shareit

Каква е била религията на прабългарите

| от Радослав Тодоров |

Въпросът за произхода на прабългарите  отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.

За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.

До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.

Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.

1450881821

Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“

Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.

В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.

Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите  прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.

За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.

Розетата от Плиска, чиито седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята

Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който  ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.

В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.

Каменни баби от района на Плиска
Каменни баби от региона на Плиска

В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.

В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.

950b8fefca8231a5d8d4ad1f7a149a99

Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата  Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.

Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.

Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Свети Георги убиващ змея
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея

Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.

За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.

В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.

 
 
Коментарите са изключени