shareit

Джуанското клане – когато канибализмът беше удоволствие в Китай

| от |

Най-вероятно през последните две години Китай е бил по-често търсен в интернет, отколкото всяка една друга страна. Има причина, въпреки нарастването на заболелите и фактът, че все още не сме изпратили коронавируса в историята, Китай продължава да е световен фактор. Често изниква и един особен въпрос – щеше ли тази страна да е същата, ако не беше попаднала под владението на Мао Дзъдун. Китайската боксова революция също изиграва една особена роля върху влиянието на аудиторията и няма как да избягаме от още някои много специални подробности в тази посока. Има само една подробност, червената революция е още по-жестока.

Ще открием, че когато се достига до южните територии на страната, Джуанси се превръща в едно бойно поле, където смъртта не е наказание и присъда, тя е радост, защото е много възможно краят да дойде с канибализъм. Това най-вероятно е бил особен шок за местните жители, особено след като тази местност се смята за зелената китайска ферма. Местното население винаги се е занимавало с фермерство и индустриалната революция продължава да закъснява до 60-те години на миналия век. Мао има други планове за територията, а предвожданите китайски главорези, които се крият под униформата на червената армия. Именно тук ще се разиграе една от най-жестоките картини за пречупване на човешката личност – тема, която дори Георги Марков е писал много пъти.

До 90-те години жестокостите остават в тайна, докато не се появя един китайски писател, чийто спомени никога няма да избледнеят. Периодът ще бъде наречен „Джуанското клане. След като през 1958 г. Мао започва така наречения „Голям скок напред“, цялата страна трябва да се превърне в площадка за бързо напредващата индустриална революция. По време на големите промени ще бъде установено, че смъртта си намират около 50 милиона души – ефекта от добре познатия китайски глад. Веднъж след като кошмарите започват, проблемите изникват един след друг. Голямата индустриализация е скокът, който Китай не може да осъществи, но въпреки това жертвите са повече от очаквани.

Мао признава, че се е провалил, но същевременно отказва да даде поста на партията. Унизеният лидер е готов да хвърли всички сили и този път да бъде безкомпромисен – всичко това означава още повече жертви. По неговия типичен стил обвинява няколко подчинение в контра-революционна дейност и заявява, че това е причината за неговия огромен неуспех. Неговата най-голяма грешка е, че най-накрая дава пълната свобода на червеногвардейците да се заемат със съпротивата, а в този случай говорим за студентите, които изобщо не приемали идеологията на лидера.

След като гвардейците се стараят постоянно да унищожават каквито и да е било отклонения от генералния план на Мао, гражданите най-накрая осъзнали жестоката истина – нищо не може да се реши с политиката, следователно остават два варианта – да изберат оръжието или отчаянието. В този момент гражданите от различните класи също се впускат в едно дълго и безкрайно клане. Най-накрая няма нито един защитен – публичният линч, измъчването и насилието се среща в целия регион. Бунтовете се превърнали в нещо абсолютно нормално, а след това и публичните линчове продължават.

Любопитното тук е, че когато говорим за периода от 60-те години, гладът в страната отдавна е преминал. В този период Китай успява да върне предишните запази и ограниченията вече падат. Бесовете нямат граници и канибализмът се оказва, че не е просто нещо в следствие на глад. Според някои очевидци от този период, това е била чистата политическа злоба, която се е намесила в нормалните отношения. В провинцията Уксуан са регистрирани случаи на канибализъм, където победителят изяжда сърцето, дробът и половите органи на жертвата. Практиката е регистрирана за първи път през 1968 г., когато студентите от гимназията решават да пребият до смърт учителя си по география, след това носят тялото му до реката и принуждават друг учител да започне да прави дисекция, като взима сърцето и черния дроб. С този артефакт се устройва угощение в гимназията.

Високите постове на партията също не се различават особено, говори се, че са правили така наречените „плътски банкети“ – те са имали експерти, които да отделят най-крехките и запазени сърца, както и да ги приготвят по възможно най-добрите рецепти. Канибализмът също има определена йерархия. Високите рангове се хранят със сърцето и органите, по-ниските могат да се задоволят с краката и глезените. Един от членовете на партията – Уанг Уенлю е демонстрирала съвършена репутация. Нейното предпочитано меню са половите органи на жертвите, като дори запазва някои в ликьор за десерт. По време на повишението ѝ най-накрая започват да се носят забавни слухове.

Пекин разбира и директно пита защо никой не я е изгонил от партията. При направено разследване, инспекторите потвърдили, че дамата се хранила само със сърца и дроб – пак е понижена, но официалната версия не може да скрие истината. Всеки бунт на партията завършва с глозгането на кокали. Един от лидерите на съпротивата е изяден до кости, като от него успяват да изложат само крака – по-скоро кокала и главата му. Вторият артефакт също бил нахапан. Червеногвардейците по-късно забелязали и брата на жертвата, преследвали го, пребили го и го хвърлили в септична яма, за да не може да бяга. Докато е жив и все още съпротивляващ се – изродите решават да изрежат сърцето и дроба му. Едно цяло десетилетие това ще е обичайна практика.

Публичното обезглавяване, погребаните живи, убийствата с камъни, давенията, убийствата във вряла вода, груповите кланета, разчленяването на хора, изваждането на сърцето, дроба, половите органи, рязането на плът, взривяването на живи хора с динамит и още много са напълно обичайни. Официалните числа на изядените е приблизително 137, но истинското количество жертви е стотици повече. Според тези документи едва 38 човека са пострадали, но хората от провинцията са на съвсем друго мнение. След като се стига до заключението, че червеногвардейците са просто група хора, която не може да се контролира. На 9 септември 1976 г. Мао умира с неговата културна революция, но това не означава, че спомените ще си тръгнат.

Малко след смъртта на великия лидер всичко ще се повтори, като още не е сигурно коя трагедия е по-жестока и тежка. Прочистването продължава с думите „Елиминираме хаоса и се връщаме обратно към нормалността“. Само шепа хора са осъдени за първия геноцид, докато много други са изключени от партията, някои получават понижения и намаляване на заплатата, а самият Пекин трябва да измисли начин да прикрие всички случаи на човекоядство. 20 години по-късно китайските архиви посочват, че в Пекин е пристигнало само едно съобщение „Хората се ядат един-друг.“.

Едва след като Ченг Ю прави разходка през 1986 г.,  за да събере информация за легендата – случаят придобива нова светлина. Един от бившите червеногвардейци ще признае, че наистина е имало тишина по този случай. Ченг успява да влезе в публичния архив и да достигне до описание на всички извършени престъпления. След като е задържан на протести от 1989 г., писателят решава да потъне в изгнание и да завърши своята творба, преди да бъде известно с какво се занимава. Изпраща я на приятели в Хонконг, където я подписва под псевдоним. Веднъж след като има пари, успява да избяга в САЩ. Китай и до днес е страна с редица паметници на гражданската война и инвазията в Япония, но комунистическата партия отказва да постави символи от 1968 г.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Джуанското клане – когато канибализмът беше удоволствие в Китай

Повече информация Виж всички