shareit

Как се е ставало екзекутор?

| от chronicle.bg |

Малко професии в историята са толкова заклеймени, колкото тази на средновековния екзекутор. Въпреки имиджа й на коравосърдечно и кръвожадно занимание, екзекуторите гледали на позицията си с благоговение и вярност. Освен за да минимализират болката на горките си жертви, по-прични, които ще разгледаме по-късно професионализмът им винаги трябвало да бъде на ниво. В противен случай те ще се разделят със собствения си живот.

Но какво всъщност означава да си екзекутор и как получаваш тази длъжност?

Преди да започнем, редно е да се уточни, че задълженията на палача, както и начина му на живот, са били най-различни според района, в който практикува. Например, осъдените на смърт в Османската империя през 18 век са могли да избегнат брадвата, ако предизвикат палача на състезание по бягане и го победят. По това време екзекуторите са работили и като бодигардове и градинари.

В средновековна Европа повечето от тях всъщност са били бивши престъпници, защото работата е толкова отблъскваща за населението, че е било трудно да се намерят кандидати. Затова или някой бил заставян да убива хората, или работата била предлагана на човек, който вече е осъден на смърт.

2018-02-French-Revolution

В скандинавските страни едното или и двете уши на екзекуторите били отрязвани, за да се разпознават по-лесно от обществото. Друг (или допълнителен) начин да се бележат тези хора, е като буквално били жигосвани с определен знак. Както пише Хюго Матесен в „Boddel og Galgefugl“: „През 1470 година крадец се изправя пред бесилките в шведския град Арбога в очакване на смъртта си. Публиката обаче показва милост и когато той предлага да стане местния екзекутор, тя се съгласява. Той е помилван и след това тялото му е жигосано със знаци, означаващи, че е крадец и екзекутор.“

В Германия от друга страна, както отбелязва Джоел Харингтън в дискусия за книгата си „The Faithful Executioner: Life and Death, Honor and Shame in the Turbulent Sixteenth Century“: „Въпреки че е имало и екзекутори на заплата в Германия през 17, преди това често отговорността за отрязването на главата на престъпника се падала на най-възрастния член на семейството му.“

Според широката общественост по това време работата на екзекутора гарантира място в ада – дори при условие, че на места като Франция, например, екзекуторите са били освободени от тежестта на греховете си с официален декрет от църквата. Хората обаче нямали проблем с това длъжността да се изпълнява от вече осъден, защото така животът му също ще бъде обречен макар и в по-метафоричен смисъл. Екзекуторите често били пращани да живеят в домове извън града или населеното място, в което практикували. Също така им е било отказвано гражданство (като така правата им били значително по-малко), а също така имали забрана да се кандидатират на политически позиции, както и да посещават някои църкви, барове, бани и т.н. В някои места в Европа действали специални закони, което описват какво могат и какво не могат да правят екзекуторите. В баварския град Меминген през 1528 се забранява на хората да вечерят с екзекутор.

Така, въпреки че те били важна част от поддържането на цивилизовано общество, парадоксално били низвергнати от същото това цивилизовано общество.

Децата и съпругата на екзекутора били третирани по аналогичен начин, а за самия него не оставали много възможности за социализация освен със семейството му и с други екзекутори. Това означавало, че децата също нямали досег с много други деца освен с тези на други екзекутори, което по естествен начин водело до предаването на професията от баща на син. Така се създали екзекуторски династии, които продължавали с векове.

main-qimg-3027fa745998f978a6d35d02101f6211-c

Случвало се е и да няма достатъчно хора за убиване, за да свърже палача двата края. Тогава се налагало да избира от алтернативите, които – отново, заради спецификата на позицията – не били много. Работа с трупове на животни или хора, чистене на помийни ями, събиране на данъци от болни хора и проститутки – занимания в този стил. С едно изключение…

Често екзекуторите били наемани и като доктори и хирурзи, защото освен да убиват хората, те били наемани и да ги измъчват, за което, разбира се, се изисквали конкретни и прецизни анатомични познания. Това в комбинация с факта, че били тясно съсловие, което обменяло познания, ги правело естествения избор при търсене на разбиращ от човешки тела човек.

Един особено популярен немски екзекутор от 17 век, Франц Шмид, твърдял, че според дневника му през почти 50-годишната си кариера е излекувал около 15 000 човек, а за същото време е убил едва 394 и измъчвал още толкова. Шмид бил въведен в занаята от баща си, който се занимавал със същото. Професионализма и всеотдайността към лечителската му работа била толкова голяма, че към края на живота си Франц успява да се срещне с император Фердинанд II. От него той иска да възвърне честта на семейството му и да изчисти името му като прекрати службата му на екзекутор. Повлиян от думите и работата на 70-годишния Шмид, Фердинанд II не само му дава гражданство за Нюремберг, но и изчиства името на семейството му като така неговите наследниците могат да започнат наново. 

Донякъде отдадеността на Франц Шмид към работата била силно стимулирана и от закон, според който всеки екзекутор, който не успее да отсече главата на осъдения с до 3 удъра, също ще бъде убит. Но и по места без такива закони екзекуторите често били убивани от близки на осъдения или от цялата тълпа наблюдатели, ако тя остане недоволна от екзекуцията.

1407778331559_wps_33_FILE_PHOTO_August_13th_20

По-умните и добри палачи успявали да преживяват доста добре. Заради неприязънта към работата им те имали малко конкуренция и могли да припечелват и от практика в съседните населени места. Трябва да се има предвид, че таксата за обезглавяване никак не е ниска – в Германия през 1276 година тя е била около 5 шилинга или надницата на един способен търговец за 25 дни; в Англия през 15 век тя била към 10 шилинга или 16 пъти повече, отколкото един търговец изкарвал на ден. Те също така често взимали подкупи от осъдения или близките му, за да му донесат тайно алкохол или да уредят удобства преди и по време на екзекуцията. Освен това, каквото осъденият притежавал в себе си, често оставало за държавния убиец след като отреже главата му. Те често били и хората, наемани да се отървават от трупове на животни, а в някои градове по закон дори всички животински тела автоматично ставали собственост на местният екзекутор, което им давало изключителен достъп до ценни кожи, кости и още. Общо взето вълнуваща професия.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

| от |

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени