shareit

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

| от |

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

| от |

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Ирена Сендлерова – „Живот в буркан“

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

През 1968 г. по време на интервю детската писателка Ванда Хотомска, която е автор на полския вариант на предаването „Лека нощ, деца“ – „Яцек и Агатка“, подхвърля идеята за награда, която да бъде давана от най-малките на възрастните. В ефир тя разказва за едно момче, с което се е запознала в болница във Варшава. То толкова силно искало да благодари на своя лекар за положените грижи, че искало да го отличи с медал. Редакторът на „Полски куриер“ Влоджимеж Карван е грабнат от идеята, а скоро към него се присъединяват и неговите колеги от гилдията. След конкурс е избран модел на медала – кръг с усмихнато слънце в средата. Самото отличие е кръстено – „Орденът на усмивката“.

gettyimages-1035032516-594x594

През 1969 г. наградата е връчена за първи път. Тогава се установяват и традициите около получаването й. Те включват награденият да изпие лимонов сок – с усмивка. Отличието се присъжда на възрастни, чиято дейност е уникална и които с действията си са спасили живота на деца и/или са им донесли много радост. Връчва се два пъти в годината и награденият е посветен в това „рицарство“ чрез роза, която символизира меча. Думите, с които лауреатът приема, оказаната чест са: „Обещавам да нося радост и веселие на децата.“

В края на 70-те години от национално, отличието се превръща в международно, по инициатива на генералния секретар на Обединените нации Курт Валдхайм. Сред лауреатите през годините се отличават имената на Майка Тереза, папа Йоан Павел II, Дж. К. Роулинг, Дора Габе и Асен Босев. През 2007 г. една 97-годишна дама получава наградата. Името й е Ирена Сендлерова и дълги години нейните добри дела остават скрити за широката публика.

Историята й става световно известна покрай един училищен проект. През 1999 г. един учител в Канзас – Норман Конард дава специална задача на трима свои ученици. Това е нетрадиционен проект по повод Националният ден на историята, който трябва да надскочи границите на класната стая. Учителят показва на децата изрезка от вестник, в която са вписани имена на хора, които също като Шиндлер са спасявали евреи по време на Втората световна война. В статията се казвало, че Ирена Сендлерова е спасила над 2000 души във Варшавското гето. Тъй като тя не е била известна, задачата на децата била да открият грешките в материала. Когато те взели задачата присърце се оказало, че това не е измислица, а реална история за една незнайна героиня. Благодарение на проекта учениците кореспондират и се запознават с Ирена, а по-късно разказват живота й в пиесата и книгата – „Живот в буркан“. Така става популярна историята за една смела дама, нейната мрежа от приятели по време на Втората световна война и над 2000 спасени живота.

gettyimages-631777879-594x594

Ирена се ражда на 15 февруари 1910 г. във Варшава в дома на Станислав и Янина Кшижановски. Тя е тяхното единствено дете. Баща й е един от първите членове на Полската социалистическа партия и през 1905 г. дори взима участие в Полската революция (1905-1907), която е в рамките на голямата политическа криза в Руската империя. Заради политическите си пристрастия Станислав трудно успява да завърши медицина. Когато Ирена е малка, тя се разболява от коклюш и семейството й се мести от столицата в град Отвоцк. Там баща й отваря частна практика, в която полага основно грижи за бедните и евреите. Впоследствие той ръководи и санаториум за туберкулозно болни в града. Покрай практиката и познанствата на баща си, Ирена от малка научава иврит. През 1917 г. обаче животът на семейството се променя. Баща й се разболява от тиф и умира на следващата година. Когато е на смъртния си одър той казва на 7-годишната си дъщеря: „Ако видиш някой да се дави, трябва да се опиташ да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш.

След загубата на любимият си, Янина заедно с дъщеря си заживява в Пьотърков Трибуналски, където имат роднини. Там Ирина учи в началното училище на социалната активистка Хелена Тржинска. В гимназията освен, че се отличава като скаут, тя се запознава и с първия си съпруг – Мечислав Сендлер. През 1931 г. двамата сключват брак и се установяват във Варшава. В университета той следва класическа филология, а тя право. Тя се включва с сдружението на Полската демократична младеж. На следващата година Ирена започва работа в департамента по майчино и детско подпомагане към Свободния полски университет като същевременно продължава следването си. Скоро Мечислав получава предложение за учителско място в Познан. Бракът им е труден, но те остават формално женени. Той заминава за Познан, а тя остава във Варшава. Още на втората година от следването си Ирена оставя правото и се премества в специалността – полонистика.

През 30-те години се изострят антисемитските брожения в обществото, които не пропускат и академичния живот. През 1937 г. на евреите е постановено, че могат да посещават лекции в университета, но в специално обособени сектори в аудиториите. Това е т.нар „гето на скамейките“. Те нямат право да се смесват с останалите студенти, нито да избират къде да седят.

Irena_Sendlerowa_24_grudnia_1944

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Ирена е против това неравноправно третиране и винаги сяда до своите приятели. При този и други случаи по време на следването си, тя винаги се застъпва за евреите. Откритата подкрепа води до нови врагове в лицето на Националния радикален лагер – крайна националистическа организация. Членовете й са привлечени от идеите на нацизма и са открити антисемити. Заради откритият си протест срещу расистките наредби в университета, студентските права на Ирена са прекратени в периода 1937/38 г. Едва при смяна на ректора, тя успява да завърши през 1939 г.

Междувременно Ирена продължава социалната си работа. В департамента тя осигурява подкрепа за майките на незаконни деца и се грижи както за тяхната прехрана, така и за здравеопазването им. Тя дори публикува две статии във връзка с работата си. В средата на 30-те години Ирена става служител на Министерството на социалната политика и здравеопазването. Първоначално е чиновник, а впоследствие и началник на отдела за борба със скитничеството, просията и проституцията.

През септември 1939 г. германските войски окупират Полша, а светът е въвлечен във Втората световна война (1939-1945). В този период Ирена продължава да работи като чиновник в социалното министерство във Варшава. Тя успешно завършва и курс към Полския Червен кръст. Още в началото на окупацията германците забраняват да се оказва всякаква помощ на евреите. Ирена и нейни колеги обаче не се съобразяват напълно с новите наредби. Първоначално групата се състои от 5, а след това от 10 жени. Работата им става още по-трудна, когато през 1940 г. се създава Варшавското гето и всички евреи в града са затворени в него.

Bundesarchiv_N_1576_Bild-003,_Warschau,_Bettelnde_Kinder

Снимка: By Bundesarchiv, N 1576 Bild-003 / Herrmann, Ernst / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5441343

Тези промени не спират Ирена. Тя успява да се сдобие с пропуск за гетото като лице, което се бори с инфекциозните заболявания. Въпреки затегнатите мерки тя успява да посещава гетото по 2-3 пъти на ден, използвайки различни входове. На затворените носи храна, лекарства и дори вкарва около 1000 ваксини против петнист тиф. Полагайки усилия, Ирена успява да издейства пропуски и за други свои колеги, сред които е и нейната съименичка активистката Ирена Шулц.

В гетото, което било с размерите на Борисовата градина, живеели повече от 450 000 евреи. Още от първите си влизания тя се задейства да подпомогне извеждането на деца от това място, голяма част от които били сираци. Заедно със своите помощници тя фалшифицира повече от 3000 документи за самоличност. Впоследствие става член на „Жегота“. Това е полската нелегална хуманитарна организация, която в периода на войната е орган на Правителството на Полша в изгнание. Една от главните задачи пред „Жегота“ е подпомагане и спасяване на евреите. През 1943 г. Ирена става ръководител на детския отдел в организацията. Тайният й псевдоним е „Йоланта“.

Ирена Сендлерова създава цяла мрежа от тайни квартири и се свързва с манастири, църкви, сиропиталища и приемни полски семейства, които приютяват нелегално изведените деца. Сред спасените почти няма бебета, тъй като тяхното превеждане носи допълнителен риск. За да изведе децата от гетото Ирена ползва 5 основни начина. Единият е чрез линейки, когато децата били крити под носилките. Вторият е чрез сградата на окръжния съвет, която се намира в единия край на гетото. Друг начин е чрез канализацията или други изкопани канали. Един от най-честити способи за изкарване на децата е чрез куфари и чували.

В по-редки случаи децата или били болни, или се престрували на такива, за да бъдат изведени от медицинските екипи. Всички участници в мрежата й са уведомени, че децата пребивават при тях само временно и след края на войната ще бъдат върнати на семействата им. За да може това да стане Ирена поддържала стриктен закодиран списък с имената и семействата на всяко едно от тях, както и къде се намира. Малко преди избухването на Варшавското въстание Ирена и нейната приятелка Ядвига Пьотърковска слагат криптираните списъци в бутилки и ги заравят в градината на дома на Ядвига на ул. „Лекарска“ № 9.

По време на войната Ирена живее в малък двустаен апартамент на ул. „Лудвики“ № 6 заедно с майка си. Съпругът й е мобилизиран в армията. Там той получава чин лейтенант. Бракът им продължава да е само на хартия. Той се бие храбро, но пада в плен в офицерския лагер „Волденберг“. След края на бойните действия двамата приключват този злополучен съюз. Именно тогава Ирена се омъжва за втория си съпруг – Стефан Згжембски, когото среща и в когото се влюбва още в края на 30-те години. С него имат 2 деца – Янина и Адам. За съжаление и тази любов не просъществува дълго, защото той умира едва на 55 години.

Death_penalty_for_Jews_outside_ghetto_and_for_Poles_helping_Jews_anyway_1941

Снимка: By German Nazi Governor for district of Warsaw Ludwig Fischer – Archives of Institute of National Remeberance (IPN), Warsaw, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2122417

Един от най-ужасяващите й спомени по време на войната е, когато се издава финалното решение и започва депортирането към лагерите на смъртта. През 1942 г. тя гледа с ужас похода на възпитаниците от „Дома за сираци“ и техния учител Януш Корчак. Той е известен педагог и писател и макар поне на два пъти да му предлагат да ги изостави, той отказва и загива заедно с тях в концентрационния лагер.

На следващата година Ирена е издадена на Гестапо и неговите служители я арестуват на 20 октомври. Когато идват за нея тя е с майка си и приятелката си Ядвига като през цялото време се безпокои не толкова за себе си, колкото за тях. Отведена е в затвора Павяк и е подложена на мъчения, за да издаде имената и местоположението на членовете на „Жегота“. По време на разпитите натрошават костите на краката й и я бият с камшици. След това я връщат в женския сектор, където тя работи в пералното отделение.

В един от дните разпитващият прекалява и почти я пребива до смърт. След като разбират, че тя няма да проговори, Ирена е осъдена на смърт. Благодарение на огромен подкуп, „Жегота“ успява да я спаси в последния момент и да я измъкне от затвора. Германците я обявява за мъртва и името й се появява в списъците с екзекутирани. През остатъка от войната Ирена се крие под фалшива самоличност като Клара Домбровска.

След края на бойните действия бутилките с ценните данни на децата са изровени и 75% от информацията е възстановена. Благодарение на тези данни, Централният комитет на полските евреи свързва децата с оцелелите им родители. След войната Ирена продължава своята активна социална дейност, но новото правителство не я счита за приятел и тя е включена в т.нар „черен списък“. Тя многократно е разпитвана от Държавна сигурност. След един от тези случаи тя ражда преждевременно и губи детето си.

В крайна сметка не е арестувана благодарение на застъпничеството на една от жените, на които е помогнала по време на войната. През следващите десетилетия тя организира домове за деца и за възрастни. В началото на 50-те години е ръководител в Отдела за социални грижи, а след това е заместник-директор в Националното училище по акушерство. Впоследствие тя работи като заместник-директор на Националното училище за зъботехници и в средата на 60-те години се пенсионира, поради здравословни проблеми.

gettyimages-73878967-594x594

Макар работата й по време на Втората световна война да е оценена още през 60-те години от еврейската общност, от която получава медал – „Праведник на света“, комунистическото правителство дълги години не й позволява да замине за Израел, където иска да посади дърво на Алеята на праведниците в Яд Вашем. Чак през 1983 г. Ирена успява да стигне до Йерусалим и получава почетно гражданство. След падането на режима в Полша тя е наградена с най-старото и най-високо държавно отличие – Ордена на Белия орел. Две години подред, през 2007 и 2008 г. по инициатива на президента Лех Качински, Ирена е предложена за Нобелова награда за мир, но така и не получава отличието. Тя издъхва на 12 май 2008 г. в родния си град на 98 годишна възраст.

Животът на Ирена вдъхновява пиеса, книги и филм – „Децата на Ирена Сендлерова“ (2009). Нейната смелост и себеотрицание по време на разпитите са пример за силата на духа й. Макар никога да не споменава точния брой на спасените от нея деца, се счита, че той наброява около 2500. Години по-късно, когато си припомня събитията по време на войната, тя горчиво отбелязва: „И до ден днешен се чувствам виновна, че не направих повече.

 

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени

Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“

Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.

Wallace_Hartley

Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127

Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.

gettyimages-527962498-594x594

Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.

Titanic_Band

Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507

Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.

 
 
Коментарите са изключени