Как американските медии отразяват Хитлер и Мусолини
Как да се отрази правилно възхода на един политически лидер, оставил ярка следа от беззаконие, расизъм и насърчаване на насилието? Пресата заема ли позицията, че този човек действа извън нормите на обществото? Или твърди, че понеже печели изборите по честен начин, е по дефиниция „нормален“, защото неговото поведение отразява волята на хората?
Това са въпросите, пред които е изправена американската преса след изкачването на фашистки лидери в Италия и Германия през 20-те и 30-те години на миналия век.
Бенито Мусолини си осигурява премиерския пост в Италия с многолюдни маршове в Рим през 1922 г. През 1925 г. той вече се обявява за лидер за цял живот. Докато това никак не отразява американските ценности, Мусолини е любимец на американската преса като се появява в най-малко 150 статии между 1925 и 1932 г. – най-неутрални, смутени или позитивни в тона си.
The Saturday Evening Post дори отпечатва в няколко броя автобиографията на Дучето през 1928 г. Признавайки, че новото фашистко движение е „малко грубо в своите методи“, вестниците, от New York Tribune до Cleveland Plain Dealer, до Chicago Tribune му отдават заслуги за спестяването на Италия от крайната лявица и за съживяването на икономиката. От тяхна гледна точка, след Втората световна война вълната на антикапитализъм в Европа е значително по-лоша заплаха от фашизма.
По ирония на съдбата, докато медиите признават, че фашизмът е нов „експеримент“, вестници като The New York Times обикновено го кредитират за връщане на „турболентната“ Италия към „нормалност“.
И все пак някои журналисти като Хемингуей и списания като New Yorker отхвърлят нормализирането на антидемократичния Мусолини. Междувременно Джон Гюнтер от Harper’s Magazine пише суров материал за майсторските манипулации на Мусолини на американска преса, която не може да му устои.
Успехът на лидерът в Италия нормализира успеха на Хитлер в очите на медиите в САЩ, които в края на 20-те и началото на 30-те години често го нарича „германският Мусолини“. Като се има предвид положителния имидж на Италианеца в този период, това е доброто място, от което да изходят и мненията за Хитлер. Той също имаше предимството, че неговата нацистка партия се радва на невероятни скокове в урните в средата на 20-те до началото на 30-те, преминавайки от малка партия в мнозинство в парламента на изборите през 1932 година.
Но основният начин, по който пресата омаловажи Хитлер е като го представи като някаква шега. Той е „безсмислено“ кречетало на „диви думи“, чиято поява според Newsweek „напомня Чарли Чаплин“. Неговото „лице е карикатура“. Той беше толкова „словоохотлив“, колкото и „несигурен“, заяви Cosmopolitan.
Когато партията на Хитлер спечели влияние в Парламента и дори след като бе направен канцлер на Германия през 1933 г. – около година и половина преди да стане диктатор – много от американските вестници преценяват, че той или ще бъде надминат от по-традиционни политици, или че ще трябва да станат по-умерени в материалите си за него. Разбира се, той има последователи, но те са „лесни за манипулация“, подмамени от „радикални доктрини и думи лекарства“, твърди The Washington Post. Сега, когато Хитлер действително трябва да действа в рамките на правителството, „трезвите“ политици ще „потопят“ това движение, според The New York Times и Christian Science Monitor.
Всъщност The New York Times пише след назначаването на Хитлер за канцлер, че успехът само ще „позволи на немската общественост да покаже собствената си безполезност“. Журналистите се чудят дали сега Хитлер съжалява, че напусна митинга за заседанието на кабинета, където ще трябва да поеме известна отговорност.
Да, американската преса има тенденция да осъжда вече видния антисемитизъм на Хитлер в началото на 30-те години. Но има много изключения. Някои вестници омаловажават сведенията за насилие срещу германските евреи като пропаганда, подобна на тази, която се разпространява по време на предходната световна война. Мнозина, дори тези, които категорично осъждат насилието, многократно го оправдават, че е с мярка и показва тенденция да търсят някакво завръщане на Хитлер към нормално поведение.
Журналистите са наясно, че могат да критикуват германския режим само до известна степен преди да загубят достъпа си до държавата. Когато синът на телевизионния оператор на CBS е пребит от кафявите ризи, защото не поздравява фюрера, той не съобщава за инцидента. Когато Едгар Моурер от Chicago Daily News пише, че Германия се превръща в „лудница“ през 1933 г., германците оказват натиск върху Държавния департамент да обуздае американските репортери. Алън Дълес, който по-късно става директор на ЦРУ, казва на Моурер, че „приема твърде сериозно ситуацията в Германия“. След това издателят му го изтегля от държавата от страх за живота му.
В края на 30-те години на миналия век повечето американски журналисти осъзнават грешката си в подценяването на Хитлер или не успяват да си представят колко лоши неща могат да се получат. (Макар че има и скандални изключения, като Дъглас Чандлър, който е пише позитивно за „Промяната на Берлин“ за National Geographic през 1937 г.) Дороти Томпсън, която през 1928 г. нарича Хитлер „мъж от стряскаща незначителност“, осъзнава грешката си в средата на следващото десетилетие, когато и тя, подобно на Моуър, започва да се чувства застрашена.
„Никой никога не разпознава своя диктатор предварително“, казва тя през 1935 г. „Той никога не се кандидатира за избори като диктатор. Той винаги се представя като инструмент на националната воля.“ Прилагайки този урок в САЩ, тя пише: „Когато нашият диктатор се появи, можете да разчитате, че той ще се представи като обикновен човек, един от нас, и ще отстоява всичко традиционно американско.“
