shareit

Хауърд Хънт – агентът на ЦРУ, който знаеше всички тайни

| от |

Еверет Хауърд Хънт Джуниър е роден на 9 октовмри 1918 година и присъства в почти всеки по-голям скандал на ЦРУ през последните 50 години. Ако историята търси истински шпионин, тогава задължително трябва да потърси г-н Хънт за справка. Не можете да откриете оркестриран преврат от американското правителство, без да използвате Хауърд Хънт. Един от най-бляскавите агенти на ЦРУ умира през 2007 година. С него умира и шансът за отговори на някои много любопитни въпроси като: кой поръча Кенеди?

Един от най-добрите агенти на ЦРУ започва своя дълъг път още през Втората Световна война като част от военноморския флот на САЩ. След като се формира Офисът на стратегическите услуги, Хънт стартира своята шпионска кариера точно там. По-късно от тази организация изплува ЦРУ, а след нея Хауърд ще бъде вербуван в личния състав на президента, който по онова време е именно Ричард Никсън. Крахът на Хънт идва през 1974 година, когато признава, че е участвал в Аферата Уотъргейт и след това лежи 3 години в затвор. Самият той напомня многократно, че никога не е спирал да служи на страната си, макар и търсените услуги да са нарушавали всички възможни кодекси, конвеции и права на човека. Историята на Хауърд не приключва толкова героично – умира в дома си, тресейки се от редица болести.

Тялото му не се предава, макар и самият мъченик вече да го очаква с нетърпение. Шпионският кодекс е винаги един и същ „Забрави семейството си, забрави приятелите си, ти си никой и ако те заловят – не те познаваме!“. Има само един човек, който знае наистина тайните на бившия агент и това е неговият син Сейнт Джон. Той също пази историята и рядко говори по редица причини. Името на Хауърд Хънт се появява в списъка със заподозрените в най-различни скандали. Той доказва, че многообичаният Кенеди и неговата управа стоят в основата на убийството на президента на Южен Виетнам, той създава досието на Тед Кенеди, той е един от мозъците, когато определен обект трябва да изчезне. Шпионинът знае твърде много, но за жалост късметът му свършва с Уотъргейт през пролетта на 1972 година.

This day in history – 41 years ago – Watergate Burglars are arrested – 26 months later Nixon would resign due to the scandal

  Името на Хънт най-вероятно ще изплува в докладите за преврата в Гватемала през 1954 година. Тогава ЦРУ използва най-различни програми, за да отхвърли демократично избраният президент Джакобо Арбенц, който прекратява 10-годишната Гватемалска революция. Демократът не е добре приеман и много скоро ЦРУ открива заместник – военният диктатор Кастило Армас. Армас и още 480 човека се подготвят за преврата, докато се води тежка пропаганда за унищожаване на всякакъв армейски морал в Гватемала. Междувременно САЩ се старае да изолира изцяло страната от всякакъв международен поглед. И след като тогаващният президент – Айзенхауър прави всичко възможно, за да призове армията, която практически отказва всякакво сражение, защото не иска да се изправя срещу американци, Арбенц се опитва да въоръжи цивилното население, но дори и то няма намерение да се защити. Официалните мотиви на ЦРУ – присъствието на засилващо се комунистическо влияние. Много години по-късно същите ще се опитват да оправдаят информацията, но без успех. Близо 40 години ще гори огъня на гражданската война в Гватемала. Ще се говори за геноцид, престъпления срещу човечеството и всичко това благодарение на успешната американска инвазия. Едва през 1999 година ще има официално извинение от Бил Клинтън. Някои инвазии успявали, други, като офанзивата в Залива на прасетата – не. Впрочем именно тогава Хънт се пенсионира за известно време. Историята там не е изненада за никого. След като Кастро успява да вземе властта на 31 декември 1958 година, всички стабилни икономически връзки със САЩ са прекъснати и започва усилена търговия със Съветския съюз. За пореден път палач е Дуайт Айзенхауър. С неговата благословия и доста щатски долари започва финансирането на Бригада 2506.

На 16 април 1961 г. след серия бомбардировки над кубинските летища, бригадирите акостират на брега. Този път няма информационна завеса и всички осъзнавали, че САЩ се опитва да осакати Куба. Кенеди отказва да предоставя допълнително въздушно прикритие, за да може евентуалната революция поне да прилича на вътрешно дело. Акцията за 13.1 милиона долара приключва само след три дена сражения, парите са предадени с благословията на Айзенхауър, а Кенеди просто наследява операцията. Неуспешният опит за преврат засилва допълнително лидерството на Кастро. Това отново не пречи на ЦРУ да мисли най-различни методи за премахването му, но като цяло става ясно, че Куба ще остане много студена дипломатическа точка за САЩ, която едва в наши дни започва да се затопля. Да не говорим, че в един момент именно разузнавателното управление ще дава сериозни суми за покушението на диктатора. Тази грешка е тежък удар по реномето на американския президент, но така или иначе след само още 2 години ще бъде убит.

On this day in 1973 the Senate Watergate Hearings began.

Като изкупление може да се сметне, че поне е успял да неутрализира предстоящия апокалипсис в лицето на ракетната криза от следващата година. И точно тук отново идва едно популярно име: Хауърд Хънт. Макар и бившият агент никога да не проговоря за потенциалното си участие, той знае цялата история за покушението. През 1975 г. Сейнт Джон вижда баща си на плакат в телефонна бутка, заедно с още трима души – предполагаемите убийци на Кенеди. Макар и всичко това да е само пропаганда, Сейнт Джон споделя пред списание Rolling Stones, че точно в същото време, когато училищата се разпускат, защото президентът е бил застрелян, той се прибира у дома и заварва само майка си. Баща му бил на служебно пътуване в Далас. Самият той наистина се опитва да си спомни по-подробно деня, защото тогава е само на 5 години, но не си спомня баща му да е бил вкъщи. На 18 юни 1972 г. Сейнт Джон спи в стаята си.

E._Howard_Hunt_&_One_of_the_Three_Tramps_Arrested_after_JFK_Assassination

Снимка: By US Government – House Select Committee on Assassinations, Appendix to Hearings – Volume VI, Page 279 (1979) http://history-matters.com/archive/jfk/hsca/reportvols/vol6/html/HSCA_Vol6_0140a.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21895243

Баща му го буди късно през нощта и му заявява, че има нужда от помощ. Двамата полират до блясък куфарчета с подслушвателна техника. Всеки детайл преминава през силата на белината, двамата носят гумени ръкавици и след обстойна дезинфекция, куфарите се озовават на дъното на близкия канал. На 19 юни, синът отива в банка Ригс, където го очаква баща му. В панталоните си успява да набута около 100 000 долара и след това трябва да закара парите в дома си. Никой не го проследява. Там следват други инструкции – унищожение на пишещата машина на баща му. Сейнт Джон не е подозирал, че в края на годината майка му ще бъде убита в самолетна катастрофа с 10 000 долара в куфарчето си. Една от версиите за тази смърт е фактът, че Ричард Никсън отказвал да има всякаква връзка с участниците и ако той или представител на Белия дом заплати въпросните глоби и санкции, връзката ще бъде потвърдена.

United_Air_Lines_Flight_553_(3)

Снимка: By U.S. Federal Government, National Transportation Safety Board. – United Air Lines, Inc., B-737, N9031U, Chicago-Midway Airport, Chicago, Illinois, December 8, 1972., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41197380

Свободата се купувала с пари и съответно Дороти Хънт се качва на самолета и лети за Чикаго, където се надява, че ще успее да внесе компенсация за действията на съпруга си. Проблемът в Уотъргейт е, че единият от наетите агенти, познати още от операцията в Куба, имал написан телефонния номер на Хауърд, следователно разследващите много бързо стигнала и до него. Следва затвор и много неотговорени въпроси по темата. Хънт никога повече не работи в ЦРУ, но многократно е ухажван от хора, които предлагат крупни суми за издаването на замесените около покушението на Кенеди. Сред тях е и Кевин Костнър, който играе главната роля във филма на Оливър Стоун – JFK. Водят се преговори, че информацията ще донесе близо 5 милиона долара, но агентът отказва да говори. След сериозен семеен съвет се срещат за втори път, но Костнър е готов да плати само 100 долара. Ценната информация изобщо не се използва във филма, а и никога не била издадена пред холивудския актьор.

The next day.

Хауърд така или иначе пише голяма част от мемоарите си, но на парче хартия, преди да почине, оставя отговора за един от най-важните въпроси. В същото издание Сейнт Джон споделя, че сред отговорниците за покушението е Линдън Джонсън – вицепрезидентът, който наследява стола на Кенеди. Според шпионския син, информацията е предадена на лист хартия без повече коментари, бащата рисува всичко това, вярвайки, че много скоро ще умре и не иска тази тайна да изчезне с него. Точно това парче хартия липсва от мемоарите му, а в годините по-късно от сина е поискано въпросното доказателство.

Списание „Life“ прави обстойно разглеждане и изследване и заключва, че информацията изобщо не е убедителна. Мнението на Хънт за случая е малко странно. Според него, Кенеди е имал много врагове, но винаги е бил обичан от публиката, по тази причина има и толкова милиони теории за фаталният инцидент. Последните думи, които синът му си спомня са „Добре, че го застреляха.“. Хауърд Хънт умира през 2007 г. с всички останали тайни, които по един или друг начин променят света. Неговата книга „American Spy: My Secret History in the CIA, Watergate, and Beyond“ разказва много истории, но пропуска моменти с Кенеди, по една или друга причина са извадени от книгата, а оригиналните бележки, представени на Сейнт Джон са прибрани много бързо.

 
 
Коментарите са изключени

Защо един от най-добрите български щангисти е обявен за некадърник

| от |

Мохамед Али е открит от бокса, когато решава да се оплаче в полицията, че някой е откраднал колелото му. Арнолд Шварцнегер получава правото да тренира в казармата, след като става ясно, че бяга от поделението, за да отиде на състезание. Историята на някои от най-великите спортисти е известна щастлива грешка, която да обърне спортния свят с хастара навън. И някъде там сред всички спортни истории се прокрадва легендата Янко Русев. Неговият спортен талант е забелязан още през 1973 г. и оценен подобаващо – Янко е обявен за чист некадърник без никакво спортно бъдеще. Подозираме, че това са много мотивиращи думи за всеки 15-годишен младеж, който вярва, че може да дава на спорта, освен да взима.

Янко е интересна птица и неговата спортна история започва в началото с популярния футбол и баскетбол. След като спортно училище „Олимпийски надежди“ е красноречиво и не смята да губи време с момчето от село Ивански, вратите и потенциалните надежди за медали ще сложат край на очакванията. Когато един човек получи такъв черен печат има два варианта: да се откаже от спорта или да се докаже.

Никой не подозира, че дните на Янко преминават с 8-часова тренировка всеки ден. Тази интересна практика и вдигането на тонове тегло всеки ден е изумявала всички останали атлети през годините. Иван Абаджиев успява да види „некадърника“ малко след провалените изяви в училището, именно той подава ръка на младежа. По правило Русев още няма право да влиза в официалния отбор по щанги (все пак е юнуша), но явно никой не подозира силата на младежа, за да се притесни от евентуално участие. Само два месеца след първата поява, Янко е поканен за тренировки с националния отбор по вдигане на тежести. След още шест месеца е в листата с имената, които ще представят страната на световното първенство в Щутгарт.

Именно там можем да видим как неговата „некадърност“ блесва. Само за шест месеца тренировки и едва на 19-годишна възраст е успял да се превърне от нескопосан атлет в медалист. Не искаме да си представяме какво можеше да постигне в случай, че го бяха оценили правилно. След това постижение става ясно, че някой в спортното училище бърка, защото успехът е не просто повторен, а идва с нов световен рекорд при изтласкването в Гетисбърг, САЩ. Това е и официалната първа титла за Русев. Атлетът трябва да качи малко килограми, за да продължи своя възход и в следващата категория – 67.5 килограма. Никой дори не подозира, че името на Янко ще стои редом до Йоахим Кунц.

Според някои източници след 5-годишно съперничество и значително вдигане на летвата, Кунц кръщава дъщеря си на своя най-велик съперник и тя носи името Янка. Родният атлет печели вниманието върху себе си и не смята да спира. Неговата звезда свети ярко на олимпийските игри в Москва. Спортното събитие е специално, защото се провежда за първи път в Източна Европа и освен това за първи път в комунистическа страна. Едва през 2008 г. ще се повтори начинанието като домакин ще бъде Пекин. Янко е след представителите на страната.

В страницата в Wikipedia може да откриете, че е спечелил златен медал, но някой е пропуснал да отбележи, че родният щангист си тръгва с 3 олимпийски и два световни рекорда – постижението се случва с контузия на крака (около два месеца по-рано е под въпрос дали изобщо ще стигне до олимпиадата). Освен влизане в историята, той получава парична награда от 1000 долара, както и чисто нова Волга – престижно возило за 80-те години. Любопитен факт е, че Янко не е достатъчно висок, за да седне зад волана и кара колата с възглавничка. Това обаче наистина е само част от успехите на Янко.

Една активна спортна кариера се измерва в медали и цифрите тук са от особено значение. За скромната си спортна кариера ще може трябва да знаете, че родният атлет има само три сребърни медала – два от европейски шампионати и един от световен форум в Щутгарт. Всичко останало е злато. Ако се чудите каква е връзката между Янко Русев и Стефка Костадинова, това е числото 209. В единият случай говорим за 209-сантиметровия скок на Стефка, а при Русев се говори за вдигане на 209 килограма през 1982 г. в Любляна (като преди това е успял да вдигне 208 килограма, но какво е един килограм). Въпросните 209 килограма стоят и до днес, а не трябва да забравяме, че колективното рекордьорско представяне на родния щангист е отличено със специално място в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. Голяма част от рекордите остават и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени