shareit

Иван Милат – австралийският сериен убиец на пътя

| от |

В началото на 90-те години Австралия ще бъде потресена от серия убийства в гората Белангло. Отрити са останките на изгубени туристи и много скоро ще влязат в архивите на един от най-суровите и зловещи серийни убийци в Австралия и света. 19-и септември 1992-а година ще остане като датата, в която полицията осъзнава, че в тази гора има много сериозни проблеми. Случайни минувачи тичат през гората и се опитват да открият правилната посока, когато попадат на добре скритото студено тяло на първата жертва. Само на 30 метра от първия символичен гроб се крие още един. Разлагането е вече факт и единственият начин за идентификация е чрез зъбна картина.

По-късно съдебният лекар ще потвърди, че това са дамите Кларк и Уолтърс. Патологът е категоричен, че по тялото на Уолтър има цели 14 прободни рани; 4 в тялото, една във врата и още 9 в гърба. От тях е последвала и парализата. Тялото на Кларк има следи от 10 огнестрелни рани в главата. Сериозен анализ на мястото на престъплението показва и нещо още по-притеснително – втората жертва е била използвана като мишена много след настъпването на смъртта. Гората е прегледана обстойно, не са открити други тела и полицията решава, че няма шанс извършителят да се завърне. Мотивите за убийство липсват.

На следващата година, само месец от предишното откритие, униформените господа ще трябва да си припомнят какво откриват в гората. Местен човек се разхожда, търсейки паднали и сухи дърва за огрев. Понеже повечето дървета се почистват от персонал, търсачът трябвало да се насочи в по-отдалечените зони, надявайки се на потенциален успех. Вместо дърва, той открива две тела. Полицията по-късно ще ги идентифицира като Гибсън и Евирест.

Screenshot_7

Гибсън посреща своя край след 8 прободни рани в тялото, огромна прорезна рана в горната част на гръбнака, довела до пълна парализа. Смъртта настъпва след допълнителни прободни рани в гърба и гърдите, които успяват да пробият сърцето и дробовете. Евирест е дамата, която е преживяла сериозен побой, черепът ѝ е пукнат на две места, челюстта ѝ е счупена и има допълнителни прорезни рани по челото. Дежурната прободна рана в гърба е налична. Разследващите отново нямат отговор. Камерата на туриста е открита през 1989-а година (3 години по-късно откриват и собственика ѝ), а раницата му на 13 март следващата година, при това на цели 120 километра от тялото му.

Само месец по-късно ще бъде открит още един скелет, докато полицията разчиства пътеките. Шмидл е поредната изгубена туристка, посрещнала е смъртта си с 8 прободни рани: две са в областта на гръбнака, а останалите 6 нараняват сърцето и белите ѝ дробове. Откритите дрехи не са нейни, но съвпадали с вещите на друг изгубен турист – Хабшийд. Останките му, както и тези на Нойгебауер (още едно издирвано име) са открити на 4-и ноември в плитки гробове. Хабшийд е била обезглавена и въпреки усиленото издирване, главата ѝ никога не е открита. Нойгебауер е застрелян шест пъти в главата.

Криминалистите отдавна знаят, че става въпрос за сериен убиец, но гората е 38 квадратни километра със свободен достъп от всички страни. Населението трябва да се уведоми, особено след като основна цел на изверга са именно туристите, които обикалят в дивата Австралия. Драстичното повишаване на жертвите, при това за толкова крато време ще докаже и нещо друго – убиецът става все по-уверен и ще удари отново. Патолозите остават категорични, че не всички тела са издъхнали в гората, някои са били влачени и изхвърлени. Пристигащите туристи поемат различни маршрути, но всички използват една и съща стратегия – търсят си превоз от Сидни до Мелбърн и автостопът е много удобен вариант.

Австралия днес разполага с повече от 19.2 милиона регистрирани автомобила, но назад във времето не са били толкова много, дивата красота на острова е предразполагаща за туристите, но и местните жители често взимали стопаджии, защото хищниците в дивата Австралия не липсват. Отворена е гореща линия за анонимни сигнали и както повелява традицията, всеки конспиратор грабва слушалката – все още липсват трафик камерите, които да направят разследванията по-лесни. Сред редицата записани сигнали е и описанието на Пол Ониънс, бивш член на морската пехота и бивш турист на Австралия. Той сподел, че когато се качил на стоп, шофьорът се опитал да го убие и най-вероятно в момента полицията издирва точно неговия „познат“. Пол се представил като Бил на телефонистката, защото след последната подадена жалба нямал никакво доверие на австралийската власт.

Screenshot_8

В разказа си той споделя, че е бил закаран в затънтената част до гората, неговият „нов приятел“ извадил въже и оръжие и приготвял екзекуцията. Пол осъзнал, че трябва да бяга  ако не иска гората да е последното, което някога ще види от Австралия. Хуква и изоставя всичките си документи и багаж. По-късно по улицата успява да стопира друга жена, която го кара веднага в полицията. По неизвестна причина за всички, жалбата така и не била разгледана, а с времето останала и забравена. Поне знаете на чия съвест трябва да тежат жертвите. След преговори и гаранция за сигурността на потърпевшия, австралийските власти купуват самолетен билет на Ониънс и го водят в Сидни, където да разгледа снимки на заподозрените. От 13-те кадъра, Пол избира едно лице – Иван Милат.

Кой е Иван Милат?
Австралиец с хърватски корени. Иван е роден в опорочено семейство на агресивен баща и майка – родилка. Жената имала 14 деца, сред които и Милат – той е петото дете в семейството. Две от децата умират по-рано. Заедно със своите братя и сестри, Иван посещава католическото училище. След последния звънец се оказва, че вярата в децата не била толкова силна. Младите миряни използвали джобни ножчета и оръжие, за да тренират своята стрелба в двора на семейната къща. На 13-годишна възраст младежът вече е добър познайник на полицията. На 17 години е изпратен в поправително училище и само 2 години по-късно ще извърши първия си обир. Борис Милат ще признае, че брат му имам психични проблеми и много често бил прекомерно агресивен.  Той  бил ѝ по-близък от останалите роднини на Иван и още 17-годишна възраст разбира, че брат му е застрелял таксиметров шофьор, който отказал да предаде доброволно своя оборот.

Жертвата щяла да остане парализирана от кръста надолу. Иван успява да избяга, а неговото присъда е издадена на невинен човек. Следващото обвинение е на 26-годишна възраст. Две туристки подават жалба за изнасилване. Обвинението на Австралийската правораздаваща система е толкова сакато, че извършителят си тръгва съвсем спокойно от съда и осъзнава, че вече е неуязвим. През 1977-а година повтаря операцията и отново няма никакви обвинения. Следва нов обрат в живота му – брак. Макар и неговата съпруга да е с цели 15 години по-млада от Иван (в този момент на 40 години), тя все пак намирала причина да го обича. Подозираме, че любовта е приключила след като бъдещият бивш съпруг изгаря дома на родителите ѝ.
След показанията на Пол Ониънс, полицията най-накрая демонстрирала някаква мисловна дейност и си спомнила случая на последните две жени, които били изнасилени през 77-а година в гората. Те описвали своя нападател като „Човекът с черната мазна коса“. Дамите също потвърдили идентичността на Иван Милат. Идва време за действие. Милат живеел със своята сестра Шърли Соър. Полицията подозирала, че дамата също е замесена с изчезващите туристи и въпреки ясната роднинска връзка, мнозина знаели, че братът и сестрата имат сексуална връзка още от 50-те години. На 22-и май 1994-а година започва и последният щурм. Въоръжени полицаи с бронежилетки обграждат дома му. Предлагат на заподозрения да се предаде, но той през цялото време се смее и подиграва на повикания парламентьор.

Screenshot_9

След дълги преговори и евентуалното залавяне, къщата е предоставена на властите за проверка. В домът са открити пълнители и изолирбанд, пощенска картичка от Нова Зеландия и индонезийска валута. Милат никога не е ходил до Индонезия, но неговите немски жертви са прекарали известно време там, преди да поемат последата си туристическа дестинация. Това е само малка част от откритията. В целият имот се крие туристическа екипировка, включително и в стените на дома. Вещите съвпадали с тези, които липсвали от студените тела в гората. Освен тези ценни артефакти, хората откриват и сериозно количество оръжия от всякакъв вид. В съда не е много трудно на съдията да издаде седем последователно доживотни присъди без право на помилване, както и допълнителни шест години за опит за убийство на Пол Ониънс.

След като австралийският дявол е зад решетките, полицията продължава да изследва случаите на изчезнали туристи. Статистиката показва, че сигналите за изчезнали хора датира някъде от 1970-а година. През 1997-а година ще бъде напомнено за убиеца. Във вечерните новини ще стане ясно, че се е опитал да избяга заедно с наркотрафикант. Двамата са заловени, но трафикантът е открит обесен на другия ден в килията си. Милат е прехвърлен в затвор с максимална сигурност. До днес продължава да твърди, че е невинен. В свободното си време пише писма на всички възможни журналисти. След като сензацията отминала, той решил да пише на Висшия съдебен съвет, както и на комисията за разглеждане на ДНК проби. Понеже трябвало да изпрати някакво ДНК, човекът решил да отреже малкото си пръстче и да го прикрепи към писмото (използвал е пластмасово ножче за целта). Според съдебните психолози, скоро няма да има никакъв шанс за самопризнания. Хладнокръвният убиец ще мълчи до последно дори преди смъртта си. Милат се намира в болничен затвор, където се лекува от рак.

Screenshot_10

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

Нацистките трудови лагери – работата щеше да ги освободи

| от |

Какво пише на всеки концентрационен лагер от Втората Световна война? „Arbeit Macht Frei“ или „Работата ще ви освободи“. Идеята на този слоган е да покаже на пристигащите, че имат шанс да бъдат освободени, ако се трудят достатъчно. Това може би допълва идеята, че някога Хитлер е започнал своя поход от трибуната на работническа партия. В книгата му „Моята борба“, фюрерът много често напомня, че Първата Световна война не е била изгубена на фронта, а от редица продажници, които попречили за по-бързото изграждане на истинската немска военна машина.

И по тази причина още на 1-и април, той обявява народният бойкот на всички еврейски бизнеси. Историята е позната на мнозина, секретната полиция или „SS“, както я познаваме, започва да събира всички противници на Хитлер. Къде отива работната идеология? Малко по-късно започват да се появяват инициативи като „Красотата на работата“.

Точно от такива се появява олимпийския стадион в Берлин, раждането на Volkswagen и редица други. SS започва да ръководи сериозно почти всеки бизнес в Германия. Нито една фабрика или завод няма право да печели сама. Изоставащите фирми и заводи се подпомагат сериозно от всички останали. През 1935-а година, немската младеж може да бъде призована на така наречената „Райх трудова служба“. За период от 6 месеца, всеки германец трябва да поработи в името на родината. Впрочем точно по онова време започват да се проявяват и проекти като легендарния немски аутобан. Хитлер автоматично наема своя любим архитект Алберт Шпеер.

Поради наближаващата война, горкият Алберт трябвало да използва само камък за изграждането на бъдещата немска империя – от арматурата може да се правят брони, куршуми и всякакви други армейски атрибути. Архитектът имал и един друг проблем, липсвали всякакви възможности за териториално разширяване, а сградите на Шпеер не може ли да се гъчкат една в друга. И така бързо започнали да се предлагат други идеи като анексирането на Австралия, Чехословакия, Полша и Украйна. Химлер много често е смятал, че ако след 20 години няма изградена нова Германия, цялата война може да няма смисъл изобщо. Необходими били и хора, които да построят масивните немски сгради. В този случай, това трябвало да бъдат всички жители на лагерите на смъртта. Строителството било важно за него, все пак пренасочвал около 50% от брутния вътрешен продукт на страната за усиленото изграждане.

До 1942-а година Германия се е сражавала с много по-ниска сума за изграждането на военно оръжие, спрямо своите опоненти. Приходите, както мнозина се досещат, са идвали от ограбените евреи. Анексирането на Австрия дало територия и приблизително 200 000 евреи. За разлика от онези 600 000 заможни семейства в Германия, австрийските евреи били доста бедни селски семейства, които не са успели да напуснат по-рано страната, изпреварвайки пристигането на нацистите. И така през 1938-а година се взима решение, че нацията няма да се грижи за евреи, които се смятат годни за работа. Те ще трябва да работят в името на нацията, а самата тя няма да им даде нищо в замяна. Лагерите много често се свързват с убийствата и газовите камери, но истината е, че обитателите им са работели доста сериозно. Тяхната единствена мисия била да бъдат безплатна работна ръка. Нацистите не се притеснявали за качеството на работната ръка, количеството било напълно задоволително и позволявало търпението на загуби. Повечето лагери поне в началото били близо до каменни кариери, откъдето трябва да идва основният ресурс на Албърт.

Bundesarchiv_Bild_192-269,_KZ_Mauthausen,_Häftlinge_im_Steinbruch

Легендарното стълбище на смъртта.

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 192-269 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5485692

Мотото на лагер „Маутхаузен“ било именно „Смърт чрез работа“.
За лагерниците е ясно, че работят до смърт и нямат право на почивка, нито на нормална храна. Те трябва да се качват по 186 стълби, носейки огромни камъни. След доставянето на първия камък, лагерникът се връща за втори. Изнемогващите падат и създават ефекта на доминото. Понякога дори пазачите избирали грешник за хвърляне надолу по стълбите. Не винаги наказателната присъда е била извършвана от немски офицер, както показват архивите. Така наричаните капо на лагерниците трябвало да избират кого да елиминират. Капо става само онзи, който има криминална присъда. За малко по-добра работа и свобода от труда, избраният трябвало да знае всичко и да контролира цялата си група. Капо лагерниците имали 10 пъти по-голям шанс за оцеляване от всички останали. Едва в средата на 40-те години ще започне селекцията на годни за работа и годни за газова камера.

И отново лагерници е трябвало да изнасят пресните трупове и да ги погребват, но преди това трябвало да свалят всички възможни златни накити, златни пломби и други ценности. Режимът гарантирал, че всеки занимаващ се с тази тежка задача ще може да спаси своето собствено семейство, когато то бъде докарано, а всички знаели, че рано или късно ще се случи точно това.
Капосите имали и други специални облаги като достъп до бардаците. Едва през 90-те на миналия век се заговаря, че в почти всеки лагер имало по една сграда за подобни изпълнения. Там офицерите вдигали духа си, както и други специални атрибути, следвани от верните си слуги. Има и слухове за друга медицинска практика. Според някои войници, хомосексуалността можела да се излекува чрез секс. Ето защо много хомосексуални мъже били водени в бараката. Няма документиран успех на въпросното „лечение“.

Bundesarchiv_Bild_192-306,_KZ-Mauthausen,_Himmlervisite

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 192-306 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5485733

В края на войната, работниците от лагерите започват да строят и оръжие. Архивите споделят, че има доста компании, които използвали евтината работна ръка. Технологичният гигант Siemens имал обикновен персонал, но през 40-те години на миналия век започва да използва лагерния персонал, за да може да навакса с поръчките. До края на войната, повече от 80 000 затворника са работили за тази фирма. Списъкът от световни компании, възползвали се от евтината работна ръка е доста сериозен. След края на войната ще бъдат съдени онези големи индустриалци, чийто банкови сметки са пълни с кървавите пари на лагерници из цяла Германия. Тук може да попитате: ако нацистите са виновни за смъртта на толкова много хора и всички тези лагери, какво трябва да е отношението към бизнес съучастниците?

 
 
Коментарите са изключени

Джордж Оруел – враг на Испания, Сталин и НКВД

| от |

Ерик Артър Блеър е известен на света като Джордж Оруел. Читателите ще го помнят със заглавия като „Животинската ферма“ и „1984“. Критиците ще го помнят като човека с най-добрите предсказания за бъдещето. Макар и днес телевизионното риалити „Големият брат“ да е много по-опитомено, същият сякаш се пропива в стените и следи за всяка крачка. Самият Джордж знае много добре какво е чувството да бъде преследван.

За кратко време се превръща и в един от любимите врагове на източния блок. При поредното му завръщане в Испания през 1937-а година той разбира, че е в списъка на тайната полиция. Генерал Франко очевидно не е почитател на творбите му. Още с пристигането си в лобито на х-л Континентал, Оруел усеща, че нещо не е наред. Неговата съпруга Ейлиън веднага му казва да напусне хотела и да изчезне. Минути по-късно получава втора покана да се изпари от това публично място. Предупреждението е направено от служител на хотела, който с много лош английски и огромно притеснение ще засили тревогите в автора на някои от най-големите класики в литературата.

Марсо Пивърт ще се срещне с Оруел малко по-късно, за да му обясни, че всеки хотел в Испания трябва незабавно да сигнализира на полицията, когато го забележи. Дейвид Крук пристига месец по-рано в Испания и има желание да се бори срещу фашистите. Като дисидент с руско-еврейски корени, Крук може да се похвали с добро образование в престижния Челтехмаски колеж. Участва в битката при Джарама, ранен е с три куршума в крака и се възстановява в Мадрид. Именно там успява да завържи приятелство с хора като Марта Гелхорн, Ърнест Хемингуей и много други, включително Джордж Оруел. Дейвид има и друга тайна, той е вербуван от НКВД, преминава тренировъчен лагер в Албасете за саботьор и шпионин, а след това трябва да се внедри в Независимата Лейбъристка партия. На него се пада и честта да тръгне след Оруел. Шпионинът получава прикритие и се преструва за член на британски вестник, документите са изфабрикувани от друг агент в Лондон.

Dabrowszczacy_przysiegaja_wiernosc_sprawie_Republiki

Снимка: By Unknown – Zofia Szleyen „Wiatraki i Messerszmitty“ wydana w 1965 r., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=807677

Международната бригада го освобождава заради „белодробни проблеми“, но това е само прикритие от НКВД. Оруел се завръща за първи път в Испания, преди да започнат майските сражения, докато Крук вече е в хотела, сприятелява се с Ейлиън и официално влиза в офиса на въпросната Независима Лейбъристка партия. В дългите обедни почивки, когато всеки търси прохлада и вкусна храна, Крук взима документите на партията и ги носи в секретна квартира за щателно фотографиране. Създава детайлни досиета на Оруел, Коп и МакНеър. Докладите му се предават сгънати във вестник на Хю О’Донъл (неговият ръководител).

Ако нямат възможност за среща, двамата често използват и тоалетната на хотела. Благодарение на него НКВД ще разбере, че Ейлиън и Джорджес Коп имат връзка, информацията по-късно ще се използва за изнудване. Коп ще се появи много по-късно в книгите на Оруел и именно неговите решения ще спрат бъдещи кръвопролития в Испания. Ейлиън оформя един добър любовен кръг, но въпреки това не се отричала от своя любим. Джорджес Коп осъзнавал, че никога няма да измести първия избор на своята любовница и сякаш не се опитва да води допълнителни битки. Междувременно Крук също така успява да вземе и медицински доклад, където е ясно описана раната на врата на писателя. Документът по-късно се озовава в подготвяното досие на Оруел за КГБ.

Dcmdrd37

Снимка: davidcrook.net

Преследваният писател няма време за подозрения. След като осъзнава, че битката срещу фашизма е изгубена, той трябва да намери начин, за да напусне Испания. Международните доброволци трябва да осъзнаят, че всеки опит за напускане на страната се смята за дезертьорство, а то се наказва с куршум. Единственият начин е с официални документи за освобождаване от фронта. Времето изтича, а с това идва време и за действия.
Първото нахлуване в жилището на Ейлиън се случва в ранните часове на 16-и юни. В същия ден Републиканското правителство, контролирано от комунисти, обявява Работническата партия на Обединените марксисти за нелегална организация. Народният комисариат на вътрешните работи и испанската тайна полиция бързо ще започнат своя лов на вещици.

Grigulevich

Снимка: Автор: И. Р. Григулевич – Григулевич, Иосиф Ромуальдович / Ларин Е. А. // Григорьев — Динамика. — М. : Большая российская энциклопедия, 2007. — С. 8. — (Большая российская энциклопедия : [в 35 т.] / гл. ред. Ю. С. Осипов ; 2004—2017, т. 8). — ISBN 978-5-85270-338-5.; Архив И. Р. Григулевич, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=196996

Палачът на НКВД е Йосиф Гругеливич. Той ръководи отрядите и една от важните мишени е Андрес Нин Перес. Макар и добронамерен член, както и бивш секретар на Троцки в Москва, той също е в черния списък. Неговият арест води до брутални изтезания и опит да си признае илюзорни престъпления. Ървин Волф е отвлечен и след това екзекутиран. Курт Ландау успява да избяга и известно време се укрива в тайна квартира. До неговото залавяне се стига след като се отварят досиетата на Крук. Съпругата на Ървин ще прекара около 5 месеца в затвора и тайно ще се надява, че нейният мъж евентуално е успял да се спаси.

Коп е арестуван в х-л Континентал. Крук трябва да запази своя статут на шпионин и също е арестуван от тайната полиция. Заедно със своя приятел ще търкат нара до второ нареждане. Коп все пак ще повярва на своя приятел.

Тайната полиция все пак се радва и на златната мина, открита в стаята на Ейлиън. Освен дневниците на Оруел с различни снимки и фотографии, полицаите изземват френско копие на „Моята борба“ на Хитлер и творението на Сталин „Ликвидацията на троцкисти“. Претърсването продължава с часове. Проверяват се стените, гледа се зад радиаторите, обръщат се кофите за боклук, всяка дреха се преджобва и всичко това за още данни. Всяко едно листче за цигара на Оруел е разгледано за евентуални тайни съобщения. Не проверяват дюшека на леглото, където Ейлиън скрива документите им за пътуване. Самият Оруел по-късно ще напише, че тайната испанска полиция има духа на Гестапо, но за жалост издиша с интелект.

Междувременно писателят успява да набави своите документи за отписване от армията. На краткото кафе със съпругата си разбира, че повечето от неговите приятели вече се укриват. Съветът към Джордж е да унищожи военната си карта, да заличи всички инкриминиращи снимки и бързо да напусне страната. Самата тя подозира, че е пусната на свобода, за да бъде примамка за други по-едри риби. Единственият изход е френската граница. А най-тъжното е, че Оруел дори не подозирал колко отблизо е наблюдаван в момента.

Отново Ейлиън подготвя всичко, за да може британското консулство да започне издаването на нови паспорти. За жалост става ясно, че ще бъдат необходими около три дена, преди спасителните документи да позволят напускането на Испания. Преди срещата Оруел се крие в руините на изоставена църква. На следващата вечер със своите приятели МакНеър и Котман ще спят във високата трева на изоставена сграда. Сънят не е възможен заради вкочаняващия студ.

С първите лъчи на зората тримата ще чакат кафенетата да отворят, за да може поне малко да се стоплят. Оруел трябва да отиде до бръснар и след това да излъска мръсните си обувки. През цялото време се опитва да избягва всяка една сграда, в която е възможно да има членове на работническата партия. Единственият му вариант за безопасност е най-лъскавите заведения в Барселона, където хората не го познават. Улиците по това време били претъпкани с полиция, гвардия и шпиони.

Следващото утро носи тъжна вест до Оруел, че младият журналист Смили, с когото са се сражавали на фронта, е починал в затвора. Официалната версия била апандисит, но всички знаели истинската причина. Самият Оруел по-късно заявява, че най-вероятно след всички изтезания е било разрешено на агонизиращият 22-годишен мъж да почине. Коп по-късно ще разкаже, че е видял документ, в който смъртта е описана като „Следствие от тежките ритници в стомаха“.

Най-търсените англичани през деня се престрували на заможни бизнесмени, а през нощта се опитвали да избягат от грешните очи. За малко отмора, Оруел предлага да прекарат един ден в обществените бани. Неговите думи за това преживяване са:
„През нощта бяхме престъпниците, но през деня бяхме проспериращи английски посетители – това беше нашето прикритие.“

Дързостта на писателя стига нови хоризонти, когато решава да посети своя приятел Коп в затвора. Два пъти отива на свиждане, но след като затворите се пръскат по шевовете никой не му обръща внимание. Опитите за неговото спасение са многобройни, но на финала ще бъдат неуспешни. Коп ще прекара следващата година и половина в местене от затвор в затвор, докато накрая не го изпращат в трудов лагер.

Години наред Оруел ще пази доклада от разпита на своя приятел. В него се пише, че след като Коп отказва да подпише показанията е бил поставен в контейнер за въглища без светлина, чист въздух или храна. Неговата единствена компания са били плъховете, които тичали през краката му. Това мъчение по-късно било пренесено и в „1984“. 18 месеца по-късно Джорджес Коп ще бъде освободен. Отслабнал с близо 98 килограма, той трудно е разпознаван от близките си. Тялото му е измъчено, има отравяне на кръвта и скорбут.

Оруел също така се среща и с друг приятел на име Милтън. Същият се опитал да напусне страната с всички възможни документи и въпреки това е отново заловен и хвърлен в затвора. Милтън е човекът, който помага на лекарите да заведат писателя до линейката, когато е ранен. Двамата служат на фронта месеци наред. Срещата им в затвора минава студенокръвно, разминават се като напълно непознати, защото осъзнават риска, че най-малкият знак може да хвърли Джордж зад решетките. Урокът на Милтън бързо се разказва на всички укриващи се. Те вече знаят, че дори и с документи няма да успеят да напуснат страната толкова лесно.

George-orwell-BBC

Снимка: By BBC – http://www.penguinbooksindia.com/en/content/george-orwell, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36943233

Когато документите на Оруел са готови, той трябва да измисли план заедно с всички останали заминаващи. Добър вариант за бягство бил влакът за Порт Бу (на френската граница). Тайната полиция дебнела всеки транспорт и било важно всичко да остане в тайна. Джордж ще излезе от скривалището си и ще тръгне половин час по-рано към гарата, Ейлиън трябва да събере багажа и в последния момент да тръгне в същата посока. Испанската железница нямала никакво намерение да се съобразява и влакът тръгнал по-рано. Писателят имал време да предупреди своята половинка за промяната в плана.

Собственикът на близката кръчма не бил особено щастлив от методиката на властта и позволил на бегълците да се скрият в една от стаите им. На 23-и юни, заедно с Ейлиън, всички се товарят във влака и се настаняват във вагон-ресторанта. Тайна полиция минава и записва имената на пътуващите. За голяма радост, когато компанията на Оруел се отнесла с уважение към инспекторите, те бързо продължили напред, без да създават повече главоболия. На граничния пункт, макар и имената им да не са в списъка с издирвани, всички усетили смразяващия хлад, който обхваща сърцата им, но за радост липсвали имена в списъка им. Граничарите разглеждат и освобождаващите документи на Оруел и не се сещат, че легендарната 29-а дивизия е част от ПОУМ.

С пристигането си във Франция, писателят прочита новото издание на печата, където той и неговата съпруга са обявени в пристрастия към Троцки и съответно са обявени за издирване. Бягството им е било точно на време. Макар и в лошо здраве, с достатъчно тежки рани и тревоги в главата, Джордж осъзнава, че трябва да разкаже на света за събитията в Испания. Именно неговото перо ще се превърне в сериозно оръжие през следващите години.

Francisco_Franco_escoltado_por_la_Guardia_Mora_visita_San_Sebastián_una_vez_finalizada_la_guerra_(8_de_8)_-_Fondo_Marín-Kutxa_Fototeka

Посрещането на г-л Франко!

Снимка: By Pascual Marín – This image belongs to the Marín Collection and was provided to GureGipuzkoa by Hauxe Source: Kutxa Fototeka (Kutxa Photograph Library). The image has been delivered under a CC-BY-SA 3.0 license and can be found here. Its description is available here (click on the image for details)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=56193690

 
 
Коментарите са изключени