Да живееш в страх: Опасностите на викториански Лондон

1. Задушаващата паника от 1862 г.

Викторианският Лондон е голям метрополис – нервният център на най-могъщата нация на Земята. И все пак това е и град, облян в страх. Изправени пред бързата индустриализация, претъпкани бедняшки квартали и графични съобщения в медиите за процъфтяващ криминален контингент, много лондончани може би стигат до заключението, че опасност дебне във всяка сянка. И един грабеж през 1862 г. явно потвърждава страховете им.

На 17 юли Хю Пилкингтън, депутат либерал от Блекбърн, се прибира от късно заседание в общината, когато е удушен и ограбен (но все пак оцелява след нападението). Пресата се спира на този инцидент и засилва отразяването на уличното насилие, въпреки че няма индикации престъпната дейност да се е увеличила. Обществеността изпадна в паника, вярвайки, че престъпници дебнат едва ли не на всяка улица, търсейки жертви, които да удушат и ограбят.

Сензационността на медията свързва измисления скок на насилието с осъдените по това време престъпници, които са получили условно освобождаване или неотдавнашното намаляване на престъпниците, които са изпращани в Австралия.

2. Жената с лице на прасе от площад Манчестър (на главната снимка)

През лятото на 1815 г. нощното небе над Лондон е осветено, за да се отпразнува победата на Великобритания в битката при Ватерло. Но не всички очи са насочени към ярките светлини. Мнозина забелязват великолепно облечена жена, седнала в карета, но при по-внимателен оглед са шокирани да видят, че тя има лице на прасе.

Преди това през Лондон бе минал слух, че в Мерилебоун живее благородничка с лице на свиня, която яде от сребърно корито и когато му говорят, отговаря с характерните за животното звуци. Въпреки че се твърди, че жената е „с най-деликатна форма и с най-висша симетрия“, най-отгоре й седи „отвратително лице“. Нейната комбинация от красота и грозота вдъхновява различни художници, като известния карикатурист Джордж Круикшанк, който я рисува свиреща на пиано в ефирна бяла рокля, с прозрачен воал, покриващ муцуната й.

Медиите предполагат, че жената с прасешкото лице е дошла в Лондон, за да си намери съпруг, и някои ухажори стигат до там да пубикуват писма във вестниците, за да й се предложат. „Един господин…“, се казва в едно от писмата, „желае да обясни своите мисли на приятелите на човека, който има нещастие на лицето си. Намеренията му са искрени.“

3. Да те обладаят до смърт на площад Бъркли

Рушащата се къща в богатия лондонски квартал Мейфеър в края на 19 век придобива репутацията на най-обитаваната от духове къща в Лондон.

Скоро за злата аура на площад Бъркли номер 50 се говори на всяка маса в града. През 1879 г. списание Mayfair съобщава, че лорд Лителтън е стрелял по нещо в тъмнината, което не оставило никакви следи, освен дупките от куршуми в дъските на пода. Периодичното издание Notes and Queries публикува писмо, в което пише за камериерка, която е намерена „легнала на пода до леглото в силни гърчове“. Тя е хоспитализирана с диагноза лудост и почива на следващата сутрин.

Най-разпространеният слух е, че къщата е била заета от г-н Майърс, който полудява след като любимата му го изоставя пред олтара и сега се скита из къщата като дух в състояние на лудост. Друг слух е, че къщата принадлежи на г-н Дю При, който „затваря брат си лунатик там в клетка на един от таваните… Съдбата на горкият пленник е толкова жестока, че може да се храни само през дупка“.

4. Скоците на Джак

Викторианският Лондон е известен с размиването на границата между истина и мит. Същите улици, по които ходят легендарни и съвсем реални чудовища като Суини Тод и Джак Изкормвача, също са дом на човек, чийто образ се осланя както на факти, така и на измислици: Скачащият Джак. Сега той не е много известен, но Джак се появява в сънищата на лондончани почти век.

Описанията на този мъж са разнородни, но външният му вид често се изобразява като дяволски, а една най-често споменаваните му способности е да прескача стени, огради и в някои случаи малки сгради. Той най-често изскача от засада пред пешеходци – от самотни скитници до пощальони.

Въпреки че Джак наистина напада мъже, нападенията, които привличат най-голямо внимание, са тези срещу жени, които той често дращи с възголемите си нокти. В някои случаи при нападенията от устата ми излизат сини и бели пламъци.

През 30-те години на 19 век историите за Джак стигат до вниманието на лорд-кмета на Лондон, сър Джон Коуън, чрез анонимно писмо, в което се обвиняват някои лица от „по-висок ранг“, които безразсъдно залагали коя ще е следващата му жертва. Макар и скептично в началото, последвалото разследване на The Times показва най-различни истории лондончани и в крайна сметка са му приписани нови престъпления във всичките четири краища на Обединеното кралство.