А. Макдоналд – министър председателя на Канада по това време – успехът е възможен само и единствено, когато новите възпитаници бъдат иззети от традиционното семейство. След като учебният ден бил приключен, децата се връщали обратно при семействата си, които били  диваци, поне това е мнението на Макдоналд и всичко научено можело да бъде забравено или унищожено, следователно единственият вариант е да се наруши традицията на индианците и по този начин да се започне от самото начало.

Ето защо се ражда и новата идея – пансионните училища да приберат младите и да ги превърнат в цивилизовани бели хора – това сравнение е и една от причините да говорим за расизъм днес, искали са да ги превърнат в европейци, но платената цена е много по-сурова. Около 150 училища се раждат в Канада, като повечето се ръководят от католически и други местни църкви, партньорството и спогодбата се подписват с помощта на правителството. Единственият проблем е, че повечето не са имали опознавателна или образователна цел, фокусът е бил насочен към създаването на далеч по-големи проблеми, в този случай се опитвали окончателно да скъсат връзката със семейството и да заличават самоличността на новите ученици. Дънкън Кампбел Скот ще заяви точно това през 1920 г. – неговата мисия ще е да заличи официално индианският проблем.

За него местните жители не можели да се справят с този начин на живот и още по-лошото е, че не са се опитвали да го направят. Проблемът в този случай идва веднага с помощта на някои по-специални и трудни задачи, като най-накрая не трябва да забравяме и още една подробност – аудиторията няма възможността да се оправи сама в новото време, следователно трябва да се използват най-различни методи за цивилизоване и създаване на някои по-стриктни мерки.

Индианците никога не са имали избор в това отношение, без значение дали са били официално приети в за граждани или просто са продължавали да живеят в малки общности, правителството вече е имало друга идея и не само взима децата им, но и не полага никакви особени грижи.

Някои от оцелелите като Пита Ирник ще сподели, че е била изселена от дома си насилствено от католически свещеник и човек от правителството през август 1958 г. и това става със закон, в който нито един от местните няма право над собственото си дете. Както често ще се случи след това – малко ще се върнат в дома си. Какъв е животът на всички поколения, които са успели да преминат въпросното училище. Точно каквото е било отношението и мнението на министър-председателя, такова е било и на всички духовници, сестри и служители.

Повечето деца остават с впечатлението, че дори нямат душа, както казва Флорънс Спарвиер, която е била част от Индианското градско училище в Мариевел. Физическият тормоз е бил само една част от приключението, постоянните обиди и подигравки също оставили своя белег, а най-важното е, че целта била да се отрече всичко, което младите са научили от своите семейства, при това години наред в една традиция, която днес е насилствено погубена. Какво се случва, когато имаме толкова много възпитаници, за които никой не се интересува?

Отговорът е, че на фона на всички извършени престъпления започват и сексуалните нападения. Джон Джоунс си спомня, че годините в Алберни не са били приятни и мъжете често давали шоколади на децата, но в замяна искали да получат сексуални облаги. Освен това шоколадите не са давали в ръцете, а се хвърляли в кофите за боклук. След като Джон влизал и най-накрая се изцапвал, трябвало да отиде в банята, където го очаквал същият служител, за да го изнасили. Всичко това се случва на 6-годишна възраст – очевидно Канада обича да превъзпитава точно така, а и католическият конфликт с педофилията не може да се пропусне толкова лесно.

Джак Крюгер си спомня за тези случаи и признава, че когато си малък, не можеш да се обърнеш към никого за помощ, а и също така не разбираш какво наистина се случва с теб и какво причиняват възрастните. Освен това повечето свещеници дори не се притесняват какво ще се случи с тях и дали изобщо ще има някаква присъда. Канадското правителство знае за някои проблеми и през 1907 г. Питър Брус – директор по медицинските въпроси за индианското общество – ще посети повече от 35 училища, за да установи, че 25% от децата там са умрели. В едно училище смъртността е почти 69%.

Повечето общежития са построени изключително некадърно и щом туберкулозата започнала да се разпространява, ситуацията станала още по-жестока. Освен това липсвало отопление и нормална храна, докато самите деца са натъпквани да спят по легла и земя – всеки е свободен да се спасява единично. Андрю Пол, който преживява този ужас, споделя на днешните медии, че някога му се е налагало да се моли за храна, а когато я получи, тя била пълна с червеи и като допълнение, винаги миришела на развалено. Това била обичайна практика. След като някои умирали от туберкулоза, други просто изчезвали и родителите никога не разбирали каква точно е истинската им съдба и какво се е случило с тях. Канадските власти просто заявявали, че децата са избягали и съдейки по инцидентите там – не ги виним!

Гари Готфрийд си спомня как много от неговите съученици не влизали в час и в следващите дни никой не можел да ги открие. Повечето бягали, но никой нямал представа къде точно отиват. Пребитите до смърт, които по-късно умирали в леглата си, също не можели да бъдат игнорирани, а броят на малолетни раждания също не може да бъде пропуснат, защото някои свещеници прибягвали и до тази практика – да изнасилват малки момичета. След това родилката и детето също изчезвали. Най-странното е, че на фона на всички тези видове престъпления, повечето деца така и не се връщали у дома, а това определено коствало още повече главоболия на аудиторията.

Превъзпитанието продължава повече от 100 години, като най-накрая кошмарът е приключен през далечната 1996 г. Десетилетие по-късно ще открием, че повечето журналисти се опитват да разберат отговора и не спират да ровят в болното място. През 2008 г. Канада предлага формално извинение на местното население. През 2015 г. комисия ще нарече тази учебна програма – културен геноцид. Според официалните данни едва 3200 студента са намерили своята смърт в тези училища, но някои от лидерите на индианското общество са категорични, че цифрата е много по-висока и се измерва десетки хиляди. В последните години се наблюдава един особен интерес в търсенето на виновници и факта, че има достатъчно проблеми, които се раждат в тази категория.

През 2021 г. членове на две племена ще потърсят отговорите на територията на училището Камлуп. Там ще открият погребани около 215 тела на деца. Само няколко  седмици по-късно ще бъдат изровени още около 751 трупа близо до Мариевал. Откритията обаче задават много повече въпроси, отколкото отговори и Канада продължава да мълчи. Мъри Синклер е един от членовете на организацията, която ще се опитва да открие възмездието и да намери отговор на всичко, което се случва. Отговори се търсят за смъртта и причината за нея, както и отговорниците за случилото се.

Трябва да се разбере и защо семействата никога не са разбрали какво се е случило с децата им и защо дори не са извикани на погребението. До днес обществото се опитва да намери виновниците за едно престъпление, което продължава повече от век, а след като се откриват трупове, мнозина просто искат да ги погребат сами, а не да оставят лудостта да властва. Канада официално отказва да даде отговор на повече от показаното през 2015 г.  

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Канадският културен геноцид и превъзпитаването на индианци

Повече информация Виж всички