shareit

Истинските повелители на мухите – 6-те момчета, които оцеляха на самотен остров

| от |

Романът на Уилям Голдинг – „Повелителят на мухите“ излиза през 1954 г. и разказва историята на група момчета, които са изхвърлени на безлюден остров след самолетна катастрофа. Младежите бързо осъзнават, че тук игрите вече не са на дневен ред и трябва да установят нови правила на оцеляване. Оцеляването на самотен остров не е лесна работа, както можем да забележим още от времето на Даниел Дефо и неговият Робинзон Крузо.

Обитателите скоро достигат до проблемите на възрастните и в последствие се оказват на сериозен кръстопът и в много от случаите ще трябва да бъдат крайни. В началото романът се продава много скромно – едва 3000 бройки са закупени от читателите на САЩ, но малко по-късно, когато световните проблеми започват да чукат на вратата, редица почитатели откриват същата красива утопия в страниците на книгите.

И историята наистина може да е впечатляваща, защото в последствие някои успяват да направят връзката с името Велзевул – синоним на дявола. Има само една интересна подробност – няколко години по-късно, Уилям успява да предскаже бъдещето. Вярването, че човекът е най-зловещото същество, което ходи на тази земя, започва да избледнява през последните години, особено след като разберем, че учените провеждат най-различни социологически експерименти и осъзнават, че все повече хора поглеждат с малко повече надежда. Проведените им експерименти са съвсем самостоятелни и показват, че симпатията и доброто имат огромни шансове и ще променят значително цялата ситуация.

Какво се случва, когато героите на Уилям се оказват на брега? Веднага забелязваме излъчването на разум. Един от героите на име Ралф започва да мисли за оцеляването, той запалва огън, опитва се да изпраща сигнали на преминаващите кораби, опитва се да открие и прехрана. Неговите приятели обаче не са толкова амбицирани, откъсването от контрола ги мотивира да започнат да оцветяват лицата си, да се превърнат в диваци, да бъдат погълнати от свободията, която до този момент най-вероятно не са могли да получат. Нека не забравяме, че всяко дете е празен лист, на когото родителите пишат.

gettyimages-168942242-594x594

И ако нещо липсва или е било потискано, то рано или късно ще се прояви, а в повечето случаи, липсата на някои елементарни белези в последствие ще се окаже доста тежка и жестока върху главата на останалите. Много скоро Ралф и неговите диваци достигат до следващата фаза на живот – започват по-агресивните отношения, ударите, хапането и всичко, което дежурно се случва при туземците. Докато дойде помощ, резултатите са ясни. Островът се е превърнал в една изгубена и унищожена земя.

Три от децата са мъртви, само Ралф плаче, защото не може да повярва колко тъмна може да бъде човешката страна и колко дълбока е бездната на душата. Тази история никога не се случва, но въпреки това всеки иска да се запознае с тази човешка черта и скоро „Повелителят на мухите“ е преведен на повече от 30 езика и е обявен за класика на XX век. Идва във време, в което все още има хора, които не могат да повярват и да приемат ужаса на Втората Световна война като реалност и точно този позорен срам ще продължи да властва дълги години след това.

Какво наистина биха направили децата, когато останат без контрол и трябва да оцеляват, възможно ли е изобщо това да се случи? Оказва се, че има отговор и на този въпрос. През 1966 г. 6 момчета плават на риболовна лодка и се надяват на добър улов. Излиза буря, която ги изхвърля на брега на изоставен остров – Ата. Единствената им уговорка в критичния момент е да не влизат в разправии, а да се стараят да си помагат.

Вестниците публикуват снимка на оцелелите момчета, които имали късмет да бъдат открити от австралийски капитан. Младежите са прекарали повече от година, а историята на острова е смразяваща. Малката му площ някога е приютявала скромна популация от хора, докато през далечната 1863 г. не се появява робски кораб, който да натовари всички и да ги отведе в неизвестна посока.

След това никой повече не стъпва и вярва, че това парче земя е прокълната и забравено. При всички курсове на капитан Питър Уорнър, никога не е забелязвал индикация за цивилизация, нещо повече, островът бил една самотна точка. Докато неговият кораб преминава и капитанът гледа през бинокъла си, забелязва огън.

gettyimages-168942245-594x594

Изненадата е голяма, защото в тропическите региони това не се случва често. Взирайки се малко по-сериозно, забелязва присъствието на момче до огъня с дълга коса до раменете си. От километрите разстояние, капитанът гледа как момчето се качва на скалите, хвърля се във водата и после отново се връща до огъня. Малко след това идват и други младежи, които повтарят процедурата, всички те крещят с пълно гърло. От кораба тръгва спасителната лодка и преди да стигне до плитчините, новите обитатели вече плували към нея.

Първи се представя Стивън, който за изненада говори перфектен английски. Той разказва, че има още 5 приятеля на острова и през последните 15 месеца са били именно тук. Веднъж щом отшелниците се качват на лодката, разказват, че са ученици от остров Тонга. Един ден се изморили от сухата храна, която се предлага в столовата и решили да отидат за риба и да обогатят менюто си. Тогава излиза бурята и всичко останало е история.

По пътя си, капитанът използва радиото, за да попита дали в училището има наистина изгубени деца. Минават 20 минути и новината е шокираща. Диспечерът от другата страна съобщава, че търсенето на изчезналите деца е отдавна приключило. Обявени са за мъртви и дори са се провели погребения. Момчетата Сионе, Стивън, Коло, Дейвид, Люк и Мано са били ученици в католическото училище в Нуку’алофа. Най-големият член на скромното племе е на 16 години, а най-малкият е на 13.

Всички изпитали жестоката скука и решили да избягат до остров Фиджи, който се намира на близо 800-900 километра, а в последствие добавили дори и по-сериозен план – Нова Зеландия. Понеже няма ли лодка, решили да вземат една „на заем“ от г-н Таниела Ухила – рибар, който никой от тях не харесвал. Слагат две връзки банани, малка тубичка с газ и дрехите на гърба си. Не са се сетили дори да вземат карта или компас.

gettyimages-1137200240-594x594

Когато решили да избягат, никой дори не обърнал внимание на малката лодка, която напускала пристанището. Небето било ясно, вълни липсвали, всичко подсказвало, че Фиджи ще е една приятна разходка с лодка. Настъпва нощта и всички заспиват спокойно в лодката, докато бурята не ги настига. При опит да приберат платната, вятърът ги разкъсва.

Чупи се рулът и в следващите 8 дена идва време за свободно плаване, без навигация и представа къде се намират момчетата. Опитват се да ловят риба, събират дъждовна вода в кухите кокосови черупки и споделят всичко по равно. Всеки имал право на една глътка сутрин и една глътка вечер. На 8-я ден пред очите им се разкрива нова гледка – твърда земя. Не е тропическият рай, който сме виждали толкова често сме виждали във филмите. Малкият остров е осеян със скали, разположени само на няколко метра от океана.

Макар и островът да не е получавал човешка грижа, за прекараното време се оказва, че младежите са направили зеленчукова градина, запазили са резервоара от лодката, за да го използват за дъждовна вода, направили са си салон за упражнения, използвайки различни скали, дори успели да обособят зона за игра на бадминтон. Използвали пера за писане и вече имали постоянно горящ огън. Изумително е какво може да се случи с едно старо ръждясало острие и отдаденост за оцеляване.

В романа момчетата се прекланяли пред огъня, докато в реалността всеки следял много сериозно да не изгасне, гарантирайки нужната топлина през нощта и това продължавало цяла година. 6-те момчета разпределили задачите по двойки – двама готвят, двама работят в градината и двама пазят огъня. Всеки път, когато скандалите се задавали на хоризонта, корабокрушенците бързо го прекратявали в тишина и изчакване.

Дните и нощите започвали и приключвали с песен и молитва. Коло направил дори китара с помощта на едно старо дърво и шест стоманени жици. Капитанът запазва до края на живота си този музикален инструмент. Момчето гонило отчаянието с помощта на импровизирания инструмент и до този момент се справял отлично. Летният сезон не пуснал и капка дъжд, оставяйки младежите в безизходица и немилост. Опитват се да построят сал и да отплават, но се разпада при досега с вода и остават на сушата.

Lord_of_the_Flies_(1990_film)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22173259

Стивън успява да се подхлъзне и да счупи крака си. Успокоявали го, че ще вършат и неговата работа, докато той лежи като крал, но също така поставят и импровизирана шина. Оцеляването става възможно единствено и само благодарение на риба, кокосови орехи и опитомени птици – последните давали необходимата кръв и месо. Изкачвайки върха на острова, оцелелите разбират, че някога тук е имало хора.

Близо до стария вулканичен кратер откриват банани и кокошки. Домашните пилета са се размножавали спокойно и след като липсвал хищник, който да им пречи, развили много сериозна популация. На 11 септември 1966 г. приключва тяхната приказка и животът на корабокрушенци. Лекарите били изненадани от успешното развитие на младежите, които във времето са се калили, демонстрирали сериозна физика и най-важното – кракът на Стивън зараснал перфектно. Не си мислете, че са посрещнати като герои.

При пристигането им в родния Нуку’алофа, полицията ги задържа и хвърля в затвора. Ощетеният рибар все още бил бесен за откраднатия си плавателен съд и настоявал за справедливост. Капитанът имал една много сериозна идея. Вместо да отвърне на гнева на рибарят, решава да заплати цената на лодката, но същевременно настоява да получи правата за заснемането на филм, а момчетата ще бъдат ангажирани с направлението на снимките и консултацията.

gettyimages -231215342

Капитан Питър Уорнър е третият от ляво на дясно, 6-те момчета също са на снимката.

Няколко дни по-късно на острова пристигат журналисти от Австралия, които да заснемат историята. Капитанът по-късно е поканен лично от царя на острова. След като имал право на едно желание, Питър пожелал да започне да гледа омари във водите и да започне бизнес. Много скоро след това се прибира у дома си, прекъсва връзките със своя богат баща, който настоявал да се наследи семейният бизнес и се завърнал обратно.

Закупувайки нова риболовна лодка, Питър събира 6-те младежа и им обещава, че този път наистина ще могат да видят света. Всички поддържат връзка и до днес, но най-доброто от тази история е, че докато писателят създава една много черна утопия, истинската човешка природа показва, че в най-безнадеждните ситуации, човек наистина изкарва най-доброто от себе си.

 
 
Коментарите са изключени